Борис Христов в ъгъла на този свят

Големите поети нямат възраст. Принадлежат на всички времена – и минали, и бъдещи, дори когато пишат в настоящето. Днес един от тях – Борис Христов – навършва 75 години. Поезията му е неподвластна на хода на времето.

Да отпразнуваме юбилея на големия български творец с три от неговите стихотворения.

Кост от глухарче

Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното – вратът му е червен.
Залива ме… И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.

Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт – не може и да има.

Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.

Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре – къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.

Ще бъда мишката – с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.

Или пък – думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие…)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.

Библейски мотив

Живея в ъгъла на тоя свят, където
човекът е навел глава над своята чиния.
И дъвче яростно… И отброява часовете
адамовата ябълка на неговата шия.

Това ли си представях аз, когато малък,
размахал стръкче лук из прахоляка,
търкалях слънцето като яйце… и лягах
да спя до него в дупката на мрака.

И мен ли бе избрал безмилостния господ
да видя как веднъж крадецът на квартала
целуваше жената на учителя… и потни,
телата им димяха в лятната омара.

Ала когато изпълзях от буренясалото детство
и моя нос опря на Голиат в ботуша,
разбрах, че глупостта с черпака си надвесен
ще ме преследва цял живот и ще ме суши.

И аз реших да ида при поетите тогава
и там да угася главата си запалена…
Но черните овце живеят настрани от стадото –
не искат те да ги дои стопанина.

Видях ги да изкачват билото на планината
и да събират камъчета за Давидовата прашка.
А сам Давид лежеше като бог в реката,
за да не вижда никой дяволската му опашка.

Стената

Пак ще живея – една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите…

Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите – двама по двама.

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели –
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.

И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида –
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш – няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи –
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..

Но свършва живота, ще прекипи като сода –
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: „Аз викам.”

Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
„Това е стена!” И нищо друго.