Ботев – убит от врагове или от свои?

Твърде често историята у нас се оказва жертва на национализма, във всеки му вид. Личността на една от светините на България, революционерът Христо Ботев, например и до днес е обвита в легенди, а различни режими през годините са изкривявали името и творчеството му за своите нужди и цели. В опит да открие истината се впуска журналистът от „24 часа“ Росен Тахов в новата си книга – „Убийството на Ботев“, опит за „реставриране на историческата правда“, според самия него.

Къде е роден поетът? Защо решава да стане войвода? Какъв е бил характерът му? Как е взимал важни решения за националната съдба? На кого е вярвал? Къде са останките му? И може би най-важният въпрос: Чужд или свой е застрелял Христо Ботев? На всички тези въпроси търси отговор Тахов, като подкрепя тезите си с исторически сведения, разкази, запазени спомени и мемоарни записи.

Убийството на поета революционер е сред големите загадки в историята на България.  Учебниците посочват, че е убит – застрелян – на един голям камък във Врачанския Балкан. Но по време на социализма темата за смъртта на Ботев е сакрализирана. С десетилетия се глади легендата за официален убиец – черкезкият башибозук Джамбулет.

„Случаят с черкезкия главатар запълва дълбоката празнина в убийството на Христо Ботев – пише Тахов. – Свидетелите на трагедията крият истината и затова се появява легендата. Злодеянието трябва да излезе от анонимност, да се персонифицира. Джамбулет, който действително е съществувал, е удобната фигура за поемане на вината.“

В последните десетина години драматичните събития от Врачанския Балкан отново навлизат в общественото пространство. Авторът на книгата разглежда различните нови версии за убийството – като приятелски, а не вражески куршум; не изключва и версията за самоубийство, както и дори, че Ботев всъщност не е загинал.

Никола Обретенов дава основната версия за убийството на поета, но дали тя е истината?, пита се Тахов. Дали Ботев пада сразен от вражески куршум в сърцето? Или пък както твърди приближеният до Обретенов – Димитър Тодоров, куршумът пронизва челото? Изправил ли се е Ботев, за да види къде е врагът? Или е бил застрелян в гръб от свой? Защо на самия Обретенов му е било трудно да посочи мястото, на което физически бива убит поетът?

Според Росен Тахов историята и изворите дават отговорите на тези въпроси. Затова изниква и най-ключовият от тях днес – дали ние самите сме готови да ги чуем.

Предлагаме ви една от главите на книгата „Убийството на Ботев“ на Росен Тахов.

Застрелян с два куршума

Вторият изстрел е контролен

В  гърдите или главата е застрелян Христо Ботев? Това е един от най-спорните въпроси около гибелта на войводата. Анализът на фактите обединява двете хипотези в една. С два куршума е ликвидирана жертвата, като вторият изстрел е контролен. Така, както го правят професионалните убийци.

В оловото има мъст и страх от възмездие. Конфликти, които започват още на кораба „Радецки“. На 17 май 1876 г. в Оряхово се качват врачаните Стефанаки Савов и Сава Савов. Те съобщават, че Трети революционен окръг не е готов за въстание. Ботев се колебае дали да не свали четата тук, но решава да продължи към Бекет. Там се присъединява голяма група заедно с Никола Обретенов и Георги Апостолов.

Като помощници на главния апостол Стоян Заимов, двамата е  трябвало да подготвят Врачанско за бунт. Те обаче дезертират във Влашко. Христо Ботев ги пита верни ли са думите на Савовци. Обретенов и Апостолов мрънкат…

По пътя от Козлодуй към Балкана лъсва голата истина. Мъжкото население се е изпокрило, само петима тръгват с четата. Никола Обретенов пише:

„Покрай кои села отляво и дясно минаваше четата, не знаехме; но полунощ беше прехвърлила, когато навлязохме в селото Борован. Освен кучешки лай нищо друго не се чуваше. Цялото село беше в мрак. Похлопахме на няколко къщи, но само от една се подаде една стара баба и каза: „Мъжете са по къра на работа“. Поискахме вода, но и вода не ни се даде. А според думите на Стефанаки Савов и Мито Цветков 200 юнаци въоръжени били готови тук да се присъединят към нас… Аз и Апостолов изядохме калая от Ботйова, който ни каза: „Това ли ви е народът, който ни чака с отворени обятия?“ ¹

Обретенов пилатовски си измива ръцете. Нали той и Апостолов са били призвани да организират въстанието. Христо Ботев пита тъкмо тях, а не други набедени с историческата отговорност. Конфликтът е експлоадирал. Войводата е обвинител, пишман апостолите са обвиняемите!

Междувременно се развива друга интрига с военния командир Никола Войновски. Школувал в Одеското пехотно юнкерско училище, той е с най-сериозното армейско образование. За него също е ясно, че без помощ четата е обречена. „Войновски беше винаги сериозен – спомня си Спас Соколов. – Като вървяхме (преди сраженията), у Войновски се забелязваше известно недоволство, което имаше и у Ботева. Единият го скриваше с мълчанието си, а Ботев с шегите си.“ ²

Военният командир директно хвърля вината за ситуацията върху войводата. Освен това двамата са на различно мнение накъде да продължат. Христо Ботев обмисля да преведе юнаците към Сърбия. Никола Войновски е против. Той вярва, че въстанието в Панагюрско не е потушено и настоява да се придвижат към Средногорието.

Във Войновски, който е държал изпити по тактика и стратегия, засяда чувството на обида. Един „списовател“, автор на книжката „Песни и стихотворения“, оспорва меродавното му мнение! Ботев реагира, като го изолира и започва да се съветва с Петър Симеонов. Перо, както го наричат, е опитен хайдутин, участник в Херцеговинското въстание,  в горски условия се справя по-добре от редови офицер. Никола Кючуков разказва:

„В това време забелязах, че между Ботева и Войновски имаше някаква студенина, или по-добре, Войновски остана вече съвсем хладнокръвен към бъдещето. От тогава насетне разпорежданията ставаха от Ботева и Симеонова. Тук имаше едно недоразумение между двамата главатари. Знаеше се, че назначението на четите беше да подадат ръка на въстаналото в отечеството население, да поддържат духа в борбата и заедно да извоюват потъпканата свобода. След изгубването надеждата, щото четата ни да помогне на врачанските въстаници, ний вече имахме друго назначение, взето с решение, а именно: да отидем със същата цел в Панагюрище, за където бяхме сигурни, че огънят гори. Там трябваше вече да подадем ръка на братята си, а не където и да е другаде из пътя да измрем нечути и невидени от никого. Разбира се, ако това е възможно, както биде в случая. Така спокойно ний можехме да отбегнем онова велико сражение, на което стана жертва четата. Ний можехме да продължим пътя си за Панагюрище, без да бъдем забелязани от неприятеля, който идеше за нас. Ето това се решаваше в оная скромна овчарска колиба.“ ³

Колибата е на Димитър Мазната, денят е 20 май сутринта. „Ботев напълно бе съгласен с горното. Аз поне вярвам в това, но пак отказа на Войновски да продължи пътя към Панагюрище“, добавя Никола Кючуков. Следващият пасаж от неговите спомени е цензуриран. Няма го в сборниците на Стефан Каракостов и Никола Ферманджиев. Официалната историография го е зачеркнала като сквернословен.

„И защо той стори това? – пита Кючуков. – Дали от някакви висши съображения? Дали в него имаше преднина общият интерес пред частния? Дали той вярваше и можеше ли да вярва, че там разбита четата от многочислената турска войска, която се виждаше да иде, ще принесе по-голяма полза далеч от Панагюрище и др.? Следва, че не. Това той стори от оная човешка слабост, просто от егоизъм, това бе от славолюбие. Ако той се подчинеше на правдата – той рискуваше да изгуби оная слава, за която може би мечтаеше. Той беше вече убит физически, силите му бяха го напуснали, той не можеше да продължава пътя, той трябваше да напусне дружината, да остане там и после назад. Предвид на това казвам, той реши да отвори онова голямо сражение, пък да умре сред своята вярна и обична дружина, заедно с тях, пък принесла или не по-голяма полза. Ако продължавахме пътя, естествено следваше, че управлението на дружината щеше да бъде вече в ръцете на Войновски, а може би и бъдещата слава и нему венец щеше да поднесе.“ ⁴

По-нататък очевидецът пише, че в знак на протест Никола Войновски се отделя с група четници. „Тия тайни аз заучих отпосле лично от него, след разпадането на дружината после сражението, с когото имах щастието наново да се събера“, сочи откъде черпи сведения той. ⁵

Според други източници Войновски се откъсва от основното ядро по-късно по време на битката. Същественото е, че не присъства на съвещанието същата вечер. Турската и нашата тръба свирят отбой. Дружината свива знамето и тръгва към Крушовския извор. Около Христо Ботев остават раненият в краката Перо Симеонов, Никола Обретенов, Георги Апостолов, Сава Пенев и Димитър Тодоров-Димитрото.

„Моето мнение е, понеже отнигде помощ няма, затова, ако искате да ме последвате, да отидем в Сърбия“, казал войводата. „Ако направиш такова нещо, да оставиш четата на произвола, ще изгубиш всичко, което си направил досега. Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата“, срязал го Перо. ⁶

Тези реплики ги слага на езика им Никола Обретенов. Дезертьорът си отмъщава, като набеждава Христо Ботев за дезертьор. Поетът щял да се измъкне с щаба и да остави дружината на турския ятаган. Националният герой е обърнат в национален предател!

Обретенов сам се сепва от тази клевета и по-късно я редактира. Допълнително изгладена от проф. Михаил Арнаудов, официалната версия за Ботевата гибел влиза във всенародно обращение:

„Когато цялата чета слезе от Камарата и се отправи към извора, Ботйов, Апостолов и аз бяхме изостанали по-назад по причина на Перо, който не можеше да върви. По покана на Ботйова приседнахме край една малка скаличка. С нас бяха Сава Пенев от Търново и Димитър Тодоров (Димитрото) от Габрово, жив и досега. Ботйов беше много загрижен. Понеже от щаба му бяха останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли, или да се отправим за Сърбия?“. Докато ние да отговорим, Перо каза: „Бо­тйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш.“ Ботйов нищо не каза, но се изправи с целия си ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелския куршум, без да каже нито дума, само изхърка…“ ⁷

Други четници обаче твърдят, че войводата е улучен в главата. Има разминаване само в детайлите. „Куршумът бе пронизал черепа му под дясната вежда и порой от кърви бяха го покрили“, сочи Никола Кючуков. ⁸ „Той беше ударен в главата над дясното око“, отбелязва Янко Боянов. ⁹ „Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело, и пръснал черепа на части“, спомня си Цанко Минков. ¹⁰

„На мръкване турците почнаха да се оттеглят – разказва Димитър Тодоров, – турска тръба даде някакъв сигнал. Аз бях на няколко крачки близо до Ботев. Ботев стана, вдигна бинокъла да види що значи тоя сигнал. Една пушка пукна и аз усетих, че удари Ботев. Той бе улучен в челото.“ ¹¹

Никола Обретенов обявява тези свидетелства за фалшиви. Той се позовава на пробитата карта, която Ботев носел под мундира, и на обстоятелството, че прощално го целунали по чистото чело. Обретенов призовава верния нему Димитрото да се поправи. „Веднага намерих захвърлените бележки, които съм писал преди около 20 години и в тях аз намерих, че Ботев наистина е ударен в гърдите, а не в челото“, извинява се очевидецът на убийството. ¹²

Дилемата сърце или чело хвърля в хамлетовски колебания биографите на поета. В своята първа публикация от 1884 г. Захари Стоянов пише, че войводата е прострелян в гърдите. ¹³ По-късно обаче тълкува и двете версии:

„Едни от другарите му, очевидци на смъртта му, казват, че бил ударен в гърдите, като показват и на окървавената карта. Други, напротив, свидетелстват, че куршумът го ударил в самото чело. Янко Боянов видял даже кръв на челото му, над окото до косата. Покойният Йордан Кършовски, на когото имаме бележките, определено говори, че войводата е ударен в челото. Ние поддържаме последното мнение на това основание, че колкото и на лошаво място да беше ударен в гърдите, все щеше да се помъчи малко, можеше да проговори поне няколко думи, преди да умре. А то, щом паднал и си затворил очите, нито дума продумал, нито изохкал, нито погледнал, нито пък се помърдал. Колкото за кръвта в гърдите му, то тя може да е потекла от челото, като е лежал.“ ¹⁴

Стоян Заимов също сочи челото. На младини той пише за себе си в трето лице: „Когато Заимов (след разбягването на въстаниците от черквата „Възнесение“ и след клането във Враца) облечен в женски дрехи, с паничка в ръка, случайно минал покрай на колове набучените глави, около градския часовник, то познал главата на Ботева по челото, носа и белега от лявата страна на челото; посред челото зеела дупка, а носът, лицето и брадата били оцапани със съсирена кръв.“ ¹⁵

На стари години този спомен изветрява и Заимов заявява пред в. „Слово“: „Може да съм писал някъде подобно нещо, но то не е вярно. Опровергайте го. Аз лично не съм видял главата на Ботева. Подведе ме друг, който ми разправи тази нелепа измислица.“ ¹⁶

Каузата на челото защитават ботеведите Димитър Страшимиров и Никола Начов. Сърцето отстояват Иван Клинчаров и Иван Унджиев. Боян Пенев, Михаил Димитров и Александър Бурмов са неутрални.

Кой е натиснал спусъка? Според официалната версия това е черкезкият главатар Джамбулет. Преселник от Кавказките планини, от него били пропищяли и българи, и турци. Джамбулет е легендарна фигура, злодеят от приказките, който извършва убийството. Притчата разказва, че се промъкнал наблизо и разпознал войводата по бляскавата униформа. Прицелил се и с точен изстрел го повалил. ¹⁷

„Това беше по здрач, около 8–9 часа вечерта“, отбелязва Никола Обретенов.¹⁸ Според астрономическата справка на 20 май 1876 г. слънцето се е скрило в 7 часа и 58 минути. Коранът забранява на правоверните да се сражават след залез, защото през нощта се е случило едно от най-големите чудеса на пророка Мохамед. Неговото пътуване до джамията Масджид ал-Акса в Йерусалим и въздигането му до дървото Лотос. Проклет е всеки, който хване оръжие под светлината на полумесеца, вярват мюсюлманите.

Дори разбойникът Джамбулет да е атеист, той не би могъл да разпознае войводата. По униформата, както твърди официалната историография. В тъмата на шумака Христо Ботев е бил неясен силует. Трудна мишена и за снайперист.

Сега да видим първия, неофициален вариант на Обретенов за Ботевата гибел. Той е записан през 1915 г. от руския историк Евгений Волков:

„Вечерта, след залязването на слънцето, тръбачът на турските войски изсвири да престанат да стрелят и се оттеглиха както войската, тъй и черкезите, и не се виждаха вече. Понеже момчетата бяха ожаднели много, един от четниците съобщи, че в Балкана, над едно село, имало извор, и се даде заповед четата да потегли там.

Когато всичката чета се отдели, Ботев, Апостолов, Перо, Димитър Габровчето,¹⁹ Сава Пенев и аз останахме малко назад, до една скала, където седнахме да се обсъди положението. Войновски тогава не беше заедно с нас, понеже във време на сражението той се отдели с 40–50 момчета, за да пази тила на четата, и се изгуби някъде в Балкана. И тогава Ботев се обърна към нас и казва:

– Как мислите, момчета, трябва ли да вървим още напред, или да вземем пътя за Сърбия?

Когато приказвахме така, четата вече беше заминала надолу към извора. В това време Хр. Ботев се изправи, да види дали няма някъде неприятел, и в това време откъм изток, от тази страна, където беше нашата чета, изгърмя една пушка, без да видяхме кой стреля, и го удари право в сърцето.“ ²⁰

Нито Джамбулет, нито който и да било друг неприятел, би могъл да се промъкне от страната на четата. Не чужд, а свой е застрелял войводата!

Според Иво Жейнов го е сторил Перо Симеонов. По „революционна необходимост“ той ликвидирал Ботев, който настоявал да избягат в Сърбия. Жейнов се подхлъзва по хлъзгавата реплика: „Ако направиш такова нещо, да оставиш четата на произвола, ще изгубиш всичко, което си направил досега. Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата.“ ²¹

Това е Обретенов капан за наивници. Внушение, че след тези думи е проговорил и револверът. Всъщност раненият е най-заинтересован да минат в Сръбско, където може да получи лекарска помощ. А не да влачи простреляните си нозе към Средногорието. Според Стефан Влахов-Мицов Петър Симеонов дори не е присъствал на драматичното заседание. „Организаторът на убийството по всичко изглежда е ОБРЕТЕНОВ!“, подчертава с главни букви изследователят.²²

Вторият човек в заговора е Георги Апостолов. Той вече е вдигал ръка срещу Ботев, когато през 1875 г. поетът е набеден, че е присвоил народни пари.²³ Сега е натрупал още злоба. Илия Луканов излага мотивите на престъплението:

„Двамата лъжеапостоли явно не са се съмнявали, че оставен жив, Ботев непременно ще ги изправи пред революционен съд, чиято присъда би могла да бъде само една – това добре се знаело още от времето на Левски. Значи не революционна непримиримост е лежала в основата на братоубийствената дилема „или той – или ние“, а страхът за собствения живот, вселил се у двамата виновници след открито отправените им на Милин камък обвинения от войводата за предателство и погубване на четата. Всъщност още на Оряховското пристанище, при тревожния разговор с врачанските пратеници в Ботевата каюта, прозвучали първите ругатни и закани към тях и лекомисления Заимов, който наскоро известил за пореден път братята във Влашко: „Не мога повече да задържа разпалените за бой юнаци: те ще въстанат и който иска, нека им се притече на помощ.“ ²⁴

Третият съзаклятник е Никола Войновски. Неговият мотив е лично отмъщение за унизеното офицерско достойнство. Хитър и предпазлив, както го описват съвременниците, той е прекият изпълнител на екзекуцията.

Военният командир напуска четата с уговорката да се върне, когато войводата бъде изолиран. Така нареченото съвещание не е организирано от Христо Ботев, а от Никола Обретенов. Спас Соколов, който е в отряда на Войновски, свидетелства, че им заповядал да се оттеглят към манастира при Люти брод. След това отишъл при Ботев. „След две-три минути се върна и съобщи на пишещия тия спомени, че войводата Ботев е бил убит, ударен в челото. Според Войновски войводата Ботев не е могъл да търпи и седи, но е ставал, ходил, наблюдавал и случаен куршум го е ударил.“ ²⁵

Не са били две-три минути. Никола Войновски е имал достатъчно време да застреля поета. Първо в гърдите, после за всеки случай – и в главата! След покушението се среща с Обретенов край Искъра, от когото уж научава последните събития. „Тук аз тайно съобщих на Войновски за смъртта на Ботйова и на Перо и за заминаването на Апостолова“, лъже Обретенов.²⁶

Перо Симеонов и Георги Апостолов са убити на 21 май. Никола Войновски загива на 13 юни. От групата под Камарата оцеляват Димитър Тодоров и Сава Пенев. След Освобождението Димитрото става подгласник на Обретенов, а Савата загадъчно мълчи. Той умира през 1916 г., Димитрото доживява до 1940 г. Бил е директор на софийския затвор Черната джамия, където, ако беше жив Ботев, щеше да лежи Обретенов.

През 1927 г. д-р Тодор Панчев от комисията за установяване на лобното място му задава следните въпроси:

Д-р Панчев: Гърмежът от близо ли, или отдалеч се чу?

Н. Обретенов: Не мога да кажа с положителност от какво разстояние се е стреляло.

Д-р Панчев: Забелязахте ли точно къде беше ударен Ботйов?

Н. Обретенов: Не сме гледали, но като извадих картата, видях, че тя е пробита и кървава, а тя беше под куртката му, на лявата гръд.

Д-р Панчев: Видяхте ли дали е излязъл куршумът и откъде е излязъл?

Н. Обретенов: Не сме обръщали трупа и не знаем.

Д-р Панчев: Веднага ли умря Ботйов, след като изхърка?

Н. Обретенов: Веднага. ²⁷

През 1931 г. Кръстьо Генов пита Обретенов дали Христо Ботев не е застрелян в гръб. „Много добре си спомням и тази подробност от обясненията на Никола Обретенов – че дупката от куршума на гърдите била твърде „широка“, така щото двамата с Апостолов веднага я забелязали. А както се знае от опита на съдебната медицина, когато е изстрелян от разстояние, куршумът предизвиква по-широк отвор именно в обратната страна на тялото.“²⁸

През 1985 г. Илия Стоилов разследва убийството от юридическа и медицинска гледна точка. „Никола Обретенов ни казва – цитира той, – че „кръвта шуртеше толкова много, че напълваше пазвата и окървавяваше картата“. При това изобилие на кръв хирургът, доц. Шопов от Пловдивския медицински институт, дава мнение, че изстрелът не е даден от „далечно разстояние“, защото кръвоизливът би бил много малък, тъй като отворът на входната рана би бил малък и почти ще се затвори от меката тъкан; а още повече като се има предвид, че кръвта от разкъсаното сърце или от по-големия кръвоносен съд се излива в гръдната кухина. При това изобилие от кръв не може да не се приеме, че изстрелът е даден от „близко разстояние“.²⁹

От близо или далеч, фронтално или в гръб, Христо Ботев е жертва на най-близкото си обкръжение. На заговор, който да заличи предателство и засвидетелства отмъщение. Застрелян с два куршума – както го правят професионалните убийци!³⁰

Бележки

1 Ботевите четници разказват. Сборник от писма, документи и материали. С., 1986, с. 302–303. Подробно за ситуацията в Трети революционен окръг вж. Предателството на Враца.

2  Бурмов, А. Христо Ботев и неговата чета. С., 1974, с. 412.

3   Записки на Никола Ив. Кючуков. (Другар на Хр. Ботев). 1875–1876. Сливен, 1900, с. 107–108.

4 Пак там, с. 108. Срв.: Ботев в спомените на съвременниците си. Т. 2, С., 1977, с. 505–515; Ботевите четници разказват, с. 129.

5  Пак там, с. 108.

6 За лобното място на Ботйова. Къде е убит Ботйов. – Незави-симост, бр. 2407, 3 юни 1929.

7 Обретенов, Н. Т. Спомени за българските въстания. Увод и редакция от проф. М. Арнаудов. С., 1943, с. 291.

8  Кючуков, Н. И. Цит. съч., с. 111.

9  Москов, М. Четата на Христа Ботев. Търново, 1894, с. 52.

10 Ботевите четници разказват, с. 257.

11 Пак там, с. 227.

12 В писмо от 30 юни 1926 г.

13  Стоянов, З. Христо Ботев. – Южна България, бр. 90, 19 май 1884.

14 Стоянов, З. Христо Ботйов. Опит за биография. Русе, 1888, с.  455.

15 Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 1889, кн. 1, с. 250.

16 Сяров, Д. Плевен. – Слово, бр. 1467, 2 май 1927.

17 Всичко за Джамбулет вж. в Официалният убиец.

18  Последните минути на Ботева. (От един жив свидетел). – Искра, 1934, кн. 3, с. 13.

19 Димитър Тодоров-Димитрото, родом от габровските коли-би Нова махала.

20 Бурмов, А. Цит. съч., с. 336.

21 Вж. Жейнов, И. Смъртта на Христо Ботев. – Възпоменате-лен лист Баба Тонка. Русе, 1993.

22 Влахов-Мицов, С. Кой уби Христо Ботев. С., 1994, с. 255.

23 Вж. Златният телец.

24 Луканов, И. Премълчани истини за Ботевата чета. С., 2012,

с.   75. Според Захари Стоянов на Милин камък Христо Ботев възкликнал: „И ние сме дошли народ да освобождаваме! Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Где е Заимов, где е тоя лъжец със зъби да го разкъсам?“ Вж. Стоянов, З. Христо Ботйов. Опит за биография. Русе, 1888, с. 424.

25 Ботевите четници разказват, с. 66.

26 Пак там, с. 310. Още небивалици вж. в Лъжите на Обретенов.

27 За лобното място на Ботйова. Къде е убит Ботйов. – Независимост, бр. 2408, 4 юни 1929.

28 Генов, К. Часът на безсмъртието. – Поглед, бр. 22, 2 юни 1969.

29 Стоилов, И. Убийството на Ботев. Хипотеза на един юрист. – Тракия, 1993, кн. 2, с. 86.

30 За първи път тази теза е развита от моя баща Георги Тахов. Ръкописът беше публикуван по инициатива на проф. Дочо Леков. Вж. Тахов, Г. Къде е ударен Ботйов? Или изстрелите са били два… – Литературен форум, бр. 21, 29 май–4 юни 2001.