Боуи без Боуи на Пловдив джаз фест

През януари ходих в Лондон, за да гледам мюзикъла на Дейвид Боуи Lazarus. Миналата година се разходих из квартал в Берлин, в който е живял. Вчера пък бях на концерт на музикантите, с които той записа последния си албум. Този път трябваше да отида само до Пловдив за „Пловдив джаз фест”. Фенщината е особен вид религия. Може да те отведе навсякъде – като пътешествие до Божи гроб. Познавам много почитатели на Боуи в България. Но от тях видях само неколцина на концерта в Пловдив в четвъртък вечер. Липсваха и обичайните фенове на джаза.

Започнах с Лондон, за да стигна до Пловдив, защото публиката в King’s Cross Theatre и тази в Дом на културата „Борис Христов” не се различаваше особено. И на двете места бяха дошли само местни. В залата преди Lazarus огледах околните – изглеждаха сякаш са наметнали първото, което са имали под ръка, за да отидат на представление в местния театър (а аз си носех рокля от София). В Пловдив в четвъртък вечерта не беше по-различно – високото ниво на подбора на музиканти за фестивала като че ли не се отразява особено върху посещаемостта. А че Дони Маккаслин и групата му са изключителни, е без съмнение. Няма нужда да си фен на Дейвид Боуи, за да отидеш на техен концерт – но това, че гениалният англичанин ги е избрал за финалния си албум, е достатъчна атестация за качество.

„Маккаслин бенд“ бе предшестван от Христо Йоцов и Jazz Cats. Така че музикантите на Боуи Дони Маккаслин – саксофон, Джейсън Линднър – клавишни, Тим Лефевр – бас и Марк Джулиана – барабани се качиха на сцената в 22 часа. Още първите тонове от саксофона на Маккаслин ни поставиха в очакване – да преминат в Lazarus и да прозвучи гласът на Боуи. И това се случи, но по-късно. Музиката на „Маккаслин бенд“ няма нищо общо с това, което сме чували в Blackstar, въпреки че в последния си албум Beyond Now са включили две парчета на Боуи. В нея има джаз, пънк и твърде много електронни звуци – случайни тонове, които постепенно се подреждат в хармонична дисхармония, следват неочаквани обрати и смяна на ритъма. А динамиката е съвсем различна от минорната тоналност на Lazarus. Но въпреки наситеността на звука, липсва трескавата възбудимост, типична за рок концерт. Само се прокрадва оня тъжен тон, който напомня за Боуи…

Дони Маккаслин изглежда скромен, учтиво се изтегля встрани на сцената, когато не свири, а високата му фигура се извива като въпросителна повече, отколкото е обичайно за саксофонисти. Благодари многократно, споделя, че като малък е бил впечатлен от български хор, вероятно „Мистерията на българските гласове“. А накрая, сякаш изненадани от възторга на публиката, той и музикантите му си правят селфи с българите, станали на крака в залата. Аплодисменти!