До Народния театър спира микробус и от него изпада труп. Някакви хора се суетят, а една жена обяснява на други какво точно се случва. Спират и случайни минувачи. Така започва представлението „Петрови в грипа“ на режисьора Боян Крачолов по книгата на руския писател Алексей Салников, което след описаната сцена се пренася по коридорите и подсценичните пространства в театъра, а публиката – само 20 души – ще следва актьорите.
Крачолов за пръв път поставя в Народния. Досега той има няколко спектакъла на по-скоро нестандартни места – в къщата на Яворов, в Ботаническата градина на Софийския университет. Работил е по текстове на Чехов, Бекет, Хесе и свои авторски. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Режисура за драматичен театър“ в класа на проф. Иван Добчев, а после и магистратура по философия в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Има книга с кратки текстове „Църква от сънища“.
– След началото на войната в Украйна някои смятат за неподходящо да се поставят руски автори. Особено съвременни, които и сега продължават да живеят в Русия. Каква е вашата мотивация да поставите „Петрови в грипа“ на Алексей Салников?
– Трябва да има разбиране на причините как се стигна до тази война, за да се парира за в бъдеще. Много дълго време бях в амок за това как в ХXI век се стига до такава ситуация. „Петрови в грипа“ е в известен смисъл опит и за мен да стигна до причините, които водят до подобно нещо. В този роман Салников успява да напипа това по много брутален начин, да напипа ситуацията, в която се намира народът, обикновеният човек там. Под пластове хумор и магически реализъм той показва хора, които не могат да конструират бъдеще. Парадоксалното е, че единственият герой в книгата, който може да концептуализира бъдеще, е един, който се самоубива, за да обявят романа му за гениален. Дали заради заключеност в миналото, но у тях има жестока рана заради разликата между летвата, която си поставят според амбициите си, и тяхното битие. Героите в тази книга обрисуват цялостна представа за едно много притеснително мислене. Попаднах на едно интервю със Салников, в което той разказва за друго свое интервю от 2015 година, когато казва, че престои пандемия, а след това може би нещо още по-лошо. Има една интуиция, впечатана в този роман.
– Салников като че ли се интересува най-вече от лекотата, с която обикновеният човек приема злото. Приема го лесно, без реален коректив.
– Това беше едно от нещата, които ме изумиха. Прочетох романа по време на пандемията и още тогава си казах, че в него има театрална територия. Осъзнаването дойде, когато прочетох как Петров убива своя приятел и след това нищо – той се прибира вкъщи и забравя за него. Салников по никакъв начин не пиадестализира героите си. Никъде не казва това е правилно, натам трябва да се движим. Той се противопоставя на законите, по които се развиват романите. В спектакъла си опитах да направя нещо подобно – да приложа начините, по които той се опитва да счупи литературните канони.
Докато се подготвях за спектакъла, прочетох и романа му „Отдел“, защото едно произведение не е самостоятелно, то е част от своеобразен космос. По случайност той излезе точно когато започвахме по-сериозния подготвителен етап. Там има същата лекота на тоя избор на злото, на хлътването в „това така се прави“, „такава е заповедта“, героите сякаш делегират на някого другиго контрол над себе си. Другиго – дали това ще е съдба, случайност, дали висша инстанция.
– Гледахте ли филма на Кирил Серебреников по книгата, преди да започнете работа?
– От любопитство го намерих и гледах, исках да видя неговата версия. Не съм имал възможност да гледам театралната постановка в Русия. Спектакълът ни няма нищо общо с филма. Аз исках изцяло да се придържам към романа, защото според мен нещо не достигаше във филма. Много си говорихме с актьорите за фундаменталната разлика между западния и източния роман. Ако в западния стои аристотелевия принцип – главният герой тръгва от точка А и стига до точка Б, случват му се Х и У неща и той се променя накрая, то в източния, японски или китайски, едната глава е за един герой и накрая влиза прислужничката и следващата глава е за нея – няма я тази линеарност, те сякаш се опитват да обрисуват време. Точно затова смятах, че този роман не е линеарен и иска друго. Докато го четях, имах чувството, че героите са в периферията, че животът им се случва някъде другаде, сякаш те съзнателно не се качват на сцената, не е ясно сънуват ли, или преживяват нещо в действителност. Затова исках в спектакъла да сменям пространства, героите минават през много локации, използваме места, които обикновено са недостъпни за зрителя. Исках това да допринесе за усещането, че тази реалност не е истинска – илюзия ли е, сън ли е. Затова и ретроспекциите нямаше как да бъдат представени, използвах ги сценографски, като намигвания. Това, което не можем да вкараме в думи, да го вкараме в образи. В същото време ми се искаше публиката да влезе в ролята на всичките онези чудаци, които населяват автобусите около Петров в романа.
– След Бекет и Чехов с какво ви привлече Салников?
– Тези хора умеят ярко да конкретизират една много специфична човешка пустота, не само вътрешна, а и контекстуална. При Бекет е поствоенна, когато се разрушават идеали, мечти, идеи. Салниковите персонажи сякаш предварително са готови за събитието. Те са увиснали в очакване, преди да е настъпила причината за това.
– Вие сте млад режисьор, но вече с много спектакли зад гърба си. За пръв път стъпвате на сцената на Народния театър. Какво промени това за вас?
– След „Нирвана“ в къщата на Яворов и „Невидимите градове“ на Калвино в Ботаническата градина имам все по-голямо любопитство към пространства, които имат своя история, атмосфера, свой въздух сякаш. Това, което се променя, е, че тук има определени закони – играе се на сцена. Исках да видя как тези работещи механизми се пречупват, за да работят за нас. Влязохме малко в ситуацията на героите от романа, защото докато ние репетирахме, около нас строяха, подготвяха други спектакли и всичко се случваше успоредно, но това парадоксално беше даже полезно за спектакъла.
– Като че ли целенасочено се опитвате да излезете от рамките на театъра, да размените местата на актьорите и зрителите, да напуснете сцената. Докъде води това?
– Не знам още. Сякаш имам необходимост да дефинирам какво точно представлява театърът за мен. Да открия това другаде. Да намеря един театрален дух, който след това да се качи на сцената. Трябва да има нещо друго, което вече се е доказало като театър другаде.
– Като че ли има тенденция за смесване на различни видове изкуства и литературата изостава от това. И всеки опит да се излезе от обичайните правила се посреща зле – както имаше протести срещу Нобеловата награда за литература на Боб Дилън преди няколко години. Вие пишете разкази и пиеси, режисирате, засега за театър, какво следва?
– Според мен режисьорът не може да бъде само театрален режисьор, трябва да има и друга способност, която му помага – дали ще е художник, дали ще е музикант, философ или нещо друго, режисурата върви в комплект с нещо друго, което успява да актуализира виждането на режисьора за театъра, което го сръчква, държи го неспокоен. Така е и в литературата. Поетът Салников, който пише роман. Кафка също не е бил писател, Кавафис също не е бил писател. Те са първо нещо друго, а след това писатели. Аз също не мога да кажа, че работя само в едното поле. Като правя театър, започва да ми се пише.
– Ако можете да пишете сам текстовете си, как и защо избирате да поставяте чужди текстове?
– Имал съм такъв случай. Написах една пиеса, която пренаписах три пъти. Ако пиша драматургични текстове, предпочитам да не ги поставям сам. Имам необходимост да се откъсна от това. За мен е добре да има напрежение между мен и друг човек, който е автор на текста. За да може представлението да произлезе от сблъсъка между моето виждане и това на друг човек, някакъв вид диалог. Не мога да водя диалог със себе си.
Още не съм се престрашил да посегна към киното. Все още нямам усещане, че мога дори бегло да говоря езика на киното. Имам самочувствие, може би хлапашко, че разбирам горе-долу театралния и литературния език, но не и на киното. Но все някога ще стигна дотам.
– Стефан Цанев казва, че трябва да мислим в световни категории, а не в регионални, за да имаме място в света. След успехите на Мария Бакалова, Теодор Ушев, Христо Грозев, Георги Господинов можем ли да кажем, че успяваме да излезем от регионалното и да се появим на световната културна карта?
– Такова мислене е абсолютно необходимо. В някакъв смисъл литературата и театърът са локални, те изхождат от конкретна ситуация, от конкретен контекст и език, което в един момент успява да си намери място в цялостния световен пъзел. Гатари и Дельоз имат много хубава книга – „Кафка за една малка литература“, в която се говори за езиковата ситуация на Кафка, която е изключително локална. Той е евреин, който живее в Прага и говори немски, и пише на език, който не е майчиният му. Това го прави едновременно локален, регионален и в същото време световен. Темите му не са локални, начинът на представянето им може да бъде такова, но темите – не. Тепърва започва да навлиза и тук необходимост на зрителите в театъра да видят нещо различно, нещо извън това, с което са свикнали. По-скоро заради определени икономически механизми нещо се е оказало работещо и затова е започнало да се произвежда повече от него. Но това неминуемо води до свръхпроизводство и доскучава.
Езра Паунд казва, че на 18 години всеки пише поезия, тогава усещаш някакви неща за пръв път и започваш да го изразяваш така. Но истинските поети стават такива след 30-те си години. Защото след тази възраст всички тези страсти са вече потушени, започваш да разбираш как да използваш този инструментариум и тогава някои от пишещите осъзнават, че са любители. Осъзнават каква е разликата между литература или театър и опит за литература или театър. И това, което пишем във Фейсбук, няма да получи Нобел.
* Гергана Димитрова е главен редактор на издателство „Лист“, което издаде на български език романа „Петрови в грипа“ на Алексей Салников.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение