Боян Виденов, историята на един италиано-германец с българска душа

Понякога наивността помага да преодолееш невъзможното, казва диригентът, който на 23 години създава симфоничен оркестър

„Винаги съм се борил много срещу това отхвърляне [на нас, българите]. Вярвам, че ще приключи и дано го видя, докато съм жив – в Европа не трябва да има граници между държавите. Те ни разделят като хора, не ни дават възможност да се обогатяваме един друг“, казва Боян Виденов. Снимка: Даниел Ветцел - Боян Виденов, историята на един италиано-германец с българска душа

„Винаги съм се борил много срещу това отхвърляне [на нас, българите]. Вярвам, че ще приключи и дано го видя, докато съм жив – в Европа не трябва да има граници между държавите. Те ни разделят като хора, не ни дават възможност да се обогатяваме един друг“, казва Боян Виденов. Снимка: Даниел Ветцел

Един италиано-германец с българска душа обикаля от десетина години концертните зали в Европа и най-вече в Германия. Каквото и да казва за себе си, Боян Виденов е 100-процентов българин, роден в София, в семейство на музиканти. Но още като пеленаче напуска родината и това бележи изцяло бъдещето му. Днес на 32 години, младият диригент Виденов ръководи основан от него оркестър в Германия – в Манхайм, град с население колкото Варна, но надали във Варна има симфоничен оркестър с бюджет като този на нашия събеседник.

Боян Виденов е млад човек, дирижирал е веднъж като студент в България и е непознат за ценителите на класическата музика у нас. Затова го поканихме да разговаряме за началото на един българин в Германия, за успеха да свири в някои от най-престижните музикални зали в Европа, между които и може би най-скъпата: „Елбфилхармони“ в Хамбург, за концертите с изключителни солисти като Соня Йончева, Миша Майски и преди дни с Марта Аргерич, за късмета да се роди в България и за борбата с предразсъдъците към хората от Балканите.  

– Господин Виденов, какво изпитвате, излизайки на сцената на „Елбфилхармони“ в Хамбург?

– Не излизам за първи път на тази сцена, преди концерта със Соня Йончева дирижирах там моя оркестър, Манхаймската филхармония, в годината на откриването на залата – но сега за пръв път имахме програма с певци. Всеки път чувството е едно и също – залата е много приятна за свирене. За певците обаче не е лесно, акустиката е различна, но иначе е прекрасна зала.

Америка за България

– Може би затова в „Хамбургер абендблат“ имаше иронична забележка към брата на Соня Йончева?

– Йонас Кауфман, един от най-големите тенори днес, казва, че не иска никога вече да пее в „Елбфилхармони“. Но Соня се справи фантастично – тя не само притежава може би най-хубавото сопрано на нашето време, но успя и да се заиграе с публиката, с акустиката, използваше цялото пространство, въртеше се на 360 градуса. По много интелигентен начин се справи със задачата.

Вижте още: НЕМСКАТА ПРЕСА ЗА СОНЯ ЙОНЧЕВА: ПЕВИЦА, ПРЕД КОЯТО ДА КОЛЕНИЧИШ

– Хм, интересна забележка за концертна зала, за която са похарчени изумителните 788 млн. евро.

КАМЕРЕН ОРКЕСТЪР НА ТЕАТЪР ЛА СКАЛА – МИЛАНО (CAMERISTI DELLA SCALA)

– Това не се отнася само за „Елбфилхармони“, всички зали с 360-градусова сцена са така. Трудността е за певците и пианистите. Проекцията на звука върви в посоката, в която е отворено пианото или в която пее певецът. Всички, които стоят зад тях, са ощетени. За такъв вид концерти е желателно да се осигури друг вид зала.

– Вие сте от новото поколение в класическата музика, този тип ориентиране на сцената е сравнително нов – преподавали ли са Ви как да процедирате в подобна зала?

– Не, поне аз не съм бил на такива лекции. Човек постепенно се справя с това, като започне да концертира повече. Когато опознае различните зали и свикне с всички акустични ситуации. Най-добрият образец е концертната зала, строена навремето през XVIII-XIX в. за „Музикферайн“ – но това се променя през 60-те и 70-те години с Берлинската филхармония. Построяват се зали, в които публиката седи амфитеатрално около сцената. Това има много предимства – интересно е, а и човек може да си избере дали иска да гледа диригента фронтално или да избере най-доброто място откъм акустика. Но ако някой седи зад корните например, ще се затрудни да чуе другите инструменти. За нас, музикантите, става по-трудно и трябва да свирим по диференциран начин, съобразен с особеностите на всяка зала.

– Заради българския Ви произход ли дойде поканата да работите със Соня Йончева?

– Най-смешното е, че без да знаем със Соня си купихме апартаменти в една и съща сграда в Берлин преди 2-3 години. Първо станахме съседи. Запознахме се с нея и със съпруга ѝ Доминго и бързо станахме близки приятели. Моят оркестър в Манхайм винаги е работил с фантастични солисти, с пианиста Сергей Бабаян например. Разказах на Соня за нашия проект за млади музиканти, които са завършили образованието си и си търсят работа – нещо като платформа за начало на кариерата. На Соня много ѝ хареса и каза, че с удоволствие ще дойде да изпее нещо. Така работихме за пръв път заедно в Манхайм и се сработихме чудесно. Веднага след този пръв общ проект тя ме попита дали имам желание да дирижирам други нейни концерти. За мен това е не само чест, но и огромно удоволствие, защото много харесвам начина, по който тя фразира и чувства музиката. С нея успяваме да се синхронизираме дори без разговори и репетиции. За този концерт в Хамбург имахме само 45 минути репетиция непосредствено преди да излезем на сцената.

– Чух кратък любителски запис от този концерт, звукът беше впечатляващ. Отзивите за концерта и за Вашето изпълнение също бяха много положителни. Критикът в „Хамбургер абендблат“ казва, че оркестърът е свирил „леко, приятно и чувствено“. Какъв е стилът, към който се стремите като диригент?

– Роден съм в България. Когато съм бил на 1 година, моето семейство заминава за Италия. Пет години по-късно се преместихме в Германия, на границата с Франция. Чувствам се италиано-германец с българска душа. Вероятно затова за мен е много важно да се диференцират различните стилистики. Италианското у мен ме влече към операта, към пеенето, но и баща ми е бил важен български баритон, Любомир Виденов. Отраснал съм с операта, тя е голяма част от живота ми. Държа и на това всеки композитор да прозвучи по характерния за него начин. Много се зарадвах, когато критикът написа, че Верди не пасва на Пучини. Той не трябва да пасва на Пучини. Това е друг вид стилистика.

– Успявате ли винаги да вмъкнете своя почерк в изпълняваните от Вас произведения?

– Мисля, че да. Когато се решава таймингът, диригентът има цялата власт да направи така, че едно произведение да прозвучи в най-добрия си начин, в най-идеалната си форма и интерпретация. Но притежава и силата да развали всичко, защото той решава кога кое да се изсвири. Така може да се получи тайминг, който не е чуван от никой от изпълнителите и да се интерпретира версия, която публиката да не приеме. Когато талантлив диригент си представи един звук, той прозвучава в оркестъра. Понякога оркестрантите дори не забелязват до каква степен свирят според представите на диригента.

– Солистите нерядко предават вълнението си от изпълнението си на публиката. Важно ли е вълнението по време на концерт за диригента?

– Важно е, но е и опасно. Аз винаги се вълнувам преди концерт. Тайната е това вълнение да се превърне в концентрирана енергия. Разбира се, диригентът трябва да е вдъхновен и да мотивира изпълнението на музикантите, но по-важно е те да почувстват сигурност. Диригентът е като баща на оркестъра, той е опората, иначе се усеща негативно напрежение. Работата ми е да овладея напрежението, да го превърна в енергия и да дам сигурност на музикантите.

– Българската държава прави много за музикантите, инвестирайки в тяхното обучение, но после ги оставя на произвола. Как е в Германия?

– Мисля, че навсякъде е така. За жалост, в момента и в Германия е много трудно. Ще Ви дам един пример – към 800 музиканти на година завършват различни консерватории, а в оркестрите се освобождават максимално 100 места на година. Много изключително талантливи музиканти си търсят работа и не успяват да намерят. Преподават в частни училища, защото в държавните също е пълно и няма свободни места. Често фантастични музиканти си сменят професията. През 60-те и 70-те години не е било така. Било е преди да се родя, но знам, че оркестрите са търсили музиканти. Разказвали са ми за един случай с Берлинска филхармония – музиканти от оркестъра чули един контрабасист да свири на улицата и му казали: „Идвай, имаме нужда от контрабас“. Днес това няма как да се случи – 20-30 контрабасисти си подават документите за една позиция, над 300 флейтисти се борят за едно място. Такава е конкуренцията в момента. В професурите е още по-трудно. Това беше една от причините да създам този оркестър в Манхайм. Идеята ми беше да запълним тази дупка между края на обучението и началото на професионалния живот. Има малко разминаване – обучението в Консерваторията естествено е фокусирано върху индивидуалното свирене на инструмент. Не остава време студентите да научат как се свири в оркестър. На прослушване може да се разбере за 2 минути дали музикантът има такъв опит. Затова създадох този оркестър – да дам опит на младите музиканти. Работим 10 години и над 200 музиканти вече са намерили места в различни немски оркестри. Тоест около 20% от свободните места се попълват с музиканти от Манхаймската филхармония.

– Основали сте оркестъра на 23-годишна възраст…

– Да, сега тече десетият ни сезон. През 2009 г. бе създадена институцията, а през 2010-а беше първият ни концерт.

– …Как се прави подобен оркестър, от кого получихте карт бланш и финансова подкрепа?

– От никого не съм получил carte blanche, даже съм получавал само carte noir. С подкрепата беше много трудно в началото. Започнах много наивно. Работих с едни младежи в оркестър, създаден за турне в Китай. Това бяха много млади музиканти от различни консерватории. Тогава разбрах, че има нужда от подобен оркестър. Аз бях много млад, едва започвах обучението си като диригент и осъзнах, че и на мен ми трябва опит. И за да мога и аз, и те да получим опит, създадох оркестър. Това беше наивното идеалистично начало. Но понякога наивността помага да се преодолеят иначе невъзможни бариери – например да се намерят пари. Писах на всички възможни спонсори в този регион, на компании, на лични дарители, които подкрепят други културни проекти.

– Някой отзова ли се?

– Да, с малки суми. Започнах с 5 хил. евро първия сезон. По принцип немският манталитет е такъв – първо трябва да се види изграденото. Но пък приемат ли го, връзката става по-стабилна, започва да расте и придобива солидност. Първият сезон беше с 8 концерта, беше ни много тежко. Музикантите спяха в домовете на свои колеги, импровизирахме през цялото време. А сега по турнетата всички спим в 4-звездни хотели. Имаме офис-служители, които поемат цялата организация. Всяка година става малко по-добре.

– Днес колко е годишният бюджет на Вашия оркестър?

– Парите са малко – този сезон са към 700 хил. евро, много нисък бюджет за Германия, като имате предвид, че само наемът на залата струва 22 хил. евро за един концерт. Ние свирим в „Mannheimer Rosengarten“, има 2 400 места. В днешно време е трудно в град като Манхайм да се напълнят 2 400 места, даже Марта Аргерич, която свири с нас, не успя да напълни залата. Малко се промениха времената за класическата музика, а и Манхайм не е Берлин, Лондон или Париж. Залата на „Елбфилхармони“ в Хамбург е с 2 100 места. Тенденцията е да се строят зали с по 1000 – 1300 места в такива градове. Преди Манхайм да бъде бомбардиран през Втората световна война, в града е съществувала „Rheingoldhalle“ – зала с 13 хиляди места, в която са свирили Вагнер.

През следващият сезон бюджетът ни, надявам се, ще бъде над 1 милион. Всеки сезон правим повече концерти. Имаме щастието да привлечем няколко нови спонсори.

– Семейството ви напуска България, когато сте бебе на 1 година, как става това? Родителите Ви са успешни музиканти – майка Ви е цигуларка, баща Ви оперен певец.

– Заминахме през 1988 г. През 70-те години майка ми била концертмайстор на „Orchestre de Jeunesses musicales“, може би първият младежки световен оркестър, финансиран изцяло от „Марлборо“. Репетирали в малкото италианско градче Фермо. Кметът на градчето разбрал, че майка ми и баща ми искат да си тръгнат от България и им написал официална покана да гостуват, даже потвърдил, че вече имат осигурено място, което не било истина. С тази покана те получили виза и успели да напуснат страната. През Гърция стигнали до Италия, но без истинска виза за работа. А баща ми през 70-те години е пял в „Ла Скала“ с Карерас. Върнал се за малко в България, за да види семейството на брат си, и му взели паспорта. Загубил разрешителното си да пее в Италия. Тежки времена. След това майка ми стана първата жена-концертмайстор на Радиооркестъра в Германия. И се преместихме там.

– Говорите чудесен български, почти не се усеща акцент.

– О, това е комплимент за бабите ми, които са ме учили на български. Те се редуваха да идват при нас в чужбина. По-късно баба и дядо се преместиха да живеят при нас в Италия.

– Учили ли сте при някой български педагог?

– Не. В България сме си идвали само през лятото. Един път почивахме в Италия, един път в България. Винаги съм имал чувството, че славянството е голяма част от мен.

1 2Следваща страница