Ключово е присъствието на Божана Апостолова в книгоиздаването. Веднага след промените тя създава издателство „Жанет 45“, което се превръща в остров на българската литература и до ден днешен следва тази политика. Издава най-обсъжданите, награждаваните и търсените заглавия на родни автори. Сред тях са Стефан Цанев, Георги Господинов, Милен Русков, Здравка Евтимова, Христо Карастоянов, Цочо Бояджиев, Яна Букова, Марин Бодаков, Елена Алексиева… Създава го в своя роден град Пловдив и го превръща в център на тази национална по същността си литературна сцена.
Разбрахме, че заради коронавируса Божана Апостолова е ограничила срещите си, по-рядко присъства на събития, затова приехме поканата ѝ да ѝ гостуваме в дома ѝ в Пловдив. Разговаряме за миналото и бъдещето – не само на литературата, но и нейното. Тя, жената, успяла да изкачи върхове в трудни времена, днес наблюдава света от позицията на безпристрастната истина, която за нея е по-важна от всичко.
– Макар и ваксинирана, защо продължавате да живеете в изолация, г-жо Апостолова?
– Аз никога не съм живяла в изолация, не живея и сега.
– Уединение?
– И това не е вярно.
– Друга дума да изберем – не се срещате с хора?
– Е, пълно е с хора всеки ден вкъщи.
– С такова впечатление останах, след като ме поканихте тук. Грешно ли съм ви разбрала?
– Според мен грешно, но може би така изглежда, защото преди ходех като разпасана, на ден имах по сто срещи. Минимум – и в службата, навън, всички ме познават, не само в Пловдив, а в цяла България. Синът ми* като стигна петдесет години, даже ги мина вече, аз реших, че не е редно цял живот да управлявам и душата ми поиска да прехвърля всичко на него. В момента имам една вилица, един нож и една лъжица. При положение, че съм направила седем къщи, печатницата, борсата, всичко. Манол си е правил само музикалното студио в София, като аз само му купих апаратурата, тя не евтина. И понеже виждах колко умен син имам, а внучката ми с бяг го гони, даже напоследък му викам „Тя ще те мине по ум“, много свястно, добро, умно момиче. Казах му, че ще му помагам с българската литература – чета и отделям добрите ръкописи, пращам му ги, шофьорът ми е активен…
– Как живеете по време на пандемията?
– Много добре си живея, чета си по цял ден ръкописи.
– Какво е без обичайната навалица покрай вас?
– И да е намаляла, и да не е, аз съм си същата. Просто обичам да правя две неща в името на истината, едното е да се карам с началници, министри – ужасно ми харесва. Провокирам ги, нападам ги.
– И какво постигате, освен удовлетворение?
– Изпитвам удовлетворение, бих казала, да – защото няма издание на фестивала „Пловдив чете“, който аз направих и е жив вече двайсет и пет години, и министър да е пропуснал да дойде на него. Нали знаете, че те си икономисват времето.
– Въпросът беше освен удовлетворение от провокацията какво друго получавате?
– Търся истината и винаги успявам да я намеря. Истината за времето, в което живеем, истината за стъпалата, които изкачват хората, истината за духовността, която не чувам ни от правителство, ни министри да я споменават – от което много страдам, защото съм убедена, че само духовен народ може да върви напред.
– Духовен народ – това е идеал, далеч от състоянието, което виждаме днес, особено във Фейсбук. Там средата, впрочем, е далеч по-критична от самата вас…
– Два пъти напускам Фейсбук и два пъти се връщам, правя го по една-единствена причина, и тя е, че понякога и клюките са ти полезни, за да направиш точна преценка на състоянието, на мига.
– Последния път, когато напуснахте, заради онзи прословут случай ли беше? Дали да го споменаваме?
– За Татяна Лолова ли? Не, не беше тогава, въпреки че тогава видях, че и душата да си дадеш в името на една кауза, на една идея, която имаш, която знаеш, че ще помогне, пак ще се намерят достатъчно хора да те оплюят.
– Може би истината, която казвате, че търсите, невинаги е добре да се експонира толкова открито и публично?
– А какъв е смисълът? За мене най-важното в един човешки живот е истината. Татяна Лолова беше много свестен човек.
– Имах щастието да общувам с нея повече в последните години и мога да кажа, че тя излъчваше светлина. Беше готова да пренебрегне истината в името на това да вижда красота и доброта около себе си.
– Аз имам един лаф, колко ще го приемете и колко не, не знам, но това ми е мнението – добър човек да е съседът ти, до когото опираш за червен пипер и сол. Аз живея сама, ако е десет часа вечерта, магазините са затворени и ми трябва лъжичка червен пипер, ще опра до съседа. Тоест понятието „добър“ не ме задоволява въобще. За мен човек трябва да е висок професионалист, с ярко вътрешно съдържание и посока, която е избрал да следва уверено, ако искаш и задъхан.
– Да разбирам ли, че във вашата морална стълбица на първо място е истината, на второ – професионализмът? Добротата е далеч по-надолу.
– Първите две ги слагам наравно. Но добротата не е от първостепенна важност. Какво значи добър? Среща ме един съсед, не го знам нито как се казва, нищо…
– Не е ли форма на уважение да познавате имената на хората, с които общувате и се виждате всеки ден?
– Аз не общувам, нито се виждам с тези хора всеки ден. Само като слизам до магазина. „Добър човек“. Той ми каза: „Ооо, госпожа Апостолова, честито, синът ви за втори път стана депутат“. Аз казах мерси и продължавам да вървя. Той вика: „Вие бяхте родена за депутат, ама кой да Ви вземе с тая голяма уста, Вие ще изтрепете цялото правителство“. С език, с думи. Викам: „Нека да има и такива, кво ти пука“ и продължих надолу. Така че…
– Не съжалявате ли понякога за изпуснати думи? Както в случая с това изказване за Татяна Лолова във Фейсбук.
– Не. Никога не съм съжалявала за нищо, казано в пряк текст от мен.
Имах една колежка, няма да ѝ казвам името, не бива, която беше завършила само гимназия и много я беше яд, че аз съм учила много и че имам висше образование. При нея ходеха много високи личности – като например мъжът на Дража Вълчева. Които му се слагаха повече, отколкото на Дража по мое време. В момента, в който той влезе, тя ми каза: „Колежке, забравих да те питам, на колко уискита си?“. Аз не мога да изпия петдесет грама, не съм родена за алкохол. Манол винаги се е чудил откъде е това убеждение, че много пия. Не пия. Но примерно дошла си ми на гости, веднага ще ти кажа: „Айде да ходим да изпием по едно в Клуба на културните дейци“. Но това е само израз.
– Да се върнем на пандемията. Вие сте двойно ваксинирана, доколкото разбрах. За съжаление само около 16% от населението на страната ни е ваксинирано, което се отразява икономически на всички нас, и ще обедняваме все повече. Чувствате ли се жертва на антиваксърите?
– Не, опитвам се да ги убедя. Казвам на жената, която ми помага вкъщи: „Виждаш колко съм добре, от нищо не боледувам, сигурно има значение и ваксината“, защото бях една от първите, които си сложи и двете ваксини. Тя вика: „Никога няма да се ваксинирам“… Няма да се ваксинира, убедена съм.
– Като познавач на българската литература, каквато издавате, смятате ли, че отказът от ваксинация е въпрос на народопсихология?
– Чак на народопсихология, едва ли.
– В интервю за „Площад Славейков“ Стефан Цанев каза: „Тъжно е, че сме най-бедните в Европа, срамно е, че сме най-глупавите“.
– Стефан го издавам вече двайсет години. Понеже ще говоря утре за него и си направих труда да проверя колко книги съм му издала. Звъня му и викам: „Чефи…“, така му казвам, защото сме близки, ние се обичаме… „Трябва да говоря за теб в едно предаване – „Любимците на България“, и той ми вика: „Е, Божана, ти си ми издала шейсет книги“. И се обадих да видя, аз имам голяма борса, много голяма, с много книги. Издала съм над хиляда и петстотин тома. А знаете ли защо започнах с издателска дейност? Защото като дойде десети ноември, трябваше да избера нещо, от което разбирам. А да разбирам от литература, главната причина е Леда Милева. Бях малко момиче, страдах вътрешно, но външно никога не го показвах – от това, че никой не ме забелязва, бяхме бедни…
– Нали тогава трябваше да бъдем равни?
– Стига глупости, как равни!
И си викам, най-много разбирам от литература, ще стана издател. Още ме е яд за името на издателството; когато го регистрирах, с мен беше един поет, мой много добър приятел, и ме питат: „Как ще кръстите издателството?“, нали попълваш документи… И аз викам „Жанет“. Жената отвръща: „Ааа, тука има една „Жанет“, лови бримки“. И аз казах „Сложете „тире 45“. Но тя има неблагоразумието да ме попита „Какво значи „45“?. И аз казах: „Чувате ли вънка? Хората пеят „45 години стигат“. Масово. Освен това аз съм ‘45-и набор и бях точно на 45 години.
– Може би издателството е трябвало да се казва просто „45“?
– Не, може би „Божана Апостолова“. Когато синът ми реши, че ще издава книги, викам: „Мони, може да си направиш ново издателство, че ненавиждам това „Жанет“. Той каза: „Няма, Жанче, то е толкова известно, че е късничко да му сменяш името…“. По тази причина синът ми направи поредица „Отвъд“, която е изключителна.
Но на моето поколение какво му липсваше – синът ми знае четири-пет езика. Ние никакъв език не знаехме. Кореспонденцията със света беше невъзможна.
Та, да се върна, че подхвърлих името на Леда Милева, а не изясних случая. Отивам в Новотела, Панчо Панчев беше приятел с Леда и гледам тя стои до мен така, като вас, и чувам Леда Милева да казва на Панчо Панчев: „Бе, много искам да се запозная с Божана Апостолова, тя ти е издателка, запознай ме“. И аз се обърнах и казах: „Приятно ми е, аз съм Божана Апостолова, но ние с Вас се познаваме и то отдавна. Имам писмо от Вас, в което пише „Мило дете, опитите да се пишат стихотворения са хубаво нещо. Четете повече художествена литература. Поздрав, Леда Милева“. Тя ме гледаше като сащисана.
И до днес вярвам, че на един автор трябва да се каже подробно защо ръкописът му не става. Той може да не е 100% на моето мнение, но може и обратно – да му помогна да стане, защото моята цел е всяка следваща книга на моето издателство да става по-хубава и по-хубава. Какво смятам за преимущество? Това, че издадох толкова много български книги е едното, а другото, че с благодарност към Бога успях да създам цяло поколение великолепни писатели. Жоро Господинов, Милен Русков…
– От Вашето издателство излязоха някои от най-четените български автори. Как се създават звезди в литературата?
– Ако си честен към себе си и към текста, който четеш, ако разбираш от думи, от света на думата, от аромата на думата, това е безкрайно важно – всяка дума има цвят, аромат, вкус… Жоро Господинов, Пламен Дойнов, Данчо Ефтимов и Бойко Пенчев заедно дойдоха при мен.
– Когато прочетохте първия ръкопис, който Ви изпрати Георги Господинов, помните ли какво му отговорихте?
– Казах му: „Само твоят става за издаване“.
– „Става“ – това ли беше похвалата? Да получиш „става“ от Божана Апостолова, е нещо като стълба към небето…
– Еми така е. И го издадох, веднага.
– Какъв беше подходът ви към тези хора? Милен Русков е много сложен за общуване.
– Милен е един от авторите, с които се срещам най-често. Идва ми на гости. Просто двамата добре си говорим. Преди няма и десетина дни стоя три-четири часа.
– Ще използвам случая да попитам за „Чамкория“ – чие решение беше книгата да излезе в два варианта – първо в два тома, после събрана в един, редактиран?
– Казах му още първия път, че има една част, която трябваше да се махне, според мен.
– Само една?
– Една, да.
– Не трябваше ли цялата книга да бъде стегната от редактор?
– Не, едно парче махнахме, другото той си го прочете, викам „Ако видиш нещо да те дразни…“. Аз уважавам много авторите, особено Милен, защото там стои неговото име.
– А не уважавате ли автори като Стивън Кинг, да речем, който дава осемстотин страници на редактора си и получава великолепни четиристотин?
– Ами, ако ти махнат четиристотин страници от една книга, по-добре да не излиза, а? Аз държа авторът да има редактор, с когото работи добре. Но Милен Русков никога не е искал да има редактор.
– В този случай като че ли читателят остава излъган, защото има две книги.
– Ама това, че липсва една част… той бързаше да я издам. Щом си решил да издаваш някой, ти трябва и да му вярваш, и да му казваш истината.
– Защо не му казахте истината, че има нужда от по-сериозна редакторска работа?
– Защото не съм смятала така.
1 2
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение