Братчетата на Гаврош му отидоха на гости в Софийската опера

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Не знам доколко Община Перник вкупом притежава усет за ирония, но събитието, с което толкова се гордее, е блестящ пример за такава. Чудя се дали е възможно все пак някой чиновник да си е дал сметка какво се случва: деца, лишени от вода – от елементарна житейска нужда, от базово човешко право, също като децата от „Клетниците“ – гледат Гаврош и Козета.

Дали децата са разбрали, че става дума и за тях, когато на сцената връстницата им Козета мъкне тежката кофа с вода, донесена от далечна и тъмна гора? Дали поне на едно от тях му е дошло наум, че може да замести Гаврош на барикадата, за да извоюва права, които са му отнети?

Да изпратиш 1000 деца, които живеят в обезводнен град, на „Клетниците“, е дебелоочие и опасна игра. Те са малки и жадни, но все пак разбират – нищо не се е променило, въпреки че става дума за събития отпреди два века.

Предполагам, че една от големите атракции на „оперния ден“ за тези 1000 деца е била чистата и лъскава тоалетна в Операта. Представям си опашките, които са се извивали покрай работещите чешми там.
Децата са с изострено чувство за справедливост. Често то надделява над благодарността. Така и трябва да бъде. Някой ден тази институционална гавра с малките перничани ще се върне като бумеранг към властта. Както е станало някога в революционен Париж.

Пиарът на Община Перник, която има средства да изпрати деца в София за мюзикъл, но няма инструменти да им осигури вода, е безсилен опит да се прикрие мръсотията с лъскав брокат.

И за да влезем в риториката на епохата, вдъхновила „Клетниците“, можем да наречем общинарите на обезводнения град „новите марии антоанети“.

Като няма вода, гледайте опера, деца.