Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Никой не е остров

Британия и Европа. BRexit-ът през вековете

На англичаните им допада да смятат, че нямат много общо с Европа, защото са по-цивилизовани от нея. Това е вечната илюзия за собствения, „особен път”, от която не една велика нация страда. - Никой не е остров

На англичаните им допада да смятат, че нямат много общо с Европа, защото са по-цивилизовани от нея. Това е вечната илюзия за собствения, „особен път”, от която не една велика нация страда.

Gott strafe England! (Бог да накаже Англия – бел. прев.)

Наивно-романтичната ми прогноза за резултатите на британския референдум не се сбъдна. Остава ми да се забавлявам с мисълта за BRexit-ите и BRemain-ите в историята. Да ги проследим заедно.

Връзката между Острова и Континента винаги е била сложен BRomance. През Ламанша винаги е имало обмен на хора, блага и идеи, а нерядко – и на армии. Понякога Британия е искала да завладее отсрещната територия, друг път обитателите на материка са слизали при Белите скали, случвали са се и периоди на взаимно загърбване и изолация.

Първият случай, когато Европа влиза в Британия, е от около 10 000 г. пр. Хр. При оттеглянето на ледовете отвъд днешна Франция се простира провлак, свързващ Британия с основната суша. По онова време Северно море в по-голямата си част е ниска, блатиста местност, през която първите кроманьонци преминават на северозапад и се установявят на бъдещия остров. Без Европа нямаше да има хора по онези места! Местното праисторическо  население продължава да поддържа контакт с континенталните си братовчеди, преминава през неолитната технологична революция, възползва се от откриването на металите и около 2500 г. пр. Хр. построява мегалитни паметници като Стоунхендж, които имат паралели и на континента. Въпреки постепенното надигане на морето (което надали е било предизвикано от човешко влияние върху климата) връзките с материка продължават.

Някъде между VІ и ІV в. пр. Хр. едно ново население, келтите, притежатели на железни оръжия и на колесници, пресича вече отдавна оформилия се проток и дава на острова името Британия. Келтските езици се разпространяват чак до бъдещите Шотландия и Ирландия, а британското население създава свое сложно общество в тясна връзка с братовчедите си във вече историческа Галия. Финикийци и елини започват да се интересуват от страната с нейните богатства. През Ламанша минава един от търговските маршрути за пренасяне на кехлибар от балтийския към средиземноморския басейн, а първите големи мореплаватели търсят особено ценния калай, нужен за изработване на бронз. Религията на келтите от двете страни на протока е една и съща, британски друиди пътуват из кантоните на галите, а много племена имат селища и на двата бряга. Търговски споразумения или просто гостоприемство свързват вождове на бритите с аристократи от Картаген, с гръцки колонии като Марсилия и Ница, както и с роднините им в Белгия и Арморика. Британия за първи, но не за последен път става част от голяма общност, за която тясното море не е никаква граница.

„Никой не е остров”, ще напише Джон Дън векове по-късно; думите му са подходящи и за този период от Античността.

Римляните се включват в историята на Британия през І в. пр. Хр. След завладяването на Галия Юлий Цезар си дава сметка, че новата провинция няма да се успокои, докато сродниците на галите отвъд Ламанша също не бъдат покорени. Нахлува с легионите си като същински предвестник на Уилям Завоевателя, но се проваля. Бритите оказват толкова ожесточена съпротива, че първият опит страната им да бъде включена в континенталната политическа система приключва с протоколна размяна на подаръци между доскорошните врагове. Цезар се връща назад с научен урок за келтската боеспособност и започва да попълва загубите си с храбри гали. Съдбата ги изпраща чак в Африка, а самият диктатор загива от ръцете на заговорници. Бритите пък започват да секат свои монети и да търгуват с Рим. Едва сто години след смъртта на божествения Юлий римляните отново насочват поглед отвъд протока. Този път планират кампанията си добре. Педантичният пълководец Веспасиан, бъдещ император – в онзи момент на служба при малко странния Клавдий – преодолява съпротивата на синовете на първия известен по име британски крал Кунобелин. Историята вече осветява не просто една страна и обичаите на народа ѝ, а личности. Двамата войнствени владетели, надвити от Веспасиан и Клавдий се наричат Тогодумн и Каратак. След тях в продължение на три века и половина южната част на Британия (днешни Англия и Уелс) става част от първия пряк предтеча на днешния Европейски съюз – Римската империя. Британските провинции дават много на империята и взимат много от нея: латинският език и градският живот се разпространяват на острова, а в края на римския период за първи път навлиза и християнството. Императори като Септимий Север и Константин Велики са свързани с острова, а римските писатели като Тацит пишат пространно за бритите. Лондон става един от най-значимите центрове на римската територия. Поне до 407 г. сл. Хр. няма съмнение, че Британия е част от Европа.

Първият BRexit изглежда много странно. Британците не успяват да изгонят римляните с бунтове: римляните потушават всеки опит за съпротива, но накрая просто си тръгват сами. Бритите дори молят легионите да не ги напускат, но империята се задъхва от нашествията на германски варвари през Рейн и е принудена да се откаже от острова заради отчаяната отбрана на континента. Британия е изоставена. Местното население се организира в малки племенни кралства, които се опитват да имитират римската цивилизация, но скоро затъват в анархия, материален упадък и религиозни спорове между различни християнски секти. А отвъд Северно море врагът не спи…

48 Софийски международен панаир на книгата

Раждането на Англия е болезнено: част от германските варвари, участвали в разгрома на Западната римска империя, са племената англи, сакси, фризи и юти. Те живеят по бреговете на Северно море в днешни Холандия, Германия и Дания. Дългите им ладии ги отвеждат до британския бряг, където пиратските набези постепенно се превръщат в чисто преселение. По-добре организирани от изоставените британски келти, германските нашественици създават свои владения по бреговете на Албион. През V и VІ в. от континента се прехвърлят хиляди англосакси, които завладяват и си разделят най-хубавата част от страната. Келтите запазват само Шотландия и Уелс, а югоизточните територии на острова още веднъж се свързват тясно с континента, защото саксите поддържат контакти със старата си родина. Това е периодът на легендарни владетели и герои като уелския Артур, саксонския Беоулф и ютландския Хамлет, както и на първите християнски мисии сред германските преселници, защото монаси от Ирландия и Рим кръстосват притъмнелия свят на езическите нашественици. Страната, която англосаксите създават, не е единна, но вече има свое име: Engla land, земя на англите.

Няколко века след нашествието си Англия вече е християнска страна. Кралете на нейните племена пътуват често до Рим. В манастирите ѝ се пише църковна история на изискан латински, а менестрели забавляват аристокрацията с дълги поеми за героичните дела на прадедите. Създават се красиви ръкописи и объркващи погледа с плетениците си бижута. Кенет Кларк твърди, че златото е най-доброто изразно средство на англосаксонската култура. Това богатство обаче привлича нови варвари – норвежци и датчани, все още езичници, далечни братовчеди на англите. От 793 г. започва периодът на викингските набези в Англия, който най-често свързваме с Рагнар Лодброк или Рагнар Рунтавите гащи, полуисторическия персонаж от сериала „Викинги”. Скандинавската дума „викинг” означава просто „пират”, но става синоним на абсолютния ужас за островното население. Новите нашественици често са наричани и „нормани”, тоест северняци. Езикът им не е много далечен от този на англите и те скоро на свой ред започват да се заселват в страната, където създават т. нар. Територия на датския закон. От ІХ до ХІ в. викингската култура създава още една връзка между Англия и Европа, защото пиратите се оказват и добри земеделци, търговци, владетели, поети. Един от страничните ефекти на нашествието им е първото обединение на Англия в единна държава. Кралете от уесекската династия от Алфред Велики до Ателстан оглавяват съпротивата на своя народ срещу северните пирати и ги превръщат в свои поданици. Към 927 г., когато в България умира Симеон Велики, Англия вече има само един крал и е здраво свързана както с Рим, така и със Скандинавия. Кнут Велики ще бъде владетел едновременно на Англия, Дания и Норвегия – нетрайна северна империя. Но само десетина години по-рано на континента се е образувала нова сила, която ще промени завинаги връзките от двете страни на Ламанша.

Част от норманите си извоюват владение в северозападна Франция. Страната е наречена по тяхно име Нормандия и херцозите ѝ превръщат викингската предприемчивост в истински двигател на развитие. Администрацията, военната и църковната администрация на Нормандия са чудото на ХI в. На 14 октомври 1066 г. Гийом или Уилям Завоевателя печели срещу англосаксите прочутата битка при Хейстингс. Тази есен в Обединеното кралство ще бъде отбелязана 950-та годишнина от събитието, което отново превръща Англия в част от континентална империя. За първи път след римляните Британия влиза в трайна зависимост от континента. Започва периодът на феодалната, тоест на френската културна доминация над острова.

При Хенри II монархията владее по-голямата част от Франция, цяла Англия, Уелс и част от Ирландия. Кралят през повечето време се намира на континента и, разбира се, говори френски, защото е чистокръвен французин. Повечето благородници и духовници са такива. Старата англосаксонска култура е почти заличена. Езикът на Англия заприличва все повече на френския, от който заема огромен брой думи. Шотландия и дори Ирландия също са увлечени в това стремително приближаване към континента. Европа поглъща острова.

Нещо като частичен BRexit се случва през 1214-а, когато крал Джон губи повечето си владения във Франция заради френската победа в битката при Бувин. Това е краят на империята на Хенри II и началото на особеното развитие на английските институции, защото една година след поражението бароните принуждават краля да приеме Великата харта на свободите, с която започва дългото оформяне на английския и по-късно британския Парламент. Оттук тръгва неписаната британска конституция, градена с векове.

Следващото доближаване до континента отново е война. Този път тя трае повече от век. Всъщност Стогодишната война е серия от конфликти, започнали през 1337-а, уж заради претенциите на Едуард III към френския престол, но с много по-сериозни икономически причини на заден план. Това не е марксистко клише: лондонските търговци са готови да финансират войната на краля си срещу Франция, защото губят много от френския натиск срещу богатите фламандски градове. Дори когато английската корона не държи кой знае какви владения на континента, английската търговия вече зависи от това, което ще се превърне в Белгия. Тази оспорвана страна ще се превърне едновременно в буфер и заплаха за Лондон. Оттогава датира и традицията спикерът на Парламента да седи върху чувалче вълна, за да помни винаги откъде идва основното богатство на страната му: от износа на вълна към Фландрия.

По време на Стогодишната война английската аристокрация най-сетне отново проговаря на английски език. Колкото повече се стреми към френската корона, толкова повече кралят на Англия става англичанин. Оттогава произлиза вечното съперничество между двете страни – както и Стария съюз между Шотландия и Франция в ущърб на англичаните. Шотландия е толкова по-свързана с континента, колкото повече Англия враждува с него. Някои неща явно и днес не се променят. Всъщност Хенри V почти успява да завладее Франция след битката при Аженкур на 25 октомври 1415-а, но след смъртта му Англия е парализирана от граждански войни и постепенно губи почти всичките си територии отвъд Ламанша. Конфликтът с Франция приключва през лятото на 1453-а, няколко месеца след като Мехмед II е превзел Константинопол. И Англия вече не е същата.

Следващият BRexit е религиозен: през 1534 г. Хенри VIII къса с католическата Църква и поставя началото на Реформацията в Англия. В продължение на няколко века религията ще бъде болезнена тема на Британските острови, защото конфликтите между католици и протестанти ще приемат жестока форма. С изключенията на кървавата Мери I (която още веднъж свързва страната си с континента, сключвайки брак с испанския крал Филип ІІ) и злощастния Джеймс II Англия вече никога няма да бъде управлявана от католици. Самата дума „католик” става обидна. За сметка на този разрив с Рим, Англия и Шотландия се сближават все повече и през 1603-а Британските острови за първи път в историята се оказват обединени под обща власт: шотландският крал Джеймс VІІ се възкачва на английския престол и става първият владетел на трите кралства едновременно: Англия, Шотландия и Ирландия. Същевременно контактите с протестантски територии като Холандия, Скандинавия и Северна Германия се засилват. Започва да се говори за „Велика Британия” или Великобритания – първо неофициално, а от 1700 г. нататък и официално. Британия е открила и океаните, а флотът ѝ постепенно се превръща в истинско чудо. За скъсването със старите връзки помага и загубата на Кале, последното европейско владение на Англия през 1588-а: властта над този град е една от последните следи от средновековната реалност за Британия.

През ХVІІІ в., при Френската революция и в Наполеоновите войни, Великобритания отново се оказва въвлечена в европейските конфликти и сложни връзки. Колониалната надпревара с Франция, Испания и Холандия, вечният съюз с Португалия (най-старият все още действащ договор в света, сключен още в края на ХІV в.), намесата в съдбата на германските държави и издигането на немската Хановерска династия показват, че в политически смисъл Британия съвсем не е остров. Тя не може без Европа и Европа не може без нея. Извън икономиката и войните, британската култура се развива в пълен унисон с континента – още от Уилям Завоевателя модите и вкусовете на Франция диктуват каква литература ще се пише, каква музика ще се слуша и какви дрехи ще се носят в Лондон. Дори Шекспир дължи много на континента, особено на Италия. А при Милтън апенинските влияния не се и крият. Континентални художници като Ван Дайк и композитори като Хендел работят в Англия. Научната кореспонденция, осъществявана на латински, свързва британските университети с останалите академии из Европа. Въпреки падането на Кале и Реформацията, трите островни кралства се оказват неделима част от Стария континент.

Деветнадесети век ражда нова идея: за бляскавата изолация. Всъщност новата Британска империя съвсем не е изолирана от европейската политика, но й харесва да смята, че е. Това кокетство е много изгодно за правителствата на Нейно Величество, но то бива нарушавано например чрез британската протекция за Османската империя и в Кримската война. Но на англичаните им допада да смятат, че нямат много общо с Европа, защото просто са по-цивилизовани от нея. Това е вечната илюзия за собствения, „особен път”, от която не една велика нация страда. И британците плащат цената за тази самозаблуда с безбройните жертви на Първата световна война, която слага края на толкова много надежди, произлизащи от просветеното деветнадесето столетие. Жалко, че тези уроци се забравят с времето и старите грешки отново се повтарят.

Всъщност поколенията, оцелели от двете световни войни, създадоха нова Европа. И Великобритания, вече не като старомодна империя, а като съвременна нация, съставена от няколко народа, зае своето място в дръзкия проект за обединен континент, от който войната да бъде прогонена. През 1975 г. Обединеното кралство стана част от това семейство на съюзени държави, за което България можеше да започне дори само да мисли едва след падането на Желязната завеса. Е, България беше допусната в Европейския съюз донякъде заради политическа необходимост, а не по заслуги. Самият съюз изобщо не е съвършен, но все пак създава общност на половин милиард души, при свобода на придвижването, с възможност всички външнополитически въпроси да се решават чрез преговори и общи решения: нещо, което надминава всичко, постигано в човешкото минало. Никога не е имало подобен съюз на независими нации, такъв общ пазар и такива възможности за растеж заедно – при това в свят на свръхсили като САЩ, Китай и Русия, които лесно биха могли да надделяват над повечето европейски страни, ако те се изолират.

Иронично е, че „изолирам” от латински буквално означава „островизирам”. Днес, напук на решението си от 1975-а, Британия заяви, че пак ще се островизира. А казват, че нивото на световните океани се покачвало…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах