Епохата на рокзвездите отминава, заявява Брус Спрингстийн в интервю за Би Би Си. Разговорът със 75-годишния музикант е по повод премиерата на документалния филм „Road Diary: Bruce Springsteen and The E Street Band“ – поглед зад кулисите, докато групата се готви за първото си турне от 2017 г. насам. Филмът вече може да се гледа от днес в платформата на „Дисни+“.
„Не ми се иска да съм в група, която тепърва започва кариерата си – казва той. – Дните на т. нар. „рокзвезди“ е в здрача си. Но все пак имам надежда. Младият ми приятел Зак Брайън наскоро разпродаде два концерта на стадион във Филаделфия, така че все още идват младежи.“
„E Street Band“ винаги е имала турбулентна история, от 1972 г. работят със Спрингстийн, докато не се разделят през 1989 г. В годините след това музикантите спорадично работят заедно, но тъкмо дистанцията е формулата на успеха, според фронтмена им. Последната раздяла на „E Street Band“ трае шест години, формацията се завърна на сцена и до края на тази година им предстоят няколко концерта в Канада. През пролетта на 2025 г. се отправят на обиколка из Западна Европа.
„Знам всички песни, които сме свирили през годините – казва Спрингстийн и уточнява: – Когато не работим заедно, рядко се виждаме. Достатъчно сме били заедно! Пътят на повечето групи е да се разпаднат. Дори двама души трудно могат да останат заедно – Саймън не понася Гарфънкъл, Дон не издържа Фил Евърли, вижте и момчетата от „Оейзис“… Така че традицията продължава.
В човешката природа е да не се спогаждаме, следователно това е нещо, което трябва да имаш предвид, когато си даваш сметка в каква група искаш да бъдеш. Аз не харесвам личната драма, не искам хората да се карат помежду си и да слушам за това зад кулисите. Не издържам подобно поведение, но всичко това изкоренихме много отдавна. Нашата група започна лудо и някак намери път към здравия разум.“
Документалният филм за Спрингстийн и формацията се появява точно 60 години след първата му поява пред публиката, когато свири на китара от 18 долара с групата „The Rogues“. До момента никой не е получавал разрешение да заснеме толкова отблизо организацията на концертите му, отбелязва Би Би Си. Попитан защо е размислил за настоящото турне, Спирнгстийн отговаря хумористично:
„Е, може да съм умрял до следващото. Вече съм на 75 години. Реших, че чакането да направя каквото и да било в живота ми вече е приключило“.
Същата философия той демонстрира и на свой концерт в Съндърланд през май тази година, когато пее пред 50 хил. души при непрестанен дъжд. Условията са толкова лоши, че накрая Спрингстийн губи гласа си и по препоръка на лекарите отлага няколко от следващите си изяви.
„Независимо дали вали, или пече, там съм за хората, дошли заради мен – казва той. – Това са слушателите ми в последните 30-40 години и искам да направя най-добрия концерт, на който съм способен. Знам, че звучи банално, но най-вече трябва да обичаш публиката си, а за мен това винаги е било много лесно.“
Но отнема време преди публиката да го заобича обратно. Роден в Ню Джърси в семейството на секретарка и шофьор на автобус, младият Спрингстийн не е особено запленен от музиката, докато не вижда Елвис Пресли при участието му в „Ed Sullivan Show“. Купува си китара и при всяка възможност я използва:
„Свирил съм в пицарии, боулинг зали, психиатрични болници, в затвор. Веднъж дори свирих на откриването на един супермаркет“.
Изпълнява R&B кавъри и хитове от каталога на „Мотаун Рекърдс“. В автобиографичната си книга „Born to Run“ Спрингстийн разказва, че в началото мигал по 100 пъти в минута и имал навика да хапе кокалчетата на ръцете си.
„Интровертността е забавно нещо, има ин и ян – коментира той. – Когато съм сам, мога да бъда много затворен. Но в мен има и радост, наследена от майка ми, която ми позволява да пея „Rosalita“, „Born to Run“ и „Hungry Heart“. Аз съм с ирландско-италиански произход, така че в мен има едновременно тъга и радост.“
В разговора се намесва Стийв ван Занд, китарист в „E Street Band“ и един от най-дългогодишните приятели на музиканта:
„Първите му два записа изобщо не минаха добре, звукозаписните компании бяха готови да се откажат от него. Единствената му мечта тогава бе да умре. Но тогава моят много скромен приятел се обърна навътре в себе си и каза: „Добре, ще оставя китарата настрана и ще стана фронтмен“. Голямо решение, нали? Китарата е твоята защита, стената между теб и публиката. Но той трябваше да я остави и да научи изцяло нов занаят“.
Това се случва малко преди излизането на албума „Born to Run“ през 1975 г., който превръща Спирнгстийн в световно разпознаваемо име. Трансформацията отнема „около пет нощи и десет концерта“, разказва Ван Занд.
В документалния филм за „Дисни+“ Спрингстийн обещава, че ще продължи да свири, „докато колелетата му не се разкачат“:
„Със сигурност се качвам на сцената, за да се загубя. Трябва да се отдадеш на момента и да видиш какво ще ти предложи. Да научиш нещо за себе си“.
Попитан какво е научил от турнето си сега, той отговаря с шега:
„Нека да помисля. Че гърбът много ме боли“.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение