Будител, освободил ни от неграмотността

Преди години се срещнах със сина на моя позната, току-що завърнал се от Америка. Говорихме си за книги, той тъкмо бе издал своя стихосбирка и от дума на дума стигнахме до темата за лошата грамотност на учениците. Като преподавател в университет и училище, аз, разбира се, съм се сблъсквал с проблема как младите хора не могат да напишат грамотно едно писмо или заявление, как не знаят приетите обръщения в кореспонденцията, да не говорим за цитиранията на литература.

Младият поет ми разказа за една легендарна книга в САЩ – „Chicago Manual of Style“, ръководство за стиловете на писане и цитиране, за редактиране и форматиране на документи на американскиата версия на английския; ръководство, публикувано през 1906 г. и претърпяло 17 издания до 1917 г. Коментирахме дали не може да се преведе или създаде подобна книга на български. Тогава се сетих, че ние имаме подобно ръководство за писане още през далечната 1835 г.

Неофит Хилендарски (Бозвели) издава „Славеноболгарское детоводство“ – учебник в 6 книжки, предназначен за българските училища. Някои от тези книжки са създадени съвместно с учителя Емануил Васкидович, който подпомага издаването им. Шестата книжка, или част шеста, съдържа препоръки към учениците за писане на писма и документи. Отбелязах пред моя събеседник, че може би е любопитно да се преиздават книги като тази на Неофит Бозвели, най-малкото за да се покаже какво внимание се е обръщало у нас, преди 185 години, на правописа и на грамотното писане на документи.

Заглавна страница на втора част на „Детеводство“ на Неофит Хилендарски, 1835 г.

Авторът на учебниците, на „Детеводството“, е изключителна личност в нашата история. Неофит Бозвели, или още наричан Неофит Хилендарец, е един от най-видните водачи на национално-просветното и църковно движение през Възраждането. В своята статия „Неофит Бозвели и Българското възраждане“ изкустоведката Зина Маркова (Маркова, 1993) си задава въпроса как през 40-те го­ди­ни на ХIХ в., при ус­ло­ви­я­та на роб­с­ката дейс­твителност, Неофит Боз­ве­ли се проявява като зрял иде­о­лог, ор­га­ни­за­тор и по­ли­тик.

„От­го­во­рът ве­ро­ят­но е мно­го прост -­ Боз­ве­ли е сво­е­об­ра­зен ге­ний. В бъл­гар­с­ки­те ма­ща­би той е срав­ним с дейс­т­ва­лия по-къс­но и из­п­ра­вен пред по-дру­ги проб­ле­ми Ва­сил Лев­с­ки. Ако тряб­ва да очер­та­ем не­за­ви­си­ма­та на­ци­о­нал­на ли­ния в бъл­гар­с­ко­то ос­во­бо­ди­тел­но дви­же­ние във всич­ки не­го­ви ета­пи и про­я­ви през це­лия пе­ри­од на Въз­раж­да­не­то, бих­ме по­со­чи­ли, че ней­ни­те ос­нов­ни стъл­бо­ве са Па­и­сий, Боз­ве­ли, Ра­ков­с­ки и Лев­с­ки”, пише Маркова.

Неофит Бозвели и Левски действително имат сходни подходи – широк мащаб и стратегия на своите действия, последователност и не на последно място, и двамата стават жертва в името на своята цел.

Неофит живее и работи в началото на XIX век, времето на реформите в Османската империя, която се стреми да предотврати разпада. Времето на султан Махмуд II и неговия наследник Абдул Меджид I, времето на султанските укази за равенство на поданниците в империята, „Хатишерифа“, 1839 г., и „Хатихумаюна“, 1856 г. По времето на Махмуд II е ликвидиран еничарският корпус, овладени са бунтовете на кърджалиите, премахната е тимарската система на владеене, а по времето на Абдул Меджид I са въведени банкноти, модернизирана е армията, финансите и правото. За българите това е времето на борбата за църковна независимост. Гръцките митрополити и висши духовници, назначавани по българските земи от гръцкия патриарх в Цариград, безмилостно ограбват своето паство, шири се корупция, всички висши места се купуват чрез големи рушвети. Инакомислещите и борците за църковна независимост биват заточвани на острови или пращани в Атон, такава е съдбата на Неофит Хилендарски и Иларион Макариополски.

В своята книга за Неофит Хилендарски от 1930 г. проф. Михаил Арнаудов разказва подробно за живота му.

„Значението на Неофит Хилендарски – или както сам той се подписва Архимандрит Неофит Петров Котленец, или както другите го наричат често, по стар прякор, Неофит Бозвели – лежи там, че той пръв след Паисия заговаря отново и настойчиво за възраждане на българската народност, при което – за разлика от мирния просветител Софроний Врачански, посредник между двамата – главната тежест се полага върху премахване на духовното робство, наложено от Гръцката патриаршия“, пише проф. Арнаудов.

За пребиваването и учителстването на Бозвели в Свищов, Арнаудов споделя:

„В Свищов Неофит пристига навярно в 1813 година, току след свършека на Руско-турската война (1809–1812), която е довела между друго до пълна разруха на града при бомбардирането му от русите и до разпръскване на заможните по-преди граждани по селата в околността или отвъд Дунава, в Румъния. Млад свещеник, 29-годишен, Неофит изпитва живо състрадание към морално и материално съсипаните свищовци и се заема да им бъде полезен според силите си… Неофит прекарва в Свищов само 18 цели години, тъй като онова пресмятане за 25 години включва и отсъствието му в Сърбия, Търново, Цариград и други места. Покрай длъжностите си на духовник, той има две главни грижи, залегнали дълбоко: първата е да преподава в Свищовската келия, наред с учителя Емануил Васкидов, който става негов верен приятел; а втората – да държи проповеди в черква. Ако с училищната си дейност, както и с учебните си помагала („Детоводство“ от 1835 г.), той се врежда между първите наши педагози, заемайки видно място покрай Берона, Христаки Павлович, Райно Попович и др., с проповедите си той отваря път на идеите, които движат напредничавата интелигенция в епохата на т.н. черковен въпрос…

За да наблюдава сам печатането на ръководството си, Неофит заминава в 1834 г. за гр. Крагуевац, гдето е тогава резиденцията на сръбския княз Милош Обренович и гдето се намира, преместена, белградската печатница.

Преди това, в продължение на една година, Неофит обикаля България, да записва абонати на книжките си и да събира градиво за географията си на страната, както то е изложено в част V. При този случай Неофит се убеждава колко ниско стои още българският народ в културно отношение, щом дори уж събудени люде не дават поддръжката си на книжовника. В Крагуевац и после в Белград Неофит остава от есента на 1834 г. до лятото на 1836. През това време той има възможност да проучи сръбската оригинална и преводна литература, както и да предприеме излет до Буда-Пеща, добивайки представа за живота на свободните народи. Досади по печатането, проточено твърде дълго – при което след ограбване на парите и на ценните му вещи известна помощ му оказва княз Милош – нетърпение на абонатите, обвинения в забавяне, съзнание за загубено време, всичко това гнети духа на Неофита, който след завръщането си в България не желае повече да остане в Свищов – и потегля из България, спирайки главно в Габровския и Троянския мънастир, гдето е спечелил добри приятели, особено в лицето на Йосифа Соколски, игумен на Габровския манастир“.

Установявайки се по-късно в Цариград, той е предложен за търновски митрополит, но делегатите (българските), изпратени в Цариград, биват подкупени и подлъгани от гръцкия патриарх (във Фенер) и в крайна сметка бива назначен друг търновски митрополит.

Какви са били другите учебници за българи, издавани по това време? По нашите земи преди 1800 г. са били ползвани (освен ръкописните книги) т.нар. първопечатни славянски книги, печатани през XVI век предимно във Венеция, Румъния и Западните балкани, през XVII – XVIII век в Москва и Киев. Първите печатни книги на новобългарски език, т. нар. старопечатни книги, се счита, че стартират през 1806 г. с „Неделник“ на Софроний Врачански. В началото на XIX век печатните книги, специално предназначени за българи, се броят на пръсти, повечето са с религиозна тематика и на църковнославянски (старобългарски). Ако говорим за учебните помагала, трябва да отбележим няколко – богатите букурещките българи в началото на XIX век Полизов, Бакалоглу и Попович отпечатват едни от първите книги за училищата с българи в Румъния и България (печатани в периода 1824-1830) – буквар, псалтир, часослов, Петър Берон отпечатва своя „Рибен буквар“ (1824), малко по-късно известният учител на редица видни българи Райно Попович издава „Христоития“, 1837 (за добро поведение в обществото и някои правила), както и други книжки, Христаки Павлович – „Аритметика“, 1833. По това време се появяват и книжките на „Детеводството“ на Неофит Бозвели (1835).

„Славеноболгарское детоводство“ е компилативен труд от гръцки школни ръководства, издаден в 6 книжки, както сам Неофит Хилендарски отбелязва на заглавната страница „Собрано от различни списатели…“. Включени са считаните по това време в гръцките училища най-необходими предмети: буквар, учение за петте чувства и морала, граматика, аритметика, география и писмовник. Шрифтът е предимно т.нар. стара кирилица, но на места се прокрадва и по-съвременният, т.нар. гражданска кирилица. Хартията е ленена (ленено-конопена), ръчно призведена. Ленената ръчно призведена хартия (забележете нишките на лена и белите вертикални линии – ребрата от решетката за прецеждане на смляната каша), произвеждана от стари парцали, се е използвала дълго време в Европа, от XIV век, когато тя масово заменя скъпия пергамент, до началото на XIX век, когато се появява по-евтината, памучната валцована (машинно произведена) хартия. Към края на XIX век започва използването на още по-достъпната и евтина дървесинна хартия. Ръководствата на Неофит все още използват старата ленената хартия. Тя е особенно добра, гъвкава и устойчива на времето.

Ленена, ръчно произведена хартия, на която е отпечатано „Детеводство“-то, вижда се водният знак.

Ето как изглежда шестата част, в която са описани правилата за писане на документи и писма. На заглавната страница четем:

„Славеноболгарский предручний послателник за наставление на Болгарските юноши… Собрано от различни списатели елиногреческаго диалекта, первом преведен и сочинен на славяновболгарскаго и издан от Неофита архимандрита Хилендарца, родом же Котлянца. Част шестая содержащая наставителнаго устава и порадъчно подобителнаго примера, послателнаго поучения, как всякий според причините, лицата и обязателства прилично да писува. В Крагуевце, у Княжеско-сербской типографии, 1835“.

В книжката са разгледани частите на едно послание или писмо – обръщението, увода, същината, заключението, подписа и др. Дадени са примери за различни видове писма и възможни отговори. Дадени са примери и за търговски (бизнес) документи като полици и др. Посочени са характеристиките на доброто писане – правилност, краткост и яснота. В напътствията за различните видове писма прави впечатление този за Търновския митрополит („Преосващеннейшому Митрополiту Терновскаго и всей Болгарiи Ексарху Г.Г. Iларiону“), а между подписите – на няколко търговски къщи от Свищов, с дата от март до август 1835 г.

В уводните бележки за търговските писма Неофит изтъква, че е важно да се владее „числителната наука“ (аритметиката) и покрай чуждите езици – „Матерньiй и поместньiй“. Под „поместен“ език се разбира гръцки или турски, а под „матерен“ се разбира български. За българския език Неофит изтъква, че е срамота да не се изучава, защото той е един от европейските езици и неговата майка е славянският. Това лирическо отклонение има явен патриотичен заряд и патриотична цел. В „писмовника“ е обърнато внимание и на качества на документите. Учебникът е написан стегнато и прагматично. Въпреки на места черковнославянската редакция на езика и сложните прилагателни, стилът е пригоден към целта на книжките – да служат като учебници. По сведенията на педагога Н. Ванков, учебниците на Неофит Хилендарски са били, заедно с пособията на Неофит Рилски „най-разпространените из нашите училища в епохата на взаимната метода“ (Ванков, 1900).

С право можем да считаме Неофит Бозвели за един от първите български учители и будители, а неговото „Славеноболгарское детоводство“ в 6 книжки – за първия български енциклопедичен учебник.

Източник: Thoughts and Stories