Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Будзати сам със себе си и с планината

Дебютният роман на писателя излиза за пръв път на български език (откъс)

Корицата на „Бàрнабо от планината” е на художника Кирил Златков. Снимка: Площад Славейков - Будзати сам със себе си и с планината

Корицата на „Бàрнабо от планината” е на художника Кирил Златков. Снимка: Площад Славейков

Голямата любов на Дино Будзати – планината, е голямата тема и на дебютния му роман, който изд. „Лист“ сега издава за пръв път в България. „Бàрнабо от планината” е писан преди 87 години, когато писателят е на 27, към него вече няма очаквания да продължи семейните традиции и да стане юрист.

Красотата, описана в „Бàрнабо от планината”, е вдъхновена от пейзажите край вилата на семейство Будзати в Белуно, в подножието на Доломитите, където Дино Будзати се ражда през 1906 г. Семейството живее в Милано, а ваканциите прекарва в планинската вила.

Сюжетът отвежда читателя в Алпите, по стъпките на млад горски стражар с безгрижен живот между величествените върхове. Един ден обаче той се оказва пред избор, който не е готов да направи.

Преводът на романа е на Нева Мичева, познавачка на творчеството на Дино Будзати, превела стотици негови страници – „Шейсет разказа”, „Коломбър”, „Тайната на Старата гора”, „Чутовното нашествие на мечките в Сицилия”. В каталога на издателство „Лист” влизат най-популярните творби на Будзати – „Татарската пустиня”, „Големият портрет” и детската „Тайната на Старата гора”.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Когато за първи път прочетох „Барнабо“, книгата ми се стори мълчалива и трагична – казва в послеслова Нева Мичева. – С това впечатление започнах да я превеждам. Записах си неща от сорта на: „Барнабо“ е историята на един вътрешен прелом, в която има много повече форми на релефа, отколкото душевни състояния“; или „героят поддържа собствена легенда за света и периодично установява, че тя не значи нищо за другите… което не му пречи да продължава да я живее с най-висша сериозност“. Чак след третия прочит осъзнах: книгата е за една състояла се среща – тази на човека със самия себе си – и завършва с мир и конкретно назовано щастие. Върнах се в началото и прередактирах цялото – вече с мисията да не пропускам наличното щастие в този високопланински преход между трагичната и щастливата самота.”

Будзати е журналист, писател, поет, драматург, либретист, сценограф, художник и графичен дизайнер. Тъй като баща му е професор по право, а в рона на майка му има седем върховни магистрати, Дино се опитва да изпълни представите на своите родители за бъдещето си и през 1924 г. се записва в Юридическия факултет на Милано. Преди да завърши обаче, започва работа в „Кориере дела сера” и се отказва завинаги от правото. Будзати издава пет романа, девет сборника с разкази и поезия и много театрални и радио пиеси. Има четири либрета за опери. Световна слава му носи романът „Татарската пустиня”.

По „Барнабо от планината” режисьорът Марио Брента създава филм през през 1994 г.

.Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от изд. „Лист“.

Никой не помни кога е построен горският дом на градчето Свети Никола в Долината на понорите, наричан още Дом Мàрден. От него през гъстия лес се разклоняваха пет пътеки. Първата слизаше към долината и Свети Никола и лека-полека се превръщаше в истински път. Другите четири се катереха между дърветата, като все повече изтъняваха и губеха очертания, докато накрая наоколо не останеше само гора – със сухите дънери, рухнали на земята, и всичките престари горски неща. Горе, на север, се намираха белите сипеи, които опасват чукарите.

Слънцето изгрява иззад високите върхове, претъркулва се над Дом Марден и залязва зад Зелено бърдо. Духа вечерният вятър и отвява поредния ден. Дел Коле, старшият на горските стражари, днес е в настроение и има дълги истории за разказване. Само той си ги спомня, а ако тръгне да ги разправя всичките, ще се мръкне, ще се съмне и пак няма да имат свършек.

Историята на Ермеда, богат стопанин от Свети Никола:

„Тръгва от Дълги дол с трима ратаи. Като наближава Голи рид, пада мъгла; той се забърква, поема нагоре по една урва и по някое време се оказва на големия корниз под Пагоса – сега не се вижда, но утре, по светло, ще ви покажа къде. Така и не го намериха накрая, а не е като да не го търсиха: говори се, че с месеци са го издирвали под скалите. Много години минаха оттогава“.

Историята на Погреба: решават да прокарат път, който да свързва Свети Никола с Дълги дол. Властите одобряват. Старият Бетони се захваща с изпълнението. Предвижда се шосето да се изкачва през Долината на понорите, да завива наляво, да минава покрай Чертога и досами веригата на Пагоса и накрая да се извива покрай Голи рид. В Свети Никола закипява работа. Голямо дело, голямо нещо. Работници се качват в планината – ще я разбиват. Купува се достатъчно количество барут и се складира в една барачка под скалите на Чертога.

В края на първата клисура обаче, когато почват да взривяват зарядите, се налага работата да спре. Барутът не избухва, през нощта някой задига инструментите. Долу, в ниското, негодуват, че начинанието е безразсъдно: пари, хвърлени на вятъра. Планината, повтарят, трябвало да бъде оставена на мира. А камбаните на Свети Никола звънят ли, звънят, за да прогонят злите духове.

През нощта един от работниците обира местна къща. Хвърлят вината на Бетони, понеже не си стяга бригадата, както му е редът. Негов конкурент, изгубил търга, раздухва огъня. Заплашват, че ще вдигнат във въздуха склада с експлозивите.

Тогава именно в полите на един зъбер, малко над мястото, откъдето ще минава шосето, откриват нещо като пещера, пригаждат я за барутен погреб, зазиждат я и поставят горските стражари на пост. Междувременно прокарването на пътя спира за през зимата, а когато на следващата година се възобновява, става ясно, че парите не стигат. И досега се е запазил отрязъкът от шосето, който стига до подножието на Чертога; от там до Погреба продължава пътека.

Един ден на оглед минават военни и виждат склада – хубаво помещение на закътано място недалеч от границата. Значи трябва да се оползотвори. И така, донасят още експлозиви и доста боеприпаси, но грижата за охраната им остава у горските. Нещата продължават без промяна с години. И до ден днешен пред вратата, която се отваря в самата скала, напред-назад крачи мъж с пушка. Всяка вечер застъпващата смяна тръгва от Дом Марден, поема нагоре през гората и след двучасов преход стига до малкия барутен погреб, край който е струпана барака за караулно. На пост са винаги по трима.

Историята на Дарùо: и той е горски стражар. И все повтаря: „Из планината са плъзнали бандити. Бягат от затворите и се крият по чукарите. Рано или късно ще слязат да крадат и да безчинстват. Някой трябва да се качи да я види тая работа“. И потегля призори – нагоре, напряко през гората и дългите сипеи, и един бог знае как успява да се изкатери по скалните стени. Бандити, разправя, но едва ли сам си вярва. Запилява се с дни по ръба на бездните. Ала колкото и да е опитен, един хубав ден не се прибира. Чакат го, търсят го из гората, стигат до голите скали и така надуват рога, че писва цялата планина. И какво? Седмица по-късно Бертòн, на слизане от Погреба, забелязва дванайсет–тринайсет гарвана настойчиво да кръжат над една шеметно висока стена. Точно над отвесната плоча под Царския жезъл. Е, костите му са още там, на една малка площадка. Той, в крайна сметка, сам си е избрал смъртта.

*

Дванайсет горски стражари със зелени шапки. Някои затъкват перце в своята. На ревера – значка с герба на града. Техният старши, Антонио Дел Коле с белите мустаци, е вече на възраст, но все още славно се справя с нанагорнищата, разнася товари, а когато стреля, не са го виждали да пропусне. Английската му ловна карабина стои прибрана в кожения си калъф. На цевите ù е изрисувана змия, която се вие чак до дулото. Той обикновено ползва друга, очукана стара пушка, с която не е нужно да се церемони и която е намерил някъде из къщи.

Дел Коле е дребен на ръст, но се забелязва отдалеч – върви с пружинираща походка и от време на време спира да се огледа. Отдавна е той в планината и тя в него. Вижда болестите на елите, различава песента на всички птици, помни и най-тесните просеки. Предусеща лошото време. И добре познава другарите си: своя заместник Джовани Марден и Джовани Бертон, Паоло Марден, братовчед на първия, Пиетро Моло, Франческо Франце, Берто Дуранте, Анджело Монтани, Примо и Батиста Форниой, Джузепе Колинет, Енрико Пиери и Бàрнабо, когото всички наричат само с малкото му име и който после ще стане Барнабо от планината.

Не е лесно да се каже откъде са се взели. Някои са синове на горски. Други – издънки на патриархалните семейства на планинците. Трети са пристигнали отдалеч и са на „ти“ и с пътищата в равнината. Но вече са ги забравили – онези безкрайни и прашни друмове, опърлени от слънцето. Там, долу, няма ни сянка, ни повей, а чешмите са рядкост. Човек трябва да цепи право напред – ето, в далечината се различава сенчесто дърво, хайде последен напън. Нозете тежат като олово; още малко, почти стигнахме.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах