Буковски, честният нарцисист

Буковски е отвратителен, неговата художествена литература по истински случаи е ужасна, той е женомразец, краен нарцисист, прекалено опростява всичко и никога не е включван в която и да е антология „Най-великите американски писатели“. И все пак… навярно той е най-великият американски писател за всички времена. Това пише литературният журналист Джеймс Алтъкър в блога си и изтъква няколко неща, които можем да научим от Чарлс Буковски, без значение чели ли сме го или не.

Честност

Първите четири романа на Буковски са силно автобиографични. Той описва в детайли страданията си като дете (поставяйки родителите си в доста лоша светлина без да се интересува особено от това), разказва за опита си с проститутките, за липсата на интерес към задържането на която и да е работа, за трудните си отношения с жени и отсъствието на всякакво уважение към връзките си с тях… И още, и още. Прозата и поезията му документират старателно хората, които мрази, авторите, които презира, установените структури в обществото, за които не го е грижа.

Повечето писатели на художествена проза измислят нещата, които пишат. Те разказват истории, извиращи от въображението им. Буковски не умее това. Когато и да опитва да пише фикция (последният му роман, „Криминале“, е отличен пример), тя излиза повърхностна. Дори и поезията му не е художествена.

В един от разказите си Буковски разказва как седи в бар сам и някакъв случаен човек го заговаря: „ужасно е това за всички онези изгорени момичета“, а писателят отвръща: „не знам“. Тогава човекът и всички хора в бара започват да крещят: „този тип не се интересува от всички малки момичета изгорени до смърт“. Но Буковски е честен: „Това беше вестникарско заглавие. Ако се бе случило пред очите ми, може би щях да се чувствам по друг начин“. И отказва да излезе, оставайки в бара до затварянето му.

Има само една граница, която Буковски не прекрачва – да пише за дъщеря си.

Чарлс Буковски не прекрачва само една граница – той никога не пише за дъщеря си, след като тя навършва определена възраст. Всеки друг автор има толкова други неща, за които не смее да разказва – семейство, връзки, бивши гаджета, деца, работа, шефове, колеги, приятели. И затова започва да си измисля.

Около Буковски добър конкретен пример е романът му „Жени“, който в детайли описва всеки сексуален нюанс у жените, дръзнали да преспят с писателя, след като той е постигнал определена известност. Повечето от тези жени са ужасени, след като книгата е публикувана.

Постоянство

Буковски има два разказа, публикувани докато е млад (на 24 и на 26 години). По това време почти всичките му истории са отказвани от издателите. Затова спира да пише за десет години. Тогава, в средата на 50-те години, започва отново. Изпраща тонове стихотворения и разкази, където свари. Отнема му години, докато се добере до печат. Накрая се оказва, че са изминали 15 години, в които е пишел всеки ден, докато най-сетне започва да си изкарва прехраната като писател. Получава аванс за първия си роман на 49 години („Поща“ е издаден през 1971 г., тогава писателят е вече на 51 г.) и впоследствие книгата се оказва финансово успешна. След 25 години опити – най-сетне Буковски е успешен автор.

А цялото това постоянство преминава на фона на три брака, десетки работи и тежък алкохолизъм…

Оцеляване

Когато си мислим за постоянния алкохолизъм, обикновено го равняваме с това да си бездомен скитник. Буковски, на някакво дълбоко ниво, осъзнава, че трябва да оцелее. Той не може просто да преживява на улицата или да се самоубие, без значение от претърпените разочарования. Работи на безброй скучни и казионни служби (както виждаме във Factotum) преди накрая да получи работа за правителството (по-сигурно от това не би могло да е), заемайки пост в пощите за 11 години.

Не изпуска да плаща издръжката за детето си (въпреки че постоянно пише колко е грозна майката) и доколкото е известно, никога не е бил бездомен или напълно разорен от началото на 30-те години до момента, в който става успешен писател.

25 години ежедневно писане трябват на Буковски да стане финансово успешен писател.

И при все че пише непрекъснато за бедността си, той разполага с малко наследство от баща си, със спестовна сметка и сравнително редовна заплата. Работата му в пощата е документирана в романа „Поща“, смятан за един от най-добрите му – редом до „Всичко на масата“, Factotum и „Жени“, където, както е в цялата му проза, имената са сменени, но веднъж щом разпознаеш кои са прототипите – фикцията моментално се превръща в документална литература.

Дисциплина

Представете си да работите 10-часова смяна в пощата, да се приберете, да се карате с жена си, с гаджето или с полугаджето-полупроститутка, което живее с вас, да изпиете десетина бири и после… да пишете. Буковски го прави всеки ден. Повечето хора искат да напишат роман, да завършат картина или да започнат собствен бизнес, но нямат необходимата дисциплина да седнат и действително да го свършат.

Когато е по-млад (в началото на 20-те си години и в края на тийнейджърството), той прекарва почти всеки свой ден в библиотеката, опознавайки великите писатели. Тази любов към литературата се оказва толкова силна, че заменя почти всичко друго в живота му. Буковски има необходимост да пише като тях, в противен случай би умрял. И опитва всеки ден.

Ужасният писател, който може да ни научи на толкова много.

И така… Буковски – алкохолик, пощенски служител, женомразец, противник на войната, противник на мира, противник на всички, мразещ всекиго, навярно не напълно уверен в себе си, безкрайно откровен.

Писател, който има необходимост да пише всеки ден, защото в противен случай ще загине. Както самият той се изразява: „Какво може да постигне един поет, ако не изпитва болка? Болката е също толкова важна, колкото и пишещата машина“.