Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Бягството – пряка конфронтация с инквизицията

„Несъгласни думи“ - портрети и размисли от Димитър Бочев. Откъс, посветен на Георги Марков

И отсам, и отвъд Желязната завеса Георги Марков следваше стъпка по стъпка не толкова политическите си убеждения, колкото литературния си инстинкт, казва Димитър Бочев. - Бягството – пряка конфронтация с инквизицията

И отсам, и отвъд Желязната завеса Георги Марков следваше стъпка по стъпка не толкова политическите си убеждения, колкото литературния си инстинкт, казва Димитър Бочев.

За Димитър Бочев съдбата на писателя е еднородна с мисията на Богочовека: да прекрачва с мъчителни усилия граници, да руши регламенти, осъзнавайки при това немощта на словото пред действителността. Това част от темите, анализирани в сборника на автора с есета „Несъгласни думи“, който излиза на родния книжен пазар. Част от текстовете в него имат мемориален характер и са посветени на незаслужено позабравените от съвремието ни творци като Георги Марков, Асен Игнатов, Тончо Жечев, Атанас Славов, Христо Огнянов, Желю Желев.

D_Bochev

„Несъгласни думи“ е опит – „отчаян“ според Бочев – да се разгадае Богът и светът, опит, който като всяко съществено познание започва със себепознанието, казва авторът.

Димитър Бочев е многократно е арестуван от Държавна сигурност за свободомислие. По давление на ДС два пъти е изключван от Софийския университет, където е следвал философия  – последния път без право да продължи образованието си в което и да е висше учебно заведение на страната. През 1972 г. напуска по авантюристичен начин България и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Участва активно в международната правозащитна дейност на Хелзинския комитет. Работи като редовен сътрудник на радио „Германия“ (Deutsche Welle), а от 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на радио „Свободна Европа”, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. Писал е и за руското издание на излизащото на седем езика в Париж списание на Солженицин „Континент” и е съавтор на редица изготвени за британската, френската и холандската национални телевизии документални филми с културно-политическа тематика, някои от които за творчеството и гибелта на близкия му приятел Георги Марков.

Бочев е бил сътрудник на президента Желев по въпросите на хуманитарната помощ от чужбина, работи като кореспондент на РСЕ в София, участва в дейността на Българския хелзинкски комитет, публикува във вестниците „Демокрация”, „Труд” и „Стандарт”, печата в литературните ни списания. Автор е на романите „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Белият слон” и „Опит за екстаз”. Издал е и сборниците философски есета „Хомо емигрантикус” и „Боготърсачът между беса и слепотата”, пуснати на книжния пазар съответно от БАН и от фондацията на д-р Желев.

„Синеокият слепец” печели през 1997 г. Специалната награда на фондация „Развитие” за нов български роман. Удостоен е с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж (МАИ) за 1999 г. През пролетта на 2013 г. Бочев е краткосрочно политически съветник във временното правителство на Марин Райков.

Представяме ви есето на Димитър Бочев, посветено на Георги Марков:

Големите думи и малките хора

Димитър БОЧЕВ

Писателят носи веригите на времето, той се враства в своята епоха като дървото в земята.
Йохан Готфрид Хердер

Многобройните и тровещи беди, които го навестяваха попътно от първа младост та чак до гибелта му в края на лятото, идваха от увереността му, че откакто свят светува, всичко добро и красиво на тази иначе не особено добра и красива земя се е зародило и е оцеляло (доколкото е оцеляло) не в унисон, а в разрез с господстващия регламент – какъвто и да е той, както и да е обагрен политически, морално или религиозно. Погледнем ли биографията му пък от друг, малко по-различен ъгъл, ще открием първоизточника на злополучията му в обстоятелството, че докато, както казва Чоран, всички ние сме химически обвързани със Словото, Георги бе химически обвързан с Изящното слово – по-неотлъчно от всички ни обвързан, обвързан на живот и смърт, доживотно обвързан, но обвързан и посмъртно, така обвързан, че и инстинктът му за себесъхранение не успя да го развърже.

Като всеки духовен човек, той беше самотен, но не беше сам в самотността си. Така беше и с неговите братя по изгнаническа съдба Асен Игнатов, Христо Огнянов, Владимир Костов и Стефан Маринов. Така беше с неговия приятел Атанас Славов. И с Коста Павлов, и с Радой, и с Христо Фотев, и с Цветан Стоянов, и с Тончо Жечев, който, рискувайки собствената си безопасност, намери смелостта и моралната сила да го предупреди за грозящото го убийство, беше така, така беше и с Николай Кънчев, така беше и с Иван Радоев, и с Георги Мишев, и с Марко Ганчев беше така – все автори, които той ценеше и литературно, и като хора, и които считаше за свои духовни спътници в пустинята бездуховност, наречена от кумова срама научно-техническа цивилизация. Така беше, така ще да е било и с всички стойностни хора, които познавам и не познавам – от началото на човека, та чак до наши дни. Като Георги, всички те знаеха от мъдрите книги, че „писател, който не се задълбочава, винаги се задържа на повърхността”. Като Георги, всички те отказаха обезпечената повърхност – рисковете на дълбочината предпочетоха. И не защото бяха героични – просто незадълбочаването се оказа висока, прекалено висока, неприемлива цена за битието. Другата, приемливата цена пък бе заредена с безброй явни и тайни морални капани. Но едната от двете цени човек трябва неминуемо да плати – животът си иска своето, своето си иска и смъртта. Те платиха в брой. Плати в брой и Георги – по-радикално от всеки друг.

Като животът, и смъртта му бе рожба на разминаването между собствените му представи за творчество и моралните лимити на времето ни. Всъщност и отсам, и отвъд Желязната завеса той следваше стъпка по стъпка не толкова политическите си убеждения, колкото литературния си инстинкт. Когато талантът е по-голям от човека, той неминуемо подчинява бита на целите си. И в София, и в Лондон, и в Болоня, и в Кьолн, и в Мюнхен, докато животът бушуваше в Драгалевци и в Клапам коман, а линееше в канцеларщината на „Литературен фронт”, на „Дойче Веле”, на „Свободна Европа” и на „Буш Хаус“, Георги Марков битуваше някак си над него, някак си извън бита живееше, преживяваше и изживяваше живота Георги, прелитайки като будистка пеперуда от страница на страница, от превъплъщение на превъплъщение, от преходност към непреходност, от физика към метафизика.

В първия си роман писах, че е невероятен писател: толкова невероятен, че само сърцето може да го разбере и само умът – да го почувства. Установих го като негов читател и юноша още в България, цяло десетилетие преди впоследствие като негов приятел да го установя още по-недвусмислено в изгнание. А всеки читател възприема и не възприема една литература в зависимост от това доколко литературен и нелитературен е той самият. Писателят влага себе си в написаното – читателят в прочетеното себе си влага. Тази обща инвестиция ги сродява не само духовно, а и екзистенциално – и двамата са потърсили и открили себе си в една и съща творба, вълнувани от едни и същи вълнения. Струва ми се, че физическият закон на Архимед е валиден и в духовната сфера, че за да бъде възприета пълномерно една художествена творба, е необходим точно толкова читателски талант, колкото авторски талант е отишъл за написването й. Тази реципрочност изгражда отношенията между автор и читател, но нейното наличие не е ничия людска заслуга – ничия людска вина не е и нейното неналичие. Така че на онзи, който не разбира „Жените на Варшава” или „Портретът на моя двойник”, „Аз бях той” и „Покривът”, аз не се сърдя – толкова може човекът. Разбирането може и да е спусната свише привилегия, но неразбирането не е грях. Пък и като не го разбира като читател, неразбиращият не убива автора литературно – просто го подминава. За разлика от онези, които не го разбираха литературно, а го убиха физически. Аз не се съмнявам, че ако бяха го разбрали литературно, нямаше да го убиват физически. До литературното разбиране и неразбиране, значи, се свежда всичко, до духовността и бездуховността, до дарбата и бездарието. А бездарието го уби с пресметнатата деловитост, с която Полицая уби Доктора в безценната му драма „Архангел Михаил”. Просто и само защото беше различен от него, защото отказа да напусне себе си и да стане някой друг, не-себе си да стане, да стане убиеца си.

Различията са животворни, а еднаквостите – смъртоносни. Оттук тръгва и великото разминаване между творци и палачи. Нетърпимостта на палачите към творците намеква друга една нетърпимост – нетърпимостта им към самия живот, пристрастеността им към антиживота намеква. Като в „Архангел Михаил”, и в биографията на Георги едно морално и едно физическо, едно безкръвно и едно окървавено убийство си деляха мегдан. При което безкръвното бе по-ужасното. Уби Полицая Доктора телесно, а себе си морално уби. Приемайки доброволно като Сократ смъртта, Доктора пък се себесъхрани морално. За да загине телесно. Всеки избра смъртта, която му приляга. И живота, който му приляга, избра всеки. Мяра според мяра значи. Какво да се прави: понякога собственото име на смъртта е Живот, а собственото име на живота – Смърт. Тази реципрочност, тази взаимозаменяемост, този екзистенциален кръговрат е феноменално предаден в „Архангел Михаил” – сякаш пишейки дума по дума пиесата, със собствения си живот в плътта си Георги към собствената си смърт неотклонно дума по дума е крачил. И колкото и да ни е по човешки тъжно, че е така, за мене това съотношение между физика и метафизика е заредено до пръсване с морален оптимизъм.

Георги живя, преживя и доизживя живота на героите си, на Доктора живота. Това толкова рядко срещано в цялата литературна история природно единство на автор и творба говори за екзистенциален формат, то е връх и корона на всяка духовна еволюция. Едно страхливо и подло, едно мизерно и жалко физическо убийство да те съхрани и обезсмърти завинаги, значи да си избраник на съдбата, да си целунат от Бога значи.

„Пазете ни нас, поетите, пазете ни!” – съветваше и зовеше, молеше и заклинаше един неопазен поет, един писател, в чието мастило плуваше лудостта на Георги. Успеем ли, съумеем ли да ги опазим от властолюбиви деспоти, от нелепи присъди, от слепи съпруги, творците ще ни възнаградят, ще ни възнаграждават неуморно и щедро ще ни се отплащат ден след ден с нови и нови художествени възторзи – обеща неопазеният поет. Но ние сме лоши пазители на словото людско и словото Божие, не успяваме, не съумяваме, все не съумяваме и не съумяваме ние да опазим неговите творци от злодействата на епохата – поколение след поколение. Може би защото наградата така или иначе ни е обезпечена: и изправен на ръба на живота, на ръба на смъртта изправен, писателят не може да не пише – така, както дървото не може да не ражда плодове. Ето защо творецът знае, че отнейде приближава – млад и красив – с револвер в ръка неговият Мартинов, че неговият Дантес вече брои крачка по крачка разстоянието от изстрела до сърцето. Не от зла воля, теши ни неопазеният поет, а защото куршумът е вече отлят и защото съдбата така повелява – така повели векът на Александър Сергеевич, на Лермонтов векът, така повели и ХХ век – и новото хилядолетие едва ли ще ни изненада с по-различна повеля:

Всяка история лее куршуми,
вдига бесилки всяка история.
За да направи големите думи
непостижими за малките хора.

Тази, пресътворена поетично от Иван Цанев, многократно изживяна и непрекъснато преизживявана драматично ден след ден от всеки творец непостижимост е несъмнено утроба на смъртта. Но и люлка на живота е със същата несъмненост. Несъвместимостта между гениалността на гениите и посредствеността на посредствените е непресъхващ извор на страдание, но по-кух и негоден, по-недостоен за живеене от един живот, направил гениалност и посредственост съотносими, взаимозаменяеми, аз не мога и да си представя. (В романа си „Генезис ІІ” стигнах до извода, че трагиката на нашето време се съдържа в повсеместната конвертируемост, в безмерната взаимозаменяемост на духовни феномени, житейски концепции и чувства, на ценности и принципи, на хора и биографии.) Цялото творчество на Георги беше противодействие на тази гибелна тенденция. Неговите пиеси и есета, разказите и романите му градяха дума по дума характери, чиято неповторима, чиято уникална индивидуалност се превърна в най-убедителна защита на неповторимостта, а оттам – и на значимостта, на величието и божествеността на личността. Става дума в крайна сметка за единствената съществена тема на целокупния творчески процес: мястото на човека във всемира. Независимо от амбивалентното му отношение към църквата като институция, това място Георги Марков обозначи не като биомеханика, не като физически продукт на физически взаимодействия, не като сляпо съвпадение на случайности, случайно интегриране на безредно пръснати и безцелно лутащи се из Космоса елементарни частици в планети, съзвездия, белтъчини и молекули и не като очовечилата се мирогледна маймуна на Енгелс, не като легендарната еволюционна амеба на Лепешинская, извървяла с лъжекрачката си непосилния път от мътилката на първичната локва до възторзите и страданията на д-р Фаустус, а като връх и корона на Творението. Лично аз предпочитам за себе си това място, което Георги отвоюва, изтръгна с нокти и зъби от враждебността на природата, от космическата власт на елементите и защити за себе си биографично както чрез живота, така и чрез смъртта си, а литературно го защити и за всеки от нас. Дори само защото аз вярвам непоклатимо с вярата на Георги, че Негово Величество човекът е не, както ни уговаря един именит учен, третото шимпанзе, а първото и единствено на планетата духовно същество. Да допусна, че човекът е продукт на хаотично разхвърляни из Космоса субстанции, случайно обединени от механични взаимодействия и обстоятелства, би значело да повярвам, че както иронизира един английски сатирик, ако завържем 200 маймуни за пишещи машини и ги накараме да удрят безредно по клавиатурите им, според теорията на вероятностите те би трябвало с времето един ден да напишат и Британската енциклопедия. Така че на всички онези натуралисти и утилитаристи, които оспорват титаничната интелектуална победа на писателя, на онези, които отказват да приемат тържеството на духа над вещественото за свое културно местожителство и които предпочитат да се тешат с материя, с материя да мотивират съзнанието на онези, които по плехановски считат, че изкуството се е зародило и развило по дарвинистичен път, че красивото и доброто са естествен продукт на биологичната еволюция, прав им път. С попътната благословия на разпределените в ритъм и рима от най-значимата ни поетеса духовни и материални блага:

Зеленчука давам на Мичурин,
лириката – на Сергей Есенин.

Добре че поне в строфите става така. Защото извън строфите често е иначе. Моето място, завещано ми чрез всичко изписано и всичко изживяно лично от Георги, е в строфите. Аз няма да го напусна нито за миг, нито за миг няма да сдам рубежа, няма да го подменя и с най-луксозната ложа. Ще продължа – предано и доживотно – да се придържам към стихотворното разпределение на духовните и материалните фактори: ще предоставя литературното вълнение на неговия законен собственик, убийството на убийците му ще предоставя. Кесаровото – кесарю.

С дългите и многобройни години на четене и писане аз дума по дума неусетно си изградих един доста надежден критерий за художествените качествата на една творба: съотношението между поставените въпроси и дадените отговори в нея. Колкото повече са зададените въпроси и колкото по-малко – предоставените отговори, толкова по-литературна е една литература. В дъното на тази проста аритметика е залегнало убеждението ми, че както учи Сай Баба, знаещият не е всезнаещ, а всезнаещият не е знаещ, че само глупакът знае отговорите – умният човек въпросите знае. Нека педагогиката отговаря педагогически, нека дидактиката възпитава и превъзпитава в духа на актуалните граждански добродетели и идеали, нека обществознанието моделира обществото, нека моралните апостоли изковат регламента, нека ездачите на принципи го пришпорят към прогресивните си цели, нека топографията посочи пътя. За литературата е най-добре да помълчи – колкото по-художествена е тя, толкова и мълчанието й ще бъде по-наситено. Такова е мълчанието в много от творбите на Георги – особено в предсмъртните (без малко безсмъртните да кажа) му години. Тъкмо затова за мене няма и капка съмнение, че предстоящото време ще възстанови статуквото, че един бъдещ ден нашите още неродени внуци ще изучават в читанките си Георги Марков така, както нашите деца изучават днес Вазов и Ботев. Именно Вазов и Ботев – ни повече, ни по-малко.

Има, съществуват и функционират открай време в хуманитарната сфера две тези, които са хармонични и антагонистични едновременно; които като времето и пространството в теорията на Айнщайн за относителността хем се опровергават, хем се обосновават взаимно; хем се отричат, хем се допълват една друга; хем аргументират, хем оспорват законите на формалната логика. Едната, унаследена от Античността и формулирана в най-чистия си вид от Демокрит, гласи, че духовният, одухотвореният човек няма национална родина и е навсякъде у дома си. Според другата, защитена не по-малко убедително от Ницше, същият човек е осиротял безродственик, който никъде не е у дома си и чиято духовност го прави несъвместим с битието. Не знам, не съм сигурен дали различията в светоусещането на античния и на съвременния човек (първият се е себеразбирал като естествен и неделим фрагмент от всемира, природна част от неговата нерушима цялост и негова холограма, докато вторият е по ницшеански противопоставен на света) могат да обяснят напълно това разминаване в духовното време и пространство, пътят на Георги обаче подкрепя и опровергава с еднаква последователност и безбожника Демокрит, и богомразеца Ницше. Няма съмнение, че глобално погледнато, конфликтът между историческото господство на антропоцентричния модел, считал хилядолетия наред човека за център на вселената, и неговото разпадане днес, породи в своите екстремални контрасти политическата емиграция като феномен. И емиграцията на Георги Марков бе в крайна сметка продукт на този глобален конфликт и неговите проекции в гражданската сфера. Прогонен от Изтока, нежелан от Запада, Георги бе заставен от комунистическия тоталитаризъм и от бездуховността и бакалщината на цивилизацията ни да оцелява и от двете страни на барикадата в една безмерна и смразяваща, в една космическа духовна несподеленост. Битието и на тоталитаристи, и на филистери протичаше под върховенството на бездуховността. В първия случай става дума за една идеологизирана, ожесточена и готова на физическа саморазправа с индивида бездуховност, във втория случай бездуховността бе породена от настъплението на консумативната стихия и притъпената интелектуална сетивност, до която тя закономерно води. С казаното не искам ни най-малко да оневиня убийците му, чиято класово-партийна принадлежност е ясна като ден, не искам и да поставя знак за морално равенство между цинизма на идеологизираните варвари в София и солидното равнодушие на кварталните бакали в Лондон и Мюнхен, по бездуховност обаче едните и другите са кръвни роднини. Тъкмо това роднинство вещаеше и вещае настоящото ни и предстоящо оскотяване, тъкмо то се превърна в пожизнен инквизитор на Георги.

Инквизитор колкото невидим, толкова и неумолим. Прекрачвайки с бодра стъпка през хилядолетията, тази инквизиция продължи биографично и за нас, потомците, цели десетилетия – та чак до ден-днешен. Няма съмнение, че притаена в засада по хоризонтите на бъдещото време, тя очаква и нашите потомци със старата боеспособност. По своята същност тази мълчалива, тази колкото дискретна, толкова и безпощадна дискриминация на духа Божи не е нищо друго освен продължение на метода, на убийството, на саморазправата с писателя завоалирано продължение. Доколкото емиграцията на Георги бе по своята същност емиграция гражданска и политическа, тя бе не бягство от споменатата инквизиция, а открита конфронтация с нея. Пък и в рамките на епохата убежище от проклетите въпроси на времето няма, убежище можем да открием само хилядолетия назад в дебрите на античните и педантични времена, в пасивността на наивното съзнание, в подмяната на гражданите, които се опитвахме да бъдем, с неисторичния човек. Тази себепредлагаща се като алтернатива на изгнаническото страдание хитрост бе прекалено, недопустимо висока цена за твореца Георги Марков.

Не моите есета и романи ще се противопоставят на окаяните и злонамерени опити да се омаловажи, да се обезцени и опустоши делото на Георги Марков, не и спомените (светли, но гаснещи) на малцината пръснати по петте континента негови предани приятели ще реабилитират и опазят личността му от катадневните пасквили и злословия, от користта на хора, които Георги превъзхождаше недостижимо и като нравственост, и като талант. И не дори благородството на човека Георги Марков, не и неговата доблестна гражданска позиция – колкото и несъмнена да е тя. А едно литературно наследство, на чиито страници се срещнаха и сбраха всички елементи на духа на размирното ни време. Независимо че стана жертва на една политизирана и идеологизирана до неузнаваемост епоха, главното, същественото присъствие на Георги Марков в националната ни съдба е не политическо, а литературно. Неговите сюжети съчетават вълненията и надеждите на цяло едно поколение, опровергавайки така с всеки образ и с всяка фабула смъртта. Благородното слово на писателя методично реабилитира похитените от палачите му духовни ценности, възстановява статуквото, превръщайки се в сериозна заявка за безсмъртие. Ден след ден.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах