Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Бяхме горди очукани пролетарии

Тошо Тошев разказва за ранните години на социализма в новия си роман (откъс)

Новата книга на Тошо Тошев е роман, но внушава усещане за документална и автобиографична творба. Снимка: „Ентусиаст“ - Бяхме горди очукани пролетарии

Новата книга на Тошо Тошев е роман, но внушава усещане за документална и автобиографична творба. Снимка: „Ентусиаст“

Тошо Тошев (78), журналист и главен редактор на вестник „Труд“ до 2011 г., излиза с десета книга. „Сенки сред виелицата“ е роман, далеч от публицистиката, която беше в основата на последните му книги. Все пак усещането е за документална и автобиографична творба, с характерен авторов глас и емоция, която създава усещане за наистина преживяно. Картините на преживялата войната София, парадоксът да изживяваш безгрижно детство в несвободна страна – всичко това придава на книгата усещане за пълна и неподправена автентичност.

Романът възстановява през художествена призма годините, в които социализмът се утвърждаваше с потисничество и терор. Чрез образа на бащата, наричан Оня, и през гледната точка на едно растящо в неудобен свят дете, се разкрива уродлива действителност, добре позната на автора, играещ в случая лично ролята на протагонист.

„Най-страшният образ е образът на Оня – аз не съм срещал в съвременната литература такова жестоко фокусиране на събитията, връхлетели България след 1944 г., в един образ, в един човек – изплашен, объркан и безпомощен, гонен като животно от бърлога в бърлога, ограбен не само от режима, но и от брат си, мразен не само от обществото, но и от сина си – а и от автора. Това го прави жестоко реалистичен“, пише за романа Стефан Цанев.

Предлагаме ви откъс от „Сенки сред виелицата“, предоставен от издателство „Ентусиаст“.

13.

Не помня нищо, приличащо на веселие, от всичките ония години, които наричаме детство. Освен един жилав пердах със сурвакница. Само че пердаха нанесох не аз, а баща ми, който се прибра по някое време пиян в това, което наричахме дом. Аз, все пак голямо момче, току-щo навършил тринайсет години – сестра ми бе само на четири, – съвсем невъзпитано съм заспал, а той, видите ли, очаквал да го сурвакам за здраве и дълъг живот.

Тогава този доста стар ритуал още битуваше и в големите градове, сега само мъждука тук-таме по селата. Става дума за истински сурвакари, които, щом удареше дванайсет часът, излизахме на групи по улици и площади. Колите бяха все още само екзотика, такситата се брояха на пръсти и нямаше как да ни пречат да тичаме волни през живия град, докато парцалите на снега се стопяват по лицата ни. Градът все още носеше страховитите белези от лесно постижимия героизъм на американските летци през наскоро отминалата война, в която държавата ни бе участвала, пъчейки туберкулозни гърди. И английски, разбира се, авиаторите на Чърчил, които до този момент нямали бяха представа къде се намира България. Знаели само, че тяхната робовладелска империя открай време си харесва турските фесове, които някога властвали по тези земи.

Живеехме на улица „Аксаков“, та точно под нас, между „Раковски“ и „Шести септември“, имаше нещо като пиаца, където постоянно чакаха по две-три нови коли марка „Варшава“ или „Победа“. Точно тук се събирахме, в градинката до чешмичката със статуята на момченце, оцеляло след бомбите, което пълнеше кратунката си и по Нова година. Край голичкото метално дете се завъртахме десет-петнайсет момчета от оцелялата част на квартала. Оцеляла от бомбите на робовладелците англичани и лакомите янки. (Така ни го обясняваха не само в училище, но и някои от живите свидетели на бомбардировките от квартала.) И хуквахме по „Царя“ (после го прекръстиха „Руски“) и по „Раковски“ до посолството с портрета на Сталин отпред и църквата със златните кубета. И щом се мернеше отнейде човек, а още по-добре – веселяшка компания, въртяхме сурвачките: „Сурва, сурва година, весела, весела година…“. Щом си кажехме благите думи, мъжете се бъркаха и вадеха по някоя дребна пара. Щастливи, ние грабвахме тази отплата и отново хуквахме след поредната яка гърбина. Най-нахаканите от нас – откровено казано, само нахаканост не беше достатъчна, – но и най-сносно облечените, натъкмени и чисти, естествено, влизахме в кръчмите, пардон, в ресторантите. За целта всеки от нас имаше не особено секретна тактика – най-важен бе „генералът“ на входа, портиерът, ако повече ви харесва. Аз се бях специализирал като тактик по „България“ – в ония години, четиресет и девета – петдесета, да кажем, това беше най-звездният ресторант на града. Доста често, за да минеш през „генерала“, трябваше да платиш. Със събраните дарове по „Царя“. Но за „България“ всичко си струваше – вътре гостите бяха подпийнали, но главното – тук идеха хора с пари.

„Сурва, сурва година…“ На една маса само да те харесат, носеше добър урожай. Пълнехме, дето се вика, торбичките и после – бегом! Не само стотинки падаха тук, но и по някоя книжна пара, черпеха ни с бонбони и марципан, по някой път и с недопита бутилка коняк, която носехме вкъщи. Като свършехме обиколката, пак тичахме в градинката. Пак до момчето с кратунката – да се видим и да отчетем придобивките. И ако, да речем, преценим, че някой от бандата не е бил късметлия, нещо да му дадем…

От „Аксаков“ се преместихме на улица „Чумерна“, близо до „Сливница“. Тогава в София още нямаше безкомпромисна регистрация – народната милиция гонеше класови врагове, а ние нищо лошо не правехме. Баща ми, както вече ви казах, ни беше настанил на третия етаж в една несъборена до основите кооперация на ъгъла на „Аксаков“ и „Шести септември“. Летящата крепост, като се изпразвала от товара си, бе срязала сградата по средата. От четвъртия етаж нагоре – само руини, а на третия, в петте стаи на дългия коридор, живеехме пет семейства. Една тоалетна за всички ни, сутрин подскачахме на опашка пред нея, банята бе буржоазна приумица.

Ние бяхме горди очукани пролетарии. Всичко вървеше добре. През четиресет и девета аз даже започнах училище в Шесто основно, което още си е на същото място, до „Графа“. Класната ми – висока и слаба жена с очила, другарката Мара Маринова, веднъж ме похвалила на родителска среща, че мога сам да си завързвам обувките, а и на други деца съм помагал. Майка ми се върна гордо засмяна, погали ме по главата, след това се разплака. Късно същата вечер, когато заспивахме двамата – баща ми все беше дежурен в някаква товарна задруга, – се питах и отново оставах без отговор защо така ѝ се случва: като чуе хубаво нещо за мен, тихо да си поплаче.

***

Вече бях петокласник, когато една вечер баща ми дойде пак яко подпийнал и на бърза ръка ни подбра: ще се местим. Майка ми плахо попита защо. Тъкмо била почнала регистрацията, вече са ни записали за постоянна квартира. Народната власт щяла да ги строи и раздава. Баща ми скръцна със зъби:

„Оплакали са се тия от мене, а може и ти да си с тях“.

Явно ставаше дума за другите семейства от коридора, които бяха гласът на целокупното обществено мнение. Оплакали се бяха, докладвали на кварталния, че пиел, блъскал вратите, крещял… И тръгнахме към новата си квартира, непознати на новия си квартал, непознати и на кварталния.

От живота ни на „Аксаков“ като всяко дете си имам красивите спомени: „генералите“ на „България“, металната чурка на момчето върху чешмичката и как веднъж дори баща ми радостно се засмя, когато донесох от „сурвата“ половин бутилка коняк. На другия ден ме заведе на кино. На „Али Баба“ ме заведе, а после ми купи подарък от една сергия до църквата „Света Неделя“. Никога баща ми не ми беше правил подарък. И до днес помня, че ми купи книга с твърди корици – „Повест за истинския човек“ от Борис Полевой. (Учехме го вече в училище.) Това първо издание на получилия световна слава документален роман пазя до днес, може да е случайно, но другото вероятно не е: никога повече моят баща не ми достави подобна радост. Никакъв друг подарък не получих.

Впрочем може и да не е точно така. Оборва го това непредпазливо твърдение простият факт: милата ми майка един ден ми съобщи, че са ѝ дали развод. Че делото за раздяла с баща ми е приключило. И до днес твърдя, че най-голямата радост в детството ми донесе именно тази изстрадана новина.

Дотогава обаче предстоеше квартирата на улица „Чумерна“, където пораснах и където изживях първата си любовна катастрофа. Може би не катастрофа, може би първата красота.

Помня онази премръзнала вечер, когато се пренесохме там. Стая, изкопана в земята – майка ми благозвучно я наричаше сутерен, а то си беше мазе. Преди някак да му дадем подобие на място за скромен живот, хазайката прибирала въглищата си в него. В единия ъгъл се намираше легло „персон и половина“ – за двамата ми родители и сестра ми, в противоположния – тясна кушетка за мен. Стар гардероб, двукрилен – това бе гордост за всички ни, – истинска мебел, която криеше цялата ни покъщнина. (Преди той да се появи, закачахме дрехите си на дълги пирони, забити в стената през широка дъска.)

Тази първа мебел в живота ни добута до вкъщи една вечер баща ми. Хазайката – начервена, засукана госпожа – ни го подарила.

„И да не ѝ каже някой „другарке“ – завъртя заканително пръст щастливият мъж. – Тя е живяла двайсет години в Америка, не е от другарките…“

Кармелите Комитова, така се казваше тя, го поканила още предишния ден да ѝ оправи нещо по мивката на етажа, където се разполагаше господарски сама. Баща ми го биваше по поправките, беше и млад, висок, хубавец – твърдеше майка ми дори след развода. Та оправил мивката, хазайката се мотаела само по пеньоар наоколо, накрая му предложила да изпият по чаша коняк. Е, поприказвали, преполовили бутилката и другарски се уточнили, че когато трябва да се поправя нещо, насреща ще е той. Щом жената живее сама, винаги има нужда от мъж за поправки.

Гардеробът, който баща ми добута, се намирал в съседното мазе, където начервената госпожа си държеше всякакви вехтории. Той бил нейната благодарност за драгите му услуги, които започнаха да валят сред подпийнало комшийско веселие.

Но най-голямата ни гордост бе пружината за легло, която още в предишната ни квартира домъкна отнейде баща ми. Впрочем тази гордост ни бе внушена от него. Когато стихията на сполетелия ни развод – неморален за обществените нрави тогава, удари семейството ни, мъжкият ми родител си искаше от цялата обща покъщнина единствено нея, пружината. Беше я домъкнал на гръб след неслучил се пазарлък през един студен есенен ден.
Прибирал се от пиацата на улица „Позитано“ – най-голямата през ония години за наемане на почасова работа: зидари, мазачи, хамали, общи работници. Както се спазариш. Не е ясно дали е щял да успее при пазарлъка, когато видял изоставената пружина, подпряна на една близка стена. Пречела даже на десетките млади мъже, които търсели работа. Побутнал я леко, след това я преместил встрани, огледал се – никой не го и забелязвал. Преместил я после зад ъгъла. И пак тишина… Без да му мисли, решил – на гръб и напред към „Аксаков“.
Дошло му доста далече, озорил се даже, но затова пък си струвало, значи – пружина! Персон и половина меко легло за спане. И наследство може да му остане, стига са му опявали, че не вижда по-далеч от носа си. Е, след развода пак щеше да си я помъкне на гръб, ако не беше изпратен за превъзпитание в Белене съвсем неочаквано за всички ни.

Печката – за въглища и дърва, пернишка я наричаше майка ми, бе цялата ни кухня и източник на живителна топлина. Знаех, че Перник е град, под който копаят въглища. Оттук, мислех си аз, иде името. Висока може би метър, с две колелца едно върху друго отгоре и вратички горе и долу. Колелцата се махаха едно по едно и оттам се сипваха въглищата – така се правеше при „горно горене“. Специализирах се като главен огняр на тази пернишка печка, която бумтеше в едно софийско мазе с пернишки въглища. По тон купувахме за през зимата, докарваха ги с каруца от близкото до къщата ни „Топливо“, изсипваха ги на улицата. Като се върнех от Единайсето училище, което бе на около триста метра от нас, ги вкарвах с кофи и ги трупах под стълбите. Е, тон не беше достатъчен, особено ако свиеха студове, но от време на време баща ми също примъкваше по някой чувал. По това време работеше за задругата на Сточна гара и като се случело да разтоварват вагони от Перник, всички правели като него…

„Горното горене“ бе най-пестеливият и сигурен начин за отопление с пернишка печка. Сутрин изваждах с лопатка отдолу старата пепел, а после махах горните две колелца и изсипвах кофа, кофа и нещо пак пернишки въглища. Над тях подреждах дръвца, които нацепвах с една стара тесла предварително, и удрях кибрита. Като пламнеше горният ред – специално подбран от бучки лъскав кюмюр (това бе другата дума за въглища, не знаех коя е по-правилната), затварях вратичката долу, за да спре силният приток на въздух, и така печката си гореше през целия ден. Гореше и пръскаше топлинка. Късно следобед постепенно прегаряше, но събраната жар ухаеше на живот дори вечерта.

Обичах да сядам край нея на единствения ни стол с облегалка (като се нареждахме всички край масата, столът с облегалката се полагаше на малката ми сестра). Вечер през зимата рано се мръква, а майка ми си идваше от втора смяна чак след десет. Затова аз прибирах сестричката си от детския дом, който също бе на улица „Чумерна“, нов и красив, на стотина метра само от нас. Та тя приспиваше някаква кукла, а моя милост седеше и четеше близо до печката. Избождах с очи поизмачканите страници от старите книги, които тайно купувах от другаря Борис. Тайно единствено от баща ми. Той рядко донасяше вкъщи пари, та цялата издръжка на малкия дом се крепеше върху скромната заплата на майка ми, която стана шивачка в кооперация „Зоя“: прикачваше яките на мъжките ризи. Парите, които изкарваше Оня – така, както вече ви е известно, бях започнал да наричам баща ми, – не стигаха до „Чумерна“. Неговият принос бе главно в натура: освен въглища понякога донасяше захар, брашно и ориз, насипвани в кесии от вестник, и други някакви стоки – от разкъсани чували и друг амбалаж, които задругата разтоварваше. А веднъж – и това бе повод за радост – донесе цял куп портокали, наблъскани в панталоните му; пристегнал крачолите отдолу с канап, за да не изпопадат по пътя. Другарят Борис много се дразнеше, когато някой го наречеше така. Хриптеше гласът му и псуваше дълго на руски. Ние, децата, му викахме „чичо Борис“, но когато не станеше пазарлъкът за някоя книга, вмъквахме и по едно заядливо „другарю“ пред името му, след което се получаваше взрив, но търговията ставаше.

Прочитах, а после криех книгите в едно малко сандъче под навеса в двора на къщата. Тия книги бяха издавани още преди онзи Девети, който всъщност не помня, но го знаех като най-важната дата, след която не се печатаха книги за Поразяващата ръка, Винету и благородния пират Сандокан. На мода бяха дошли „Овчарчето Калитко“, „Героите на Белица“ и „Митко Палаузов“, разбира се. Аз гълтах и едните, и другите, по-новите герои си доставях от училищната библиотека, а приключенията на другите купувах с парите, спестени от закуски, от чичо Боря.

Той, сгърбен и слаб като препечен от слънцето чироз, стар белогвардеец, свираше дюкянчето си на улица „Цар Симеон“, близо до пресечка с „Раковски“, в някаква полюшваща се от вятъра древна къщурка. Отдавна вече я няма, но щом се случи да мина оттам, все се оглеждам да зърна сянка от онези години. Няма, разбира се, знам, че от години и хора не остават сенки. Но годините все някак се вместват в мислите на човеците, които са ги живели…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

Утехата Вазов

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах