„Чайка“ без Чехов

Интелектуалецът, казват, е човек, който е изнамерил нещо по-интересно от секса. Явор Гърдев – един от най-обаятелните представители на мисълта в българската култура, определено е лишил от тръпка, вълнение и катарзис своята „Чайка“ – първото представление на новия Театър „Азарян“. Чехов, разбира се, не говори за любовта така безцеремонно, както е прието в съвременното изкуство – а загадъчно. Именно тази магия отсъства от представлението на Явор Гърдев. В неговата „Чайка“ не виждаме могъщата сила, която обгръща живота на всички в това велико произведение – битката за любов.

Любовното тайнство в тази „Чайка“ не предизвиква тътен на сцената, а смъртта на влюбения Треплев се случва някак между другото, не разтърсва така, както драмата, заложена в едно музикално произведение някъде по средата на действието. Бегли са щрихите на основното послание в това произведение – картината на разбитите животи. В „Чайка“ всички са болни от любов, но в спектакъла на Гърдев много не им личи.

Нина Заречная на Елена Телбис не омагьосва.

Представлението сигурно ще допадне на поколението, което вижда света през мобилния си телефон, което не пропуска точка от екскурзия, от която да не се „чекира“ и да „документира“ този факт със селфи. Може би към тях е адресирано абстрактното градинско представление на Треплев и Заречная в началото на спектакъла. Там те ще видят себе си, неразбирани от поколението на Аркадина. Тази публика, впрочем, не е за подценяване – но би било страшно хубаво, ако именно тя оцени театъра под повърхността на думите.

Младите хора в спектакъла (Елена Телбис, Стоян Габровски и Ованес Торосян) като че ли си правят „селфи“ на сцената, а всъщност мерят светлината.

Идеята на режисьора като че ли е да покаже как този Чехов свят се върти като винилова плоча около сцената, а тя е един отрязан пън. Всеки персонаж има своя миг, в който се качва на това дървено кубче като в Хайд парк, за да заяви оглушително от тази трибуна своята болка. И го прави истерично – с крясък на чайка. Виковете на тази амфитеатрална сцена обаче имат различен ефект върху слуховия апарат в сравнение с обичайните театрални сцени – тук звукът има въздействието на пирон в тъпанчето, след който е невъзможно да бъде възприемано каквото и да е изкуство.

Гърдев е събрал все звезди, фантастичен дрийм тим от актьори. Ако идеята му е всеки да бъде солист и да прави своя моноспектакъл – получила се е. Всеки един си страда и действа самостоятелно, около тях витае усещането, че се наблюдават отстрани и са си самодостатъчни. Гледали сме тези актьори в забележителни превъплъщения и е чудно защо тук играят така безучастно. Може би задачата им е била да представят постмодерния човек, но защо еднопланово? А Световната душа е просто опаковка – произведение на попарта.

Аркадина (Снежина Петрова) в опит да задържи Тригорин (Захари Бахаров) в живота си.

Чайката на Гърдев е момиче, което не омагьосва. Неясно е защо я обича Треплев, необяснено е защо към нея е привлечен Тригорин. Елена Телбис е талантлива млада актриса, получила заслужени овации в не едно представление. Тук обаче й липсва поезията, с която грабва ума на младия мъж и предизвиква желание у пресъхналия писател Тригорин. Тя е като кандидатка за слава, която минава през серия от мъже, за да постигне целта си. Не е показана великата сила на любовта, способна да върне трепета у един угаснал мъж и способността му да твори. Останала е на думи.

Писателят на Захари Бахаров е празен и индиферентен.

Треплев на Ованес Торосян е силно жестикулиращ младеж, твърде много подчертаващ играта си – но профилът на образа обосновава играта му. Торосян пресъздава и може би най-силния момент в това представление – изоставен от Заречная, той излива наранените си чувства във впечатляващо музикално изпълнение.

Снежина Петрова – прецизна във всеки жест в предишни спектакли – тук е оставена да пародира образа си в моменти, в които героинята й е жалка. Тригорин на Захари Бахаров като че ли сме го виждали и в други негови представления, подходът му към ролята може би е трябвало да бъде различен. А Владимир Пенев може би е най-чеховският образ в спектакъла.

Д-р Дорн на Владимир Пенев е най-чеховският образ в спектакъла. До него – Маша на Лилия Гелева и Медведенко на Христо Петков.

Може да липсва вълнението, но пък в „Чайка“ на Гърдев зрелището е в изобилие. Балканските истерии на героите се развиват в английски пейзаж. Сцената, създадена от Никола Тороманов, е изключително ефектна – целият салон е територия на действието, актьорите се движат по стълбите между различните сектори в театъра, обитават балкони, обвити със зеленина. А арената долу е направена като английски двор – с лабиринт и антична сцена. В театъра, знаем, всеки детайл е необходимо да е обоснован, за да е убедителен – а тук не става ясно каква е целта на това решение на декора.

Сцената в спектакъла е впечатляваща.

От Гърдев очакваме много. Затова и работата му е гледана взискателно от цялата театрална общност. Всеки творец преминава през върхове и спадове. Тази „Чайка“ не хвърчи. Гърдев обаче вероятно отново ще полети, в следващия си спектакъл…