Чалга и класации

Не са ме молили да пиша ревю на литературната 2014 г. (защото аз не приемам и изпълнявам поръчки), което обаче не значи, че съм си изключила мозъка и нямам лично мнение.

Четем с един тесен приятелски кръг трактовки, интервюта и особено класации и си говорим по въпроса. Поради което дяволът ме дърпа за езика да се произнеса.

Ако се вярва на класациите на най-продаваните книги, Людмила Филипова е жив български класик, следвана май от Сиромахов (или може би Терзийски?), а ако се доверим на меродавното мнение на най-влиятелния (май) БГ блогър за книги, творбата на годината е “Кривата на щастието“.

Хайде сега да си кажем няколко неща откровено.

Всичко, споменато по-горе, е литературна чалга.

(Дисклеймър: от изброените автори имам известно познанство с двама. От това съм заключила, че специално Иво Иванов е много качествен и приятен човек, едно слънце направо. Това обаче не намалява проблема с неговата книга и принципната ми оценка за нея.)

Ако тези класации и избори ни казват нещо, то е, че в обществото ни има напълно

изкривена координатна система на ценностите

Или липса на такава.

Да обясним няколко постулата, върху които би трябвало да се издига тя.

1. Класациите за продаваност не дават никаква оценка за ценността на една книга, за нейните качества, дали въобще е литература. Тримата цитирани са очевидни, но не единствени и не изчерпват явлението;

2. В българския случай те отразяват все по-очевидния факт, че книгите на БГ автори се продават с бесен маркетинг, с натрапчиво присъствие по всякакви начини по всички телевизии, медии, Фейсбук, сайтове, каквото ти падне. Няма въпрос, по който саморекламиращият се автор да не може да се изкаже: от историята на държавата и нейното културно наследство до съдбата на бездомните кучета и лашкането с китове. Всичко влиза в употреба, най-вече разиграването на национално риалити. Когато не е на живо по телевизиите, върви по Интернет с денонощно измислени интриги и „фабули“. Важното е да си център на вниманието;

3. Нека да повторим пак: това не е литература, а маркетинг. За да е лесно и разбираемо, ще дам примери. Това е Андреа, която не прави музика, а продава себе си, защото е продукт. Или Николета Лозанова, която има толкова общо с журналистиката, колкото рибите с нестинарските танци. Това е Росен Петров, който бе флиртуващо (недоказано) ченге, пардон – разузнавач.

“Брандирането“ и самопромоцията (и продажбата) като продукт върви в някои области, особено в шоубизнеса. Така трябва да се възприемат и тези класации за продажби, в които между Коелю, Гришам и Елиф Шафак се промъкват някои представители на българския литературен шоубизнес.

4. Разбира се, получава се един омагьосан кръг. Автор (или издателите му) с известен самороден талант за маркетинг и нюх за рекламиране (пък и липса на достатъчно хигиена) се налагат агресивно и буквално ежедневно на твърде малкия и ограничен пазар. Той и без друго не е в състояние да осигури огромни тиражи на когото и да е, хеле пък за голяма група „локални“ автори.

Провинциалният инстинкт проговаря (и явно още доминира), поради което действа логиката: ако писателят Х е постоянно по всички вестници и медии, ако толкова много всички го спрягат, не може да не е важен и значим. „Ама сигурно е измежду елита, с който бленуваме да отъркаме рамене“. Да, ама „елит“ в България са онези 500 човека, дето са

известни, защото са известни, а не
защото реално са духовните
старейшини на тази нация

Е, в това провинциалният (по дух, подчертавам го, не по адресна регистрация) епизодичен читател няма толкова много да се вглъби.

И тук няма какво толкова да се сърдим на агресивните партийни принцеси и многознайковците, които наблягат на секса и селфитата. Както би казал един друг български класик: „Такъв е човешкият материал“. И тук аз съм напълно съгласна с него.

5. Явно опасно липсва уважавана и безпристрастна критика, която да има свободата (да не е зависима от издатели или медии) и да е в състояние да отделя плявата от зърното. Да пуска кръв, да реже глави, да коли, да се подиграва, да размазва дори. Когато някой е неграмотен и оперира с 1000 думи, това трябва да се мачка. Сори, но това е здравословното за едно общество, пък било то и литературно.

Нездравословно е, когато един малък кръг от издателя ти, редактор, бившото ти гадже или настоящия ти „ghost writer” ти пишат положителните „критики“, които се разнасят по медиите и цитират по корицата на „творбата“. Не за автора, който вероятно в интимните си кошмари знае колко струва, ами за „балъците“, които не знаят тези връзки „кум-сват-брат-издател“ и прочие. Да не ставаме цинични.

6. Така стигаме до болезнения въпрос за оригиналността на подобни творби. А за това не може да има провинциални компромиси.

Творби, които употребяват чужди теми, разследвания, сюжети и истории, колкото и мило да са преразкани и талантливо „преработени“, не са литература. Нещо повече. Те не бива да се издават, ако искаме да бъдем „римляни“, т.е. свободни граждани в един голям свят, а не роби, които се задоволяват с адаптирани ерзаци.

Има и втори казус. Книги, които се бълват по темплейтите на Дан Браун, Елизабет Костова, Ван Хелсинг или който и да е комерсиален законодател на деня, също не са литература. Те вероятно ще правят пари на българските си издатели и на своите автори, но някой трябва упорито и хладнокръвно да посочва за какво точно става дума. Пък всеки след това има право на личен избор: дали ще се тъпче с палмово масло или ще топи къшей хляб в автентичен зехтин.

7. Издателите и хората, които работят в този бизнес, трябва да бъдат отделени с китайска стена от „критиката“ и разборите на книги. Сори, но пак става дума за елементарна хигиена.

От няколко месеца гледам със скепсис и тъга как една великолепна група за четене се превърна в маркетингов инструмент. И аз изпитвам неудобство заради създателя й, за когото

щеше да бъде по-благородно
да си наложи аристократично мълчание

за която и да е книга или издание, след като вече е минал откъм бизнес страната на книжната „барикада“. Никой не обича да бъде употребяван и това не може да се прилага безкрайно на сравнително голяма група мислещи хора.

8. Липсата на качествена национална награда, която да не е за продадени бройки, а за книга, която не може да не прочетеш. Ако помечтаем – тя трябва да е толкова чиста и свята (което не знам как става в БГ), че да се чувстваш като интелектуален парий, ако не си прочел годишния й носител. Случаят с Милен Русков, чиято отлична книга ще стане бестселър след „европейското признание“ само подчертава тази дупка.

Трябва да си дадем сметка, че писането на качествени книги не може да става на конвейер. Не може да се очаква хората, които се занимават с това, да могат да живеят от „писателстване“. Всъщност, точно тези, които успяват да го правят и го размахват тържествуващо, са онези, от които се „вмирисва“ всичко.

Нормалните писатели в света живеят от текстове в списания, от преподаване в университети, творчески стипендии, преводи, от други „дневни“ професии – и ако имат късмет – от пиеси, сценарии… От техните мъки и страдания, жизнен опит и мъдрост се раждат талантливите истории, а не от изнасилването на схемите „Какво върви на пазара тази година? А, малко носталгичен национализъм, подправен със средновековен екшън, нали?“ Тези хора са истинските литературни икони, светци, мъченици, а не търговците в предверието на храма.

To be continued. Може би…

П.С. Да припомня на приятелския кръг и всички останали: това са личните ми мнения и размисли. Както винаги.

П.П.С. Вероятно трябваше да напиша подзаглавие: В страната на Кой и Корпулентния, бОтилките изплюват по един шедьовър на месец. Посветените ще разберат.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.