Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Чарлз Дикенс и жените, които го създадоха

Писателят винаги е бил обвиняван за слабите си дамски образи. Но пра-пра-пра-внучката му Лусинда Дикенс Хоксли смята, че той е продукт именно на силните женски личности в живота му

Истинските жени в живота на Чарлз Дикенс са много по-различни от услужливите домошарки, които той описва. - Чарлз Дикенс и жените, които го създадоха

Истинските жени в живота на Чарлз Дикенс са много по-различни от услужливите домошарки, които той описва.

За днешния читател много от героините на Дикенс може да изглеждат слаби, глуповати фигури за присмех. Романите на писателя са писани между 30-те години на XIX век до 1870-а, когато жените са законова собственост на своите съпрузи, бащи или онзи мъж, който се счита за глава на фамилията. Героините на Дикенс, включително Флора Финчинг, Дора Спенлоу и Роза Бъд – описана в „Мистерията на Едуин Друд“ като „много хубава, с много детско присъствие“ – често са вбесяващи за четене днес. По времето на създаването си, въпреки това, Дикенс подражава на популярната представа за това каква трябва да е възпитаната млада дама.

На много викториански момичета и дори възрастни жени е забранявано от семействата им да четат романи, ако героините в тях са смятани за твърде противоречиви (включително „Тайнствената непозната“ на Ан Бронте и „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте). Вместо това, им се „препоръчва“ да четат „поучителни“ книги, често писани от религиозни автори, за това как момичетата и жените трябва да се държат. Прочут пример е как кралица Виктория уволнява гувернантката на дъщерите си, след като открива, че една от тях чете роман.

Но истинските жени в живота на Дикенс са много по-различни от услужливите домошарки, които той описва. Бабата на писателя по бащина линия работи в имението на лорд Крю. Тя започва работа като домашна помощница, след като овдовява и остава самотна майка – но се издига до икономка. Нейният внук запазва ярки спомени за топлата ѝ личност и способността да разказва истории.

Майката на Дикенс, Елизабет, учи децата си на математика, английски език и латински. Тя и съпругът ѝ, Джон Дикенс, са и необичайно прогресивни в увереността си, че образованието на най-голямото им дете, дъщеря им Фани, е по-важно от това на сина им. (Фани е с две години по-възрастна от Чарлз, талантлива музикантка, спечелила стипендия от Кралската музикална академия.)

Както и в семейството му, жените в обкръжението на Дикенс са с много силно присъствие. Има толкова възхитителни дами в живота му: романистката Ан Текери Ричи, която шокира обществото, след като на 39 години се сгодява за 17-годишния си кръщелник; активистката срещу робството Елизабет Джесър Рейд; писателката Елизабет Гаскел, чиято самоличност Дикенс открива през 1848-а, въпреки че пише анонимно. Тогава Дикенс я окуражава да продължава да твори по теми, заклеймени като неподходящи за жени романистки – като незаконно родените деца и проституцията.

Една от най-влиятелните жени приятели на писателя е банковата наследница Анджела Бърдет-Кутс. Те се срещат в началото на 30-те. Няколко години по-късно тя става кръстница на първото дете на Чарлз и Катрин Дикенс – Чарли. През 1847-а Дикенс и Бърдет-Кутс основават най-известното си съвместно предприятие – „Вила Урания“ край Лондон, дом за рехабилитация на т.нар. „пропаднали жени“ (категория, която обхваща целия спектър социални проблеми), където те биха могли да получат базова грамотност, да се научат на аритметика, да готвят, шият и почистват. Дикенс работи с управители на затвори, за да помага на жени, които предстои да бъдат освободени; той страстно брани идеята на рехабилитацията, уверен, че повечето жени затворници по същността си не са престъпници, а просто отчаяни и провалени от суровото общество.

Но впоследствие „Вила Урания“ и приятелството между основателите ѝ пропада – става жертва на разпада на брака на семейство Дикенс. След него Бърдет-Кутс така и не успява да прости на приятеля си за начина, по който се е отнесъл с жена си.

Дори оклеветената съпруга на Дикенс Катрин, често критикувана, че е била твърде услужлива и сходна с художествените му образи, всъщност е весела, интелигентна жена, която просто е покрусена от комбинация от чести бременности и следродилна депресия. В началото на брака им Катрин се радва на щастлив, приключенски живот, като придружава съпруга си в Америка и Канада. Тя играе в поредица от театрални спектакли в Англия и в чужбина, пише и книга: „Какво ще има за вечеря?“, замислена като ръководство за млади домакини. За съжаление, днес Катрин Дикенс обичайно се оприличава на покрусена и натъжена съпруга, засенчена от по-младата конкурентка за чувствата на Чарлз – актрисата Елен Търнън, а не като ярката личност, за която той се жени.

Така че защо у Дикенс липсват женските образи? Мнозина критикуват неговите героини за това, че са твърде бегло скицирани – те могат да са красиви и добри, но рядко дълбокомислещи или интелигентни. На единиците, които притежават дух и остро поведение, не се гледа като на сексуално примамливи и, често заради това, че са с финансови или социални проблеми, не са подходящи за съпруги (помислете за Роза Дартъл и Мис Уейд).

Онези, които все пак успеят да преодолеят бариерата да са достатъчно остроумни или умни, са склонни да изгубят тази искра веднага след като се влюбят – като Бела Уилфър в „Нашият общ приятел“ – като че това не е било истинската ѝ личност, а просто такава, с която да си играят. Има усещане, че веднъж след като Бела е „опитомена“ от брака, всички тези независими глупости ще я напуснат.

Може би, в своите героини, Дикенс проектира идеализирана жена, такава, която след сблъсък с нея в действителността, се оказва съвсем не идеална; или навярно той създава такъв тип жени, за какъвто смята, че публиката би искала да чете. Като се има предвид колко много независими и интригуващи жени познава Дикенс, мисля, че е забележително, че той е иронизиран за своите твърде податливи на обработка и повърхностни образи – които не биха могли да се приложат към истинските жени в живота му. Изследователите на Дикенс може с години да спорят дали той е създавал жени, които идеализира, или характери, които символизират викторианския стереотип на дамата.

Дикенс е превъзходен публицист, винаги наясно с това, което продава, но той също отказва да угоди на общественото мнение. Това не просто се вижда в острата му журналистика, но също и в нежността му към герои като Нанси в „Оливър Туист“ (за която Дикенс никога не говори като за проститутка и чиято смърт му причинява почти физическа болка) или Малката Емили в „Дейвид Копърфийлд“. Той вижда и двете като жертви на жестоко общество, което позволява на мъжете да се държат по един начин и изисква от жените да го правят по друг.

Струва си да си спомним, че викторианците живеят в изключително патриархално общество, въпреки че Британската империя се развива под властта на най-могъщата жена на века. Кралица Виктория е краен враг на идеята която и да е друга жена да притежава сила. В гневно писмо до приятеля си Тиъдър Мартин тя пише, че жените са „слаб, хилав пол“ и че суфражетката лейди Амбърли трябва да бъде „бичувана“.

Жените на Дикенс са продукт на ерата, в която той живее, и на правна система, която все още сочи нежния пол като вещ, собственост на съпрузи и бащи – и ги оставя в това положение както в живота, така и в литературата.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС