Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Чавдар Гюзелев: Нека спрем да търсим потвърждение за величието си

Културата е последна грижа на държавата, защото я управляват необразовани и невежи хора

„Днешният интелектуалец е продукт на система, която за 45 години създаде една овчедушна интелигенция“, твърди художникът Чавдар Гюзелев. Снимка: Зорница Тодорова - Чавдар Гюзелев: Нека спрем да търсим потвърждение за величието си

„Днешният интелектуалец е продукт на система, която за 45 години създаде една овчедушна интелигенция“, твърди художникът Чавдар Гюзелев. Снимка: Зорница Тодорова

2015-а бе успешна за Чавдар Гюзелев. Сценографското му решение за спектакъла на Теди Москов „Каквато ти ме искаш“ бе оценено и с „Икар“, и с „Аскеер“. По думите му годината бе силна и въобще за българската култура – с възраждането на НДК като културен център и с откриването на Театър „Азарян”, както и с изложбата на Кристо у нас – 58 години след бягството на художника от България, той се „завърна“ с изложба, която представя целия му творчески път.

В края на декември поканихме Гюзелев пред „Въпросите на Площада“, които за него станаха повод за равносметка на културата през отиващата си година.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Не мисля, че съществува нещо цялостно и характерно под понятието „българско изкуство”. Изкуството, в това число и „българското”, се прави от различни хора, с различни индивидуалности, талант, характери, цели и разбирания. Пък и за кой отрязък от време? Има артисти, които не са били разбрани и признати в своето време, изпреварали са го понякога със столетия, има и други, които ни се струват изключително съвременни, а впоследствие изчезват яко дим. Ако под „времето” разбираме някакви текущи тенденции, моди или комерсиален отзвук, но това е друга тема, за която може да се пише дълго. Изкуството би трябвало да е извънвременно, то не отговаря на никакви други нужди, освен духовни и метафизични…, независимо че е стока, с която може и да се спекулира.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Има много родни произведения, които бих поставил на световно ниво, но това е моят субективен поглед. Ако според мен някои произведения в различни области на изкуството са световни, то според други те няма да заслужат тази титла. Според този мой личен поглед, в областта на театъра например има българи, които творят на световно ниво. В областта на график дизайна, илюстрацията и анимацията има немалко имена, които са създали невероятни произведения, оценени и наградени в много места по света. Сред тях мога да посоча, разбира се, книгите, илюстрирани от брат ми Ясен Гюзелев. Има и такива, които никога няма да прекрачат границите на родината, но това не означава, че произведенията, които създават, не са на световно ниво.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– В областта на изобразителното изкуство на първо място безспорно се откроява Кристо. Неговото влияние се простира далеч отвъд артистичните среди, защото творбите му (съвместно с Жан Клод), макар и създадени – по думите му – единствено за естетическа наслада, далеч надхвърля тази цел и завихря поток от политико-, социално-икономически въздействия, чиито отзвук трае десетилетия. Тъжно е да констатираме, че и днес този наш сънародник среща неразбиране, а и често злостни нападки тук, на родна почва – обикновено от среди, които са много далеч от областта на изкуството.

Не може да не споменем и Недко Солаков, който 25 години вече неотлъчно присъства на най-големите форуми за изкуство, в най-престижните и известни галерии и музеи по света.

По-горе изредих други области, част от изобразителното изкуство, в които блестят имената и на други българи… Можем да споменем името на Владимир Тодоров, който от 30 години работи за най-големите холивудски стидиа, Евгени Томов, Тео Ушев и др. Сещам се също и за Николай Панайотов, Стефан Николаев и поне 20-ина имена на художници, които отдавна живеят извън България, правят блестяща кариера, но за тях тук се знае малко или нищо. Няма как да не прибавя и имената на Димитър Гочев и Самуел Финци, Жанет Спасова, които от дълги години са на върха на немския театър. Ако включа и майсторите на изпълнителското изкуство, тогава неминуемо ще заблестят оперните ни таланти (абсолютен феномен) и множество музиканти, пръсните из световните оркестри.

Но както казах, в областта на изкуството, което не е точна наука, всичко е субективно и трудно постига всеобщ консенсус, а ако го има – значи има нещо съмнително.

– А кои са недооценените български творци?

– Наброяват милиони. Някои цял живот се смятат за недооценени и подозират заговор за остракирането им. Има и такива, които наистина не са дооценени и ще бъдат забравени завинаги, но това е нормално в областта на изкуството. В днешно време милиони бълват ежеминутно огромно количество произведения на изкуството, но малцина попадат във визьора на влиятелни куратори, галеристи или критици. Смята се, че истинският талант винаги пробива и намира пролука за своето осъществяване. Аз не съм от тези, които мислят така. Би трябвало да се каже обаче, че има и много надценени творци, особено у нас, където критериите са размити, където липсва напълно образована критика и цари повсеместно невежество. От 25 години слушам за „световно известни” автори, които непрекъснато „покоряват света”, а за тях никой не е чувал извън Драгоман.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Не, не е необходимо. Със сигурност има и такива, които се възпозват от някакъв вид схеми, по които по-лесно се достига до „известност”, има и такива, които вярват, че без това е невъзможно да се постигне каквото и да било на по-високо ниво и сигурно има доза истина. Мисля обаче, че на твореца му е нужна най-вече творческа среда, кръг от хора, с които би могъл да споделя идеите си. Извън колективните изкуства като театъра и музиката, има самотници, изявени индивидуалисти, които напълно избягват сродни души, организации и всякакъв вид общности. Аз и сега не членувам в никакви съюзи и дълго имах реакция срещу всякакъв вид членство…, но това бе следствие на социализма, който възпяваше колектива и отхвърляше индивидуалността.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Няма такива. Напоследък не съм активен потребител на културни събития. Радвам се все пак, когато и тук ни споходи събитие от голям мащаб. Разбира се, вълнувам се и от спектаклите с участието ми като сценограф.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Най-значимо е възраждането на НДК като културен център и особено откриването на Театър „Азарян”. Видяхме как една личност – Мирослав Боршош, може да задвижи с ентусиазъм и подходящ екип тази ръждясала, вехта машина.

От онези събития, на които успях да присъствам, най-голямо несъмнено е изложбата на Кристо! Забелязвам някакво възраждане в българското кино и малкото филми, които успях да изгледам, ми вдъхват оптимизъм. Случиха се и събития, които се предствят за значими, но от тях по-скоро трябва да се срамуваме. Имам предвид издигането на някои паметници или „възстановките” на исторически забележителности, напоително подкрепяни в медийното пространство от бутафорни личности… Особено второто – това е кощунствено престъпление спрямо наследството ни от миналото, гавра и унищожение!

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Повече от три са и не бих ги наименувал по ред причини, но бих изтъкнал, че много малко от тях, а и от издателствата в България изобщо, се обръща внимание на оформлението на книгите. На пръсти се броят издателствата, които го правят – „Жанет 45“, „Колибри“, „Рива“, Black Flamingo. Над 90% от българските издания изглеждат ужасяващо лошо и като дизайн, и като полиграфия, типография… Културен проблем от изключителна важност, който продължава от десетилетия.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Днешният интелектуалец е продукт на система, която за 45 години създаде една овчедушна интелигенция. Сегашното състояние на културата ни и до голяма степен произведенията на творците ни, са ехо от един тоталитарен режим, който дълго ще дава резонанс в творческата ни общност. Разбира се и в най-мрачни времена са се пръквали таланти, които са успявали да изпъкнат и да създават стойностни произведения. Но нека никога да не забравяме, че след войната у нас се извършва целенасочен, масов геноцид над цвета на интелигенцията и се установява за дълго време Диктатура на цървула, както я наричам. Няма как днес да не берем гнилите плодове на този период… Трябва да измине още време, да се сменят генерации, за да отшуми травмата от тази рана. Не, днешния интелектуалец не е будител. А и не съм убеден, че във всички времена интелектуалецът трябва да бъде будител… Днешният български интелектуалец или творец не принадлежи само на своята нация. Идеалите от края на XIX и началото на XX век не са същите, светът се променя със зашеметяващо ускорение и няма как да се мисли само тясно регионално.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Не разбирам въпроса. Класациите никога не са ме вълнували, освен в областта на спорта.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Кой определя кои са „живите класици”? Критериите кои са и кои не са класици са трудно определими и с течение на времето често се променят. Колкото до това трябва ли да има културна политика, с държавни инициативи, подходящо финансиране, цялостна стратегия и т.н. – да, разбира се. Но това не непременно трябва да се очаква от Министерство на културата и държавата. Тя отдавна е абдикирала и показва неадекватно дебелокожие относно проблемите в културата. А единственото, което има значение за престижа и славата на една нация, са постиженията ѝ в културата. Хората на изкуството не би трябвало да очакват и да се надяват на нещо повече от тези, които са призвани да извършат запомнящи се дела в тази област – повечето от тях са и полуграмотни. Да се надяваме и очакваме от държавата „да ни оправи” и „да дава”, е рефлекс от социалистическото ни минало.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Няма твърдо определени критерии, непоклатими с минаване на времето. Много от творците, които днес смятаме за класици, в своето време са били отхвърляни, често подигравани и хулени… и обратното – тези, на които се възхищаваме днес и за които сме убедени, че ще ни надживеят, се забравят и потъват в небитието. В изкуството няма вездесъщи правила, канони и критерии.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Чак за „битка” надали можем да говорим. Има, разбира се противоречия, противопоставяния, отхвърляния, неприеамане и неразбиране, но това е съвсем в реда на нещата, така трябва да бъде – това е като жив организъм. Наред с приемствеността, често неосъзната, има порив за новаторство, за преразглеждане на временно установени критерии, често сме свидетели на революции. Днес няма чак такива колизии, живеем в постмодерното време, където всичко е възможно, всичко е позволено, всичко е deja vu.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Всички хора срадат малко или много от предразсъдъци. „Хората на съвременното изкуство” не са някакви екстратерестри… Изобщо, делението на съвременно, класическо, традиционно и причие изкуство не е особено интересно – нека професионалните критици категоризират и обясняват това. За мен има добро и лошо изкуство…, велико и пошло – разбира се, според моята субективна гледна точка. Тя обаче не се базира на първосигнална емоция – „харесва ми” или не, а на дългогодишни натрупвания на познания, ежедневно любопитство, талант и усет. Последните две, са дар Божий.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Нямам представа. Не знам изобщо дали съвременните творци работят по зададена тема. Темите, по които пожелава да работи всеки творец, са безбройни и по всяка вероятност някоя ще се окаже „пренебрегната”. Има теми, които вълнуват единствено твореца, но се оказват всеобщи, а други, за които той си въобразява, че са жизнено важни, не успяват да развълнуват никого. В творческия процес няма кодекс, устав, задължения… Творчеството е свобода.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Някои избягват, други – не, обобщенията са невъзможни и вредни. Има политическо изкуство, има ангажирано с различни каузи изкуство. Има творци, които творят далеч от политическото ежедневие, но работите им се оказват с огромно политическо влияние и заряд. Има творци, в чието творчество не могат да се открият политически резонанси, но самите те като личности не стоят далеч от световните или регионални, социални и политически процеси и са изключително активни на обществения фронт.

– Съществува ли травма в българската култура?

– Във всяка култура може да се открият следи от травма. Не мисля, че има някаква генерална травма, от която българската култура не може да се освободи. Културата е широко понятие, което не обхваща само произведенията на изкуството. Българите, в това число и творците, би трябвало да се освободят от комплексите си за малоценност и непрекъснато да се обръщат назад, за да търсят потвърждение за величието си. България не е „малка страна”, както непрекъснато слушаме да повтарят всякакви мислители. В Европа има около 16 по-малки държави от България, сред които Холандия, Чехия, Белгия и т.н. Там никога няма да чуете мрънкане и непрекъснато опяване за географските размери на териториите им. Това не е важно, това са тежки комплекси! Но можем да говорим за големи култури, за многобройни цивилизационни пластове, традиции, знание, опит… Вече споменах трагичните последствия от режима на социализма – любима тема и оправдание за културната ни немощ на мнозина, че 500 години сме били не самостоятелна държава, а част от Османската империя. Чудо е, че все още съществуваме заради вярата, езика…

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Защото в управлението на държавата участват нискокултурни, необразовани и невежи хора.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“

– Мисля, че всеки знае какво е написано след прословутия стих: „мърша”… Въпросът по-скоро е дали и днес сме съгласни с това определение.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах