Чавдар Николов: Трябва да бъдем зверове, ако искаме свобода

В края на годината се срещаме с един от най-добрите български карикатуристи, който преди няколко месеца напусна печатните медии и се присъедини към електронните. Разговаряме за сатирата, цензурата и как се защитава свободата на словото в нашето медийно „блато“.

Чавдар Николов е роден през 1959 г. Завършил е специалност „Визуална комуникация“ в Бирмингамския институт по изкуство и дизайн, Великобритания. В Лондон има публикувани 15 работи в знаменитото сатирично списание „Прайвит ай“. Сътрудничил е на редица наши издания, работил е във вестниците „Демокрация“, „Новинар“ и „Преса“ – от създаването до края му. Печелил е най-големите конкурси за карикатура у нас, има отличие за политическа карикатура на ООН, а тази година спечели второ място на Световния конкурс за карикатура, публикувана в пресата, в Кашкаиш, Португалия.

– Как ти се видя тази година – за теб, за България и за света? Добра ли беше?

– Уха – за мен, като карикатурист, беше топ година! Наддадох и на килограми, защото си стоя вкъщи, не ходя вече до… епицентъра (редакцията на в. „Преса“ беше в центъра, сега там има друга редакция). Страшно доволен съм, защото първо получих една много добра награда, която много ценя. Става дума за World press cartoon в Кашкайш, Португалия. Това беше на 14 юли – да живее Франция! За съжаление, тази година през януари и през декември във Париж се случиха и двете големи терористични нападения…

– Съжаляваш ли, че вестникът, в който работехме, сега го няма?

– Може да се каже, че съжалявам. Защото лека-полека пресата се превърна в едно отвратително блато, в което лъщи дебелият гръб на онзи кашалот и вече нищо друго не остана. Вестник „Преса“ беше един от малкото вестници, които имаха някакъв образ – що се отнася до карикатурата. Политическа карикатура продължава да се прави, разбира се – във вестник „Сега“, но се правеше и в „Преса“. За разлика от другите вестници, които останаха да се занимават с проблемите на снежните човеци, пияните шофьори и подкупните катаджии. Така че аз съм бежанец от печатните медии в електронните.

– Бежанците са поне два вида, ти от кои си – тези, които търсят по-добър живот, или онези, които спасяват живота си?

– И от двата – лявата ми половина – социалната, търси по-добър живот. А дясната си спасява живота.

– Сега до повече хора ли стигат карикатурите ти, отколкото чрез вестника?

– О, разбира се. Видеокарикатурите ми се излъчват в сутрешния блок на Нова, а той, доколкото знам, има много висока гледаемост. Веднъж говорихме с един познат и му разправям, че във Vbox понякога една моя карикатура е гледана примерно от 100 хиляди души. И той вика: „Ее-е, аз печатам в „Трета възраст“ – 300 хиляди им е тиражът. Къде си тръгнал да ми се премяташ из краката…“ (смее се).

– С какво телевизията е по-добра от вестника?

– Телевизията е съвсем друга бира. Там нещата са много по-директни и бързи като реакция. След като свършихме с „Преса“, си мислех защо в световен мащаб всички вестници губят състезанието с електронните медии… Защото, за разлика от сайтовете, вестниците пускат по-малко новини и то от предишния ден. Как биха могли да се задържат? Като моментално търсят коментар, анализ, обяснение на тези новини, дори от автори със странна или откачена гледна точка. Едни читатели търсят забавното, но други се опитват да се ориентират в потока от новини по този начин. Печатната преса се самоубива най-ритуално, като изхвърля най-атрактивното от този анализ и коментар – карикатурата.

– Все пак, когато правеше класическа карикатура във вестник, ти като че ли имаше повече техническа свобода по отношение на рисунката…

– Сега работя с екип, има и известни леки чисто технологични ограничения, които ще се преодолеят. Но аз пак правя класическа политическа карикатура, адаптирана за телевизионно излъчване, а не анимация. Не искам да деля мегдан с анимацията, че от Съюза на независимите аниматори да ме гонят с камъни.

– С този вид карикатура обаче май няма да можеш да участваш пак на конкурса в Кашкайш – който беше за карикатура, излязла в печатна медия?

– Е, да, сега карикатурите ми са „отпечатани“ в Нова телевизия – явно няма да мога. Но аз правя от време на време и неанимирани карикатури, които пускам във Фейсбук на моя дувар. Най-красивата ми карикатура беше при продажбата на „Виваком“.

– У нас нуждата от сатира расте ли, или намалява?

– Все си е същата. Тези, които харесват да гледат живота малко по-присмехулно, имат нужда от сатира. Най-криворазбраното, което винаги съществува, е дай да видим сега този как е окепазил другия. Това е първично разбиране на карикатурата и много често коментарите под моите работи са кой ми бил платил това, кой онова и дрън-дрън-глупости.

– Питам, защото навремето имаше няколко печатни сатирични издания, а сега е само „Стършел“.

– Сега сатира може да има навсякъде. Но някои неща ги изгубихме безвъзвратно. Както старите кина и някои миризми от времето.

– Сменил си няколко вестника, сега си в телевизия…, имаш сериозни наблюдения върху свободата на медиите…

– Винаги съм работил в силно токсична среда. В моята кариера като карикатурист никога не съм бил в стерилна обстановка, в която да раждам и публикувам карикатурите си. При мен винаги е имало някаква борба, най-често с главния редактор. Никога борба със себе си, защото аз не съм мързелив и винаги правя това, което трябва да направя като карикатурист. Проблемът с цензурата е проблем на главния редактор. Това мен не ме интересува. Аз съм направил, каквото трябва да направя. Не ме е страх да направя и още едно, и още две, и още три.

– Според годишните доклади на „Фридъм Хаус“ свободата на медиите у нас вече няколко поредни години намалява.

– Свободата – както казваше Радой Ралин – и демокрацията не са дадени веднъж завинаги. За тях човек трябва да работи всеки ден. За да имаш свободата да казваш каквото мислиш, трябва да го казваш всеки ден, с всяка карикатура, с всеки текст. Но на някои им харесва – дали от мързел или от нещо друго – да не го правят. Сами лека-полека си налагат граници. И стават все по-анемични. Ние сме си виновни медиите ни да са с все по-малко свобода. Ако всички бъдем като зверове и ръфаме за най-малката запетайка, която някой се опитва да ти промени, веднага ще дръпнем с 56 места напред.

– И все пак има голям напредък от времето на Тодор Живков.

– По времето на комунизма е било по-лесно. Сатириците се криеха зад един дълъг езоповски език. И понеже официално всичко беше забранено, хората си въобразяваха, че има нещо, дори там, където авторът не е имал предвид нищо.

– Има ли сега теми, с които шега не бива?

– Има – и тук стигаме до „Шарли Ебдо“ – по-скоро не теми, а визуализация, която аз не мога не си позволя. Не мога да нарисувам някой със забит кол в задника и да направя от това смешка.

– Ти говориш за естетическата страна…

– Да, да – а като тема и аз се опитвам да разсъждавам за исляма и за бежанците.

– Значи може да се подиграваш с всичко, стига да не е по пошъл начин?

– Именно, въпрос на стил.

– Можеш ли да се подиграваш например с религията?

– Разбира се, от всичко, което ни е заобикаля, тя най изостава. Включително и православието, което съвсем е застинало някъде. Често се питам коя е причината за нещата, които ни се случват сега – ислямът или тълкуването на исляма. И по-важното е тълкуванието. То много често е фатално, буквално. И ние не можем да направим нищо, те трябва сами да се сетят – така както християнството е намерило интелектуални сили да се пребори със средновековните тълкувания на Библията.

– Рисунката или идеята е по-важна за теб в карикатурата?

– Безспорно идеята. Въпреки, че много карикатуристи се смятат за художници, но не е така. Без идея, дори и художникът да е виртуоз като Микеланджело… Впрочем всички ще умрем преди Микеланджело. Абсолютно всички, независимо какви амбиции имаме. Дори и Светлин Русев.

– Сегашните управляващи по-смешни ли са от предишните?

– Както повечето хора, и аз не мога да се отърва от някои симпатии – въпреки старанието ми да бъда обективен. Ако не успявах да съм обективен, нямаше да съм добър карикатурист – щях да бъда някакъв хардлайнер със стеснени възможности за изява. А сега всеки поддръжник на синята, червената, розовата и лилавата идея мисли, че ми плащат неговите врагове.

– Имаш ли карикатури, за които съжаляваш?

– Случвало ми се е лично да засегна някого с работата си. Не се чувствам добре от това. Лека му пръст на Желю Желев, но го рисувах доста гадно. Не знам защо, може би защото той никога не реагираше на тези неща. Аз обаче не се чувствам комфортно от това, че го обиждах, дори за ниския му ръст например.

– Какво би пожелал на читателите за следващата година?

– Да не им ставам Дядо Коледа – че ще им раздам най-грозните подаръци на света. Пожелавам им също като седнат в скута на побелелия старец, да не ги питат: „Ти, слушка ли ?”, а: „Ти, беше ли буден?”

Бел. авт. – интервюто свърши, когато на улицата заедно с Чавдар случайно срещаме директорката на новата Национална галерия „Квадрат 500“, Слава Иванова. С шеговит тон, но по-скоро съвсем сериозно, карикатуристът я попита защо изкуството на карикатурата не е представено в музея на изобразителното изкуство. „Ще помислим какво може за се направи по въпроса“, отвърна госпожа Иванова със сериозен тон. Но може би на шега?