Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Челен сблъсък и косвени жертви в киното

„Бензин“ – плачевна игра, хаотичен монтаж, поразителен провал на наратива. Но може би това е необходимото зло?

Изненадващо, в „Бензин“ обичайно посредственият Асен Блатечки на практика стои през повечето време що-годе поносимо, въпреки типичната за него инертност и постоянната му стратегия да замести спорния си талант със сърдито алфа-мъжкарство (още по-куриозното е, че до него дори второразрядният Майкъл Медсън е почти като Лорънс Оливие). - Челен сблъсък и косвени жертви в киното

Изненадващо, в „Бензин“ обичайно посредственият Асен Блатечки на практика стои през повечето време що-годе поносимо, въпреки типичната за него инертност и постоянната му стратегия да замести спорния си талант със сърдито алфа-мъжкарство (още по-куриозното е, че до него дори второразрядният Майкъл Медсън е почти като Лорънс Оливие).

Темата за българското кино отдавна е мутирала от културологичен през социален до патологично-шовинистичен абсурд. Най-странното е, че все още гледаме на родната кинематография като на нещо, на което сме длъжни – само защото е българско. Мазохистичният ни националистичен нагон да хвалим, очакваме и подкрепяме поредния онанизъм с аргумента, че произходът ни задължава, е не само когнитивен, но и морален нонсенс. През всичките десетилетия на провали и разочарования отдавна трябваше да приемем, че нашенското кино е виновно до доказване на противното и не ние сме длъжни да му ходатайстваме, а то самостоятелно трябва да си извоюва респекта и търпението на зрителите. Едва тогава (може би) ще започнем по-често да гледаме заглавия, които имат някакъв адекватен резонанс – както в контекста на самото седмо изкуство, така и спрямо съвремието ни.

За да сме още по-буквални (по примера на всичко екранно, изпълзявало от тукашните географски кино ширини), ще направим и едно на пръв поглед пошло сравнение – с бозата. Тя може и да не е „родом“ от татковината ни, но ни е пословично присъща. Закърмени сме с нея посредством смесената ни култура и огромна част от българите са придобили положителен рефлекс към нея, поглъщайки подозрително изглеждащия кекав фермент, кълнейки се пред опулените чужденци колко е вкусен и питателен за консумация. Същото е и с кинаджийските ни изцепки – ние си ги кльопаме, пошляпваме гордо търбусите си и се оригваме на бяло, зелено и червено, без да си дадем сметка, че отстрани изглеждаме като самодоволни, но крайно заблудени австралопитеци, които упорито отказват да напуснат Каменната ера. Ако пък случайно някой от племето ни реши да се усъмни в качеството и достойнствата ни, веднага го квалифицираме като вреден родоотстъпник, на когото някой популярен из малоумните конспиративни кръгове капиталистически евреин е платил, за да плюе по команда това, което по закон трябва да се люби, тачи и милее. Най-тъжното в цялата тази циркаджийска картина е, че тя днес е повече банална, отколкото обществено значима, а споровете и страстите, свързани с нея, не са нищо повече от буря… в чаша боза.

Цели два абзаца увод сигурно са твърде претенциозен подход за филм като „Бензин“, но изредените симптоми изцяло важат за драматичния екшън на Асен Блатечки и Катерина Горанова. Още трейлърът подсказа, че трябва да се подготвим за изпитание. Само че несгодите, които проектът среща в процеса на финансиране и заснемане, далеч не са главната причина за слабия резултат и в никакъв случай не могат да бъдат ползвани като потенциално извинение от страна на създателите. Дупките по предното стъкло личат отдалеч и са още на ниво драматургия, а традицията ни да играем с ужасяващо изкуствени маниери и дикция отново е спазена във всичките ѝ възможни криви форми.

Нека обаче съвсем сбито маркираме сюжета, който описва „една много яка история“ (по думите на самия Блатечки по време на едно от безбройните му тв участия в рамките на маркетинговата кампания): Дим излиза от затвора след дълга присъда за убийство и се опитва да подреди разбития си живот и да сглоби парчетата му, воден от несломимия и тежък спомен за изгубената си любов, докато обстоятелствата не го принуждават да се завърне към отколешната си мания (автомобилните състезания), но и да се изправи срещу стари врагове. Разбира се, предвид необходимостта от по-конкретни примери в съдържанието, тук-там ще бъдат разкрити някои от елементите във фабулата, но не се притеснявайте: спойлерите за „Бензин“ не биха могли да бъдат по-сериозен проблем от спойлерите на самия филм (извинете за очевидния pun).

Когато тръгнеш да правиш някаква източноевропейска версия на иначе отдавна наложилите се в САЩ високоскоростни криминалета, трябва преди всичко да подходиш фокусирано на занаятчийско ниво. Дори и задачата да е непосилна от художествена гледна точка, поне зрелището е редно да бъде изпипано докрай. Да, в „Бензин“ има и нелоши неща – например операторската работа. Само че няколкото чудесни кадъра, независимо дали се опитват да следват видеоклиповата естетика (сцената със спуканата гума и острия ракурс, разкриващ почти голия задник на прелестната кибритлийка Люси), или имат по-сериозна цел и внушение (чудесната панорама от птичи поглед върху нощната магистрала и автомобила, приближаващ града), не могат да компенсират по никакъв начин останалото. Не спираме да се извиняваме с робства, комунизъм, преходи, но вече сме шибаната 2017 г. и трябва да спрем с оправданията. На всичкото отгоре не може добре свършената работа при едно-две от многото изискващи условия да е достатъчна, за да ръкопляскаме. Това, че бавноразвиващото се дете най-сетне, години след навършването на своето пълнолетие, е успяло да нацели сладоледа не в челото, а в устата си, не значи, че можем да му пишем отличен в бележника по граматика на филмовия език.

Ако ще се заяждаме за техническото изпълнение, то хаотичният монтаж обира най-много негативни точки, но объркването от това, което наблюдаваш, идва преди всичко от слабия сценарий и странните режисьорски решения да се миксират (в крайна сметка – изключително нехомогенно) мелодраматичните колизии със стандартния попкорн кьотек, без да бъде ясно дали „Бензин“ иска да е по-сериозен филм, или просто някакво пролетно жанрово забавление.

По отношение на актьорите ситуацията е не по-малко плачевна, но и до известна степен изненадваща – неоспоримо талантливият Калин Врачански тук е принуден да се превъплъти в обидно карикатурен злодей, а маниерите и репликите му са урок по инфантилно преиграване и нелепо престараване, докато обичайно посредственият Блатечки на практика стои през повечето време що-годе поносимо, въпреки типичната за него инертност и постоянната му стратегия да замести спорния си талант със сърдито алфа-мъжкарство (още по-куриозното е, че до него дори второразрядният Майкъл Медсън е почти като Лорънс Оливие). При поддържащите имена положението е сходно, като донякъде при Пламен Манасиев се забелязват проблясъци, а Лиляна Станаилова изглежда превъзходно, което, за съжаление, не е достатъчна причина да я похвалим. Както тя, така и повечето ѝ колеги говорят като повредени роботи – не само заради осезаемия на места куц дублаж, но и защото все така не можем да се отърсим от обсесивно-компулсивното си старание когато се озовем на снимачна площадка, да се мъчим всякак да наподобяваме холивудските модели.

По отношение на актьорите ситуацията е не по-малко плачевна от хаотичния монтаж, но и до известна степен е изненадваща.

Въпреки сериозността си „Бензин“ се опитва и да е смешен – злокобно несполучливо. От клиширания фарс с голите братя до всяка генерична псувня, която може да предизвика смях единствено при почитателите на комедийни престъпления като „Комиците“ (паралелът не е случаен – нашенци имат афинитет предимно към трапезен хумор, но тук все пак целите уж са други), наративът поразително цялостно са проваля във всяка посока. Донякъде успешен е сегментът със стопаджията, само че ефектът при него е предизвикан не от нещо друго, а от първосигналната мотивация да вкараме (отново) някаква ругатня в нечия уста (в случая – в тази на Съли Ерна, който може и да е страшен пич, но употребата му е чисто самоцелна; даже в разочароващия „Терминалът“ на Стивън Спилбърг култовото „Мамка му!“ на Том Ханкс беше по-симпатично… но да се сравнява Спилбърг с каквото и да е родно произведение е само по себе си непростим грях, така че отново се извинявам).

При все всичкия този (праведен) хейт, в никакъв случай не агитирам Блатечки и Горанова да спират с това, което правят. Може то да не е добро сега, но след време да стане; може да не стане при тях, но някога при някой друг да се получи. Опитът е нужен, за да имаш някакъв задоволителен резултат… евентуално; вложената страст е от жизненоважно значение, когато твориш (каквото и да било). Тук се усеща старание, но се усеща и липсата на практика. На всичкото отгоре киното ни по крайно трагичен начин е пристрастено към имитациите и „Бензин“ не прави изключение, но ако това е пътят към една бъдеща по-търпима епоха, то добре заснетото копие е необходимата стъпка, за да имаме шанса да се подготвим и за нещо по-оригинално.

Сега може да ни дразни тривиалният избор на тема (адреналиновите мъжки фетиши) или продуктовото позициониране (почти си купих кафе на излизане от залата), което би посрамило дори някой щатски блокбастър, но ако искаме да запазим някакъв бегъл оптимизъм, ще приемем тези неща като належащо зло, като цената, която трябва да платят по-издръжливите и упорити киномани, за да могат да доживеят по-смислени времена, поне що се отнася до филмовата магия… стига да не се очаква от тях да хвалят по презумпция или поради дълг. Напротив: „хранилката“ е метод за осмисляне и приземяване, когато не произлиза от лична неприязън, вродена завист или детински инат, а прилагането ѝ би могло да доведе до някакво осъзнаване и до логичната за това осъзнаване творческа инициация.

Накратко, „Бензин“ не е непременно трагичен, ако решиш да си по-щедър, но в него трудно могат да се намерят истински попадения. От приличната хореография, каскадите, визията и бомбастичния саундтрак обикновено се изисква да бъдат инструменти, а не цел, особено в конкретния случай. Непрестанният напън на Блатечки и Горанова да изградят някакъв по-дълбок или по-секси продукт, отколкото е по силите им, завършва с челен сблъсък, косвени жертви и мирис на изгорели газове, а мечтата да реализираме филм, чиято функция и чието въздействие успяват да напуснат тясната ни трибагрена капсула и реално да впечатлят световната публика, засега си остава болезнено недостижим мираж.

4/10, ‘щото не съм щедър.


Източник: Operation Kino

Бел. ред.: Заглавието е на „Площад Славейков“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах