Челюстите на човекоядното чудовище

Красива, хладна и сурова е природната картина, с която започва един от най-мощните и обсъждани филми на миналата година, „Левиатан“. Тук няма топли цветове – светът свети студено в сиво и синьо. Останките от някакви лошо завършили човешки начинания – изгнили части от лодки лежат като трупове след изгубена битка край брега на Северно море, до изсъхналите кости на кит. Тук няма поля, покрити с полюшващи се златни класове, и овошки, отрупани с плод. Няма пойни птички, игриви сърнички и дружелюбни брезички – тук има чудовища, това е страната на Левиатан(ите).

В началните минути на „Левиатан“ под звуците на великолепна тревожно-хипнотична музика на Филип Глас океанските вълни се разбиват и обливат с пяна голите скали в хладно безразличие към хората и техните нужди. Още от тези първи кадри може да ви стане едновременно хубаво, лошо и ясно, че тази история няма да свърши добре. Точно сега и точно тук – няма как. Мястото е идеално за подгизнал от водка, антиклерикален, мръсен, хладно сив руски хорър. Филм, който да покаже края на една епоха. Така, както друг голям руски режисьор – Алексей Балабанов, показа в „Товар 200“ края на друга мрачна епоха (макар и с 20 години закъснение).
В малкия град Прибрежни, на скалите край залива, в чиито неспокойни води понякога играят морски чудовища, има къща. Там живее Николай с жена си Лилия и 14-годишния Роман, негов син от първата му жена. Николай е автомонтьор, принуден често да поправя безплатно старата „Нива“ на шеф на местната пътна полиция.

Проблемът на Николай е, че корумпираният кмет на града се кани да му вземе всичко – домът, работилницата, земята – с (по)мощта на цялата държавна машина и със съучастническата благословия на църквата. И то срещу определената от корумпирания съд нищожна сума. На помощ на Николай пристига от Москва неговият другар от казармата Дмитрий Селезньов.

Като адвокат Селезньов не храни никакви илюзии относно системата; знае, че съдът и прокуратурата нямат нищо общо с правосъдието и справедливостта. Но се надява с помощта на папка компромати да изнудва кмета в собствения му кабинет под подозрително приятелския поглед на Путин от портрета.

Без повече сюжетни подробности ще кажем само, че върху злочестата глава на автомонтьора и семейството му ще се струпат още цял куп беди. А на финала, в новата църква на мястото на николаевия дом, звучи проповед, която ще остане в историята на киното като образец за умело използване на зловещия смисъл, който понякога се крие в най-красиви думи като „правда“, „истина“, „вяра”, „свобода“…

„Левиатан“ е свободна интерпретация на библейския сюжет за Йов с дебела криминална и триъгълна любовна нишка в условията на съвременна Русия. Срещу чудовищата няма да се изправят герои, а обикновени малки хора – „насекоми, които живеят в лайната“, както в момент на пиянско откровение ги нарича кметът. Нико(ла)й е никой – „Никога никакви права не сте имали, нямате и няма да имате!“, крещи в лицето му лицето на държавната власт. И хепиенд като измислената библейска история: „… умря Йов стар и сит на живот“, не е възможен. „Ако бях измислил край, в който справедливостта тържествува, никой, живял в Русия, нямаше да ми повярва“, признава и режисьорът Андрей Звягинцев.

Въпреки, или именно защото обиколи триумфално света, в родината си „Левиатан“ беше посрещнат със смесени реакции. Още преди излизането си беше подложен на тежък обстрел. Най-свирепата атака обаче дойде от страна на църквата – и по стара традиция (от времето на Солженицин и Сахаров) от хора, които не са го гледали.

Единство липсва и сред критиците – едни хвалят филма, защото е „брутален портрет на съвременна Русия, чудовищен Левиатан, който не се и опитва да ви се хареса, груб, на места смешен, с много водка, гняв и безизходност“. По същата причина други не го харесват и обявяват за „конюнктурен опит на режисьора да се изкаже по важни въпроси, в които не е успял да вникне“. Възмутен политолог го нарече „поредното киноупражнение в стил „Рашка-говняшка“ и „антируска политическа поръчка, снимана с държавни пари“. А би трябвало да се гордеят с този факт. Държавната подкрепа за „Левиатан“ е ясен знак, че Русия все още не е там, накъдето е тръгнала напоследък. Под подозрително приятелския поглед на Путин.

Източник: „Преса“