„Чернобилска молитва”, челябинско предупреждение, бъдеще в Белене

Светлана Алексиевич с разказ за местата, на които ябълките и люлякът цъфтят, но не ухаят

Изоставена стая по музика в училище в призрачния днес украински град Припят, в близост до атомната централа в Чернобил. Близо 47 хиляди души от  Припят са евакуирани след експлозията през 1986 г. Снимка: ЕПА/БГНЕС - „Чернобилска молитва”, челябинско предупреждение, бъдеще в Белене

Изоставена стая по музика в училище в призрачния днес украински град Припят, в близост до атомната централа в Чернобил. Близо 47 хиляди души от Припят са евакуирани след експлозията през 1986 г. Снимка: ЕПА/БГНЕС

„Карела, горчива карела ще скрие тук всички следи!”

Книгите на Светлана Алексиевич никога не са лесни за четене. Но винаги съдържат изстрадана истина, поднесена без недомлъвки. „Чернобилска молитва” не е изключение, а и засяга не само миналото, а бъдещето.

Поразителното при Алексиевич е, че всеки път достига от обикновените – и трогателни – спомени до философската страна на войната, смъртта, лъжата и разрухата. При това успява да го направи, без да започне да звучи сухо и високопарно. Нейната проза остава сочна и достъпна. И още едно отрицание – може да накара читателя да поиска да пролее дори сълза… а все пак не е сълзлива в евтиния смисъл на думата. Книгите на белоруската писателка винаги запазват човешкото достойнство, макар да разказват за кошмарите на самотни жени и отчаяни майки.

Америка за България

В „Чернобилска молитва” Алексиевич тръгва по обратния път. Започва от себе си, от вътрешното преживяване на променените понятия. Времето вече е друго, има пред-чернобилско време и време след катастрофата. Има пред-чернобилски човек и хора след момента на аварията. За писателката Чернобил е моментът, в който умира старата военна култура на руския или по-точно на съветския човек. Какво може да направи армията, на какво е способен дисциплинираният, смел, самопожертвователен човек срещу невидимите лъчи на разрушението? Дори най-доброто обяснение на случилото се няма как да задоволи всички въпроси около Зоната. При това става дума за обикновени, човешки въпроси, на които сякаш не им личи, че имат и някакви други, абстрактни значения. Въпроси като „защо”.

Колкото по-навътре в книгата, толкова по-навътре в Зоната. По-дълбоко в страданията, по-високо в скръбта. Майката, разказваща за момиченцето си, родено с множество патологии, стига до нови теми, до нови мисли, които не могат да се родят извън голямата болка:

„Как да знаем, че тук не трябва да се обичаме?”.

Дъщеричката, малко чудовище на външен вид, изискващо специални грижи, но с добре развит ум, никога няма да бъде нормално дете. Тя е света Алия, покровителката на ножа, която останалите деца и възрастните, непознали чернобилския гом джабър, винаги ще възприемат с ужас. Как ще живее това дете? Защо и то няма да може да обича и да бъде обичано? Как може любовта между двама души да бъде виновна за невъзможния живот на едно все още жизнерадостно момиче без бъдеще? Какво представлява заразената земя около Чернобил? Чистилище?

Bookshop 300×250 3

Братя Стругацки май наистина ни разказаха за непонятността на точно тази Зона. И сега героите на Алексиевич, мъжете и жените, с които тя разговаря, ни връщат на същото кажи-речи нереално място. Само че Чернобил и Припят не са фантастика, те са си там. Там са Челябинск и Озëрск, там е Фукушима. На всички тези места ябълките и люлякът цъфтят, а не ухаят. Там са останали да живеят самотни възрастни хора, които все още се грижат за облъченото потомство на домашните си животни. Там горите никой не ги сече, там карелата, горчивата дива лоза се е върнала и е покрила градовете със савана си. Мечките и вълците са господари на улиците и бродят необезпокоявани из някогашните улици. Бялата кобра пази изоставени царски съкровища в руините и никой не смее да се надява, че отровата в зъбите ѝ вече е изсъхнала.

Историята на голямото престъпно премълчаване е отделна страница от книгата за Чернобил. И тя не липсва у Алексиевич. Предупреждаващият, ученият, който се опитва да обясни опасността, рискува да иде в Сибир, в лудница или просто да изчезне – като толкова много неудобни за простия, героичен съветски разказ за една малка катастрофа (може би предизвикана от чужди агенти) и при това вече напълно преодоляна от смели мъже, които дори няма защо да се страхуват от рак, лъчева болест и перфорация на вътрешните органи… Не, разбира се, че няма от какво да се боят! А вие какво си представяхте?

Зад всичко това за българския читател тегне сянката на страшното „Ще си мълчим!”, манифестацията в топлия дъжд на Първи май 1986 г. и странният, жертвен оптимизъм за задаващата се АЕЦ „Белене”. Случайно ли подзаглавието на „Чернобилска молитва” е „Хроника на бъдещето?”

„Чернобилска молитва” от Светлана Алексиевич в превод от руски на Момчил Шопов е издание на „Парадокс”.

Bookshop 728×90