Чернокожите в българската литература – екзотични и неразбрани

„Войводата беше наказан по следния начин: почерниха му лицето със сажди, додето заприлича на негър, па накараха учениците наред да минат край него и да му се присмиват.”

Тази непочтителна история е разказана от Иван Вазов в „Даскалите. Спомени от ученишките ми години”. Изрисуваният в черно, за да бъде посрамен, ученик е самият автор, както признава той по-натам в повествованието. Времето е предосвобожденско – България все още е под игото. Но потиснатите българи са вярвали, че да си черен е срамно.

Такова е било времето – все още никой не е говорел за расова дискриминация, в САЩ все още робството не е било отменено. В Османската империя обаче е имало доста „черни арапи”, фолклорът ни ги описва, при това по-скоро като завоеватели и робовладелци, отколкото като обезправени.

„Заминае три синджира робе,
караа ги три арапе църни!
Един синджир се млади момчета,
армасани, млади, невенчани;
други синджир се млади девоки,
армасани, моми, невенчани;
трети синджир се млади невести,
се невести сос мъжки дечица.”

Откъсът е от народния епос „Крали Марко и три синджира роби”, често тълкуван като доказателство за издевателствата на османците над поробените балкански народи. Той въвежда образа на „църни арапе” – чернокожите робовладелци, които се появяват често и в други народни умотворения. В рамките на Османската империя е имало и африкански държави, които са били извор на робски труд. Но една част от чернокожите, докарани оттам като роби, се превръщат в сериозна сила в центъра на империята. Те са безпощадни войници, влизат в еничарския корпус, често са предпочитани заради силата и жестокостта си и получават задачи да тероризират местното население. Всъщност робството при османците не е расово определено, дълго време то е политика на империята, която не зависи от цвета на кожата, а само от верската принадлежност.

Ето какво пише Йовков в началото на ХХ век в разказа си „Ески Арап”:

„Едно неотколешно предание разказва, че някой си Хюсеин паша владеял тук големи чифлици. Работниците и слугите му били помаци от Родопите, но тия планинци не понасяли жегата и маларията около Кара су. Едни измирали, други се разбягвали. Тогава пашата довел отнякъде негри. Тия чифлици днес ги няма, но потомците на негрите са останали”.

През 1938 г. Светослав Минков пише пътеписа „Другата Америка”, в който разказва за презокеанско пътуване с кораб. В частта за Сенегал той описва абсурда на колониалната политика на европейските държави и тежката расова предубеденост на европейците.

„В околността на Дакар, отвъд широката степ с опърлена от слънцето трева, дето мъртвият африкански пейзаж се оживява внезапно от някой гигантски баобаб, се намира селище на туземци. Тридесетина тръстикови колиби са събрали под островърхите си покриви всичката жива етнография на сенегалската мизерия, за да представят нагледно значението на думата „екзотика“. Дали и това селище не е някаква нова Мека на международния туризъм, дето любознателните пътешественици могат да видят със собствените си очи „негри в диво състояние“?

Чужденците пристигат тук в автомобили — с цветни очила и с кърпи на главите, решени на всяка цена да обогатят семейните си албуми с по няколко снимки от Африка. Те скачат от автомобилите с фотографически апарати в ръце и се втурват към тръстиковите колиби. Нозете им потъват в нажежения пясък, слънчевите лъчи ги хапят като разярени оси, но страстните фотолюбители не усещат нищо. Те са обхванати от едно-единствено желание — да уловят най-интересния момент за снимка. Ала ето че сенегалците закриват лицата си и се разбягват уплашено. Тогава европейците изваждат портмонетата си, успокояват суеверците и ги превръщат в бездушни манекени. Негрите застават мирно, с оная плаха усмивка, която ги прави да изглеждат винаги тъжни. Обективите лъсват насреща им, безцветни и бистри като очи на риба, после свиват металическата си ретина, примигват с бързина една петстотна от секундата и запечатват върху желатиновия мозък на ролфилма цяла серия от стандартни спомени.

Ако в самия Дакар се издига паметник на незнайния сенегалец, загинал във войната — тук, в това туземно селище, кодаковите и цайсовите заводи би трябвало да издигнат втори паметник на незнайния сенегалец, чийто образ консумира неизброимо количество филми за фотографически апарати.”

Колониален Сенегал присъства и в романа на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”, но вече като заплаха за България след Първата световна война.

„В края на октомври окупационните войски на Франше д’Еспре влязоха в старата столица. Няколко сенегалски дружини начело с една негърска музика, с тъпани и медни тръби, по които висяха шнурове с французки трикольор, маршируваха из улиците на Търново. Огромен негър, посинял от студа в своя синкав шинел, вървеше начело на музиката, чиято дива мелодия се блъскаше в смълчаните от страх къщи.

Прехвъркваше сняг. Първите редки снежинки падаха върху замръзналата земя. Градът бе изтръпнал и ням. По тротоарите се тълпяха граждани с мрачни и плахи лица. На Марно поле се появиха палатките на французите. Картечни отделения от алжирци с жълти тесни лица пристигнаха със своите катъри в бивака. Приготвените набързо походни кухни запушиха; цели кофи с картофи се пържеха в газени тенекии, наполовина изпълнени с кокосово масло. И една нескончаема олелия от най-различни диалекти и езици се понесе под сивото ноемврийско небе.

По фурните нямаше хляб. Гражданите гладуваха. Жените се бояха да излязат на улицата, понеже там биваха нападани и изнасилвани от негрите. В училищата се настаниха победителите. Французкото знаме се вееше пред една хубава къща на главната улица, където пазеха часовои с дълги като саби ножове.”

Алеко Константинов в пътеписа си „До Чикаго и назад” описва пък американските чернокожи, които вижда като компактна маса за пръв път отвъд океана.

„Черните се стремят да се приближат към белите, но последните странят, като се считат по-висши същества. Голяма рядкост е една бяла да се ожени за негър или бял за негритянка. Само крайна нужда или богатство може да ги примами. Негрите са се приспособили към американския климат и силно се плодят. В Съединените щати са стигнали вече до осем милиона. Гордите бели отсега се стряскат за бъдещето, когато негрите чрез силно разплодяване ще образуват грамадна сила и ще имат значителен глас в решаване на съдбините на Щатите.”

Това е първото описание на живота на негрите в САЩ в българската литература.

На финала отново ще се върнем към Вазов, който в стихотворението „Па ща си ти” откроява българите чрез етническо и расово противопоставяне на други нации – съвсем в духа на времето, когато разделението е единственият начин за самоутвърждаване.

„Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец –
но българин се само не признавай.”

Днес живеем в други времена. Без да отхвърляме историята и разбиранията на други епохи, сме длъжни да ги надживеем и завинаги да ги оставим в миналото – като белези на други времена и следи към днешните. Днес културата може да отхвърля онова мислене, но не бива да допуска заличаване, под никаква форма.