Честит празник на всички, които будуват и сънуват на български!

Здравейте, деца на буквите и на езика! Момичета и момчета на всякакви възрасти.

Далчев беше казал, че „трябва да се придържаме о конкретните неща. Те ни предпазват от общите фрази и големите, но празни думи“. Затова реших днес да ви разкажа кратка, истинска история.

Една ранна сутрин преди години хванах такси. Небето беше осеяно с перести облаци и ние с шофьора мълчахме, погълнати от пейзажа. В един миг човекът се обърна към мен и попита: „Красива гледка, нали? А вие, госпожице, знаете ли откъде идва думата гледка?“ Аз не знаех. Тогава той ми разказа, че думата гледка била измислена от един лекар, който живял през Възраждането.

Стана ми любопитно. Зачетох се и открих, че същият този лекар толкова обичал българския език, че се посветил на това да го пази чист. Не преставал да измисля думи-заместители на чуждиците. Например на телескопа казвал звездоглед, а на бюфета – черпалница. Въпреки че мнозина се подигравали на езиковата му страст, а повечето от неологизмите му така и не намерили място в езика ни – някои негови думи използваме и до днес: гледка, обноски, молба, часовник, прегръдка. Този изобретател на думи се казвал Иван Богоров – един от най-упоритите български просветители.

Оттогава насам често мисля за това как лекар и таксиджия ми предадоха наистина вълнуващ урок за езика. Излиза, че училището е навсякъде, и всеки е учител, дори да не го осъзнава. Вземете продавачите на пазара. Не са ли те учители по правопис, с картонените си табели – къде правилно, къде погрешно изписани? Не са ли учители по ораторско майсторство президентът и телевизионните водещи? Може да ви се струва пресилено, но ето че писателят Едуард Успенски е намекнал същото в своята прекрасна книга „Училище за клоуни“. Там той казва така: „Шакир е чистач. Той може да учи учениците да метат. Значи и той донякъде е учител.“

Когато говорим за грамотност и култура, ние винаги се делим: на ученици, родители, учители, Министерство на образованието… и после изследваме кой за какво е виновен. Аз не вярвам в това деление. Ако едно дете не вижда обичливо отношение към езика у дома си, в магазина или в театъра, никое училище няма сериозен шанс да го ограмоти.

Затова се обръщам към всички вас: биолози, счетоводители, инженери, политици, журналисти… Ние всички сме учители. С начина, по който ежедневно говорим, пишем и слушаме. Не можем да очакваме от училището самò да изгради у децата вяра в езика, ако ние, останалите, я нямаме у себе си. А както пише един исторически лингвист: „Съществуват онези езици, в които носителите вярват.“

Ще завърша, както започнах: с една малка история. Веднъж попитах шестгодишно момиченце дали думите излизат във ваканция като нас. Дали изобщо си почиват? А тя уверено отвърна: „Не. Думите никога не почиват, защото аз често говоря и насън“.

Честит празник на всички, които будуват и сънуват на български!

Писателката Петя Кокудева произнесе словото си пред Народната библиотека на 24 май. Публикуваме текста с нейно позволение. Заглавието е на „Площад Славейков“.