Честит рожден ден, Ваше… хм, Величество!

„О, ако ти бе наистина мой принц!…“
Жан Ануи, „Бекет или Божията чест“

Как се пише за юбилея на човек, от когото си спрял да се възхищаваш? Това е все едно да измислиш любовно стихотворение за жена, към която вече си безразличен. В навечерието на осемдесетия рожден ден на наследника на историческата ни династия сърцата на българите са силно охладнели към него. Няма кой да пише на полковника. Няма тържествени депутации, няма хорове от ученички в бели рокли и носещи цветя, няма служебно-прочувствени речи от кметовете. Останал е един самотен дом в красив парк, това е. И споделеното чувство на разочарование.

Всичко е изглеждало различно през 1937-а. Един симпатичен, младолик, обичан монарх е споделял със своя народ щастието от раждането на сина си. Имало ги е и цветята, и ученичките, и кметовете. Всичко е било, както си му е редът; при това може би е било искрено, доколкото публично изразените чувства могат да бъдат искрени. Сетне животът се е объркал и за пореден път един съвсем млад царски син е трябвало да бъде спасен с бягство в Египет. Събитията са драматични, но напомнят познати сюжети и от свещената, и от светската история. За щастие, на Симеон Втори е спестена поне съдбата на Луи Седемнайсети. Ужасно е деца да попадат в ръцете на тълпата, пияна от власт.

Оттук, от изгнанието започва истинският живот на българския инфант. Сама дума „изгнание“ вече насочва въображението към романтични сравнения. Майката, царица Йоана трябва да възстанови контактите със собственото си италианско семейство, принудително прекъснати още в 1943-а, по време на Втората световна война. Пътят от Египет към Испания е дълъг. Това можеше да е историята на Муад’Диб, на пророка-изгнаник, който губи детството си в пустинята, но расте под наблюдението на една мъдра жена, учи се как да живее и добавя опит и воля към несъмнената си царственост. Изгнанието формира характери. Примерът на майката и изборът на възпитатели води до успехи или провали в по-късна възраст. Възпитателите… дали точно оттук не започва пътят на българския принц към безразличието на нацията му? В 1953-а, когато наследникът на династията е шестнайсетгодишен, възпитателят му Стефан Попов горчиво пише в оставката си до царицата-майка:

„… Моето първоначално разбиране бе, че възложената ми задача се състои в специалната подготовка на Негово Величество като бъдещ монарх, т. е. насочването на негово умствено и волево развитие към зрялата способност да схваща и се справя със задачите, които особеният му живот неминуемо ще му постави […]. С една дума, аз считах, че моята задача се изчерпва в специалното политическо възпитание на бъдещия ни Цар […]. Още в първия ми разговор с Вас се убедих, че Вам или не бяха ясни изискванията на тази задача, или пък Вие съзнателно ги пренебрегвахте […]. По-сетне трябваше да разбера (спестете ми доказателствата), че Вашето мнение било, какво Попов е повикан тук само като преподавател по българските дисциплини и оттам нататък той няма думата по никакъв друг въпрос, засягащ същинското възпитание на Височайшото дете […]. Под „възпитател“ Вие разбирате едно лице, което трябва да следи добрите маниери на Детето, а не да има грижата за насочването и сформирането на неговия духовен живот […].

Вашите намерения са да се продължи по отъпкания път, като Н. В. Симеон бъде насочван към преходни и повърхностни ценности или даже само към забавления, в Него бъдат развивани наклонности към подигравка с хората и въобще вземане живота от несериозната му страна, и че най-сетне всичките алюзии, които му се правят за бъдещите му задължения като владетел се състоят само в привилегиите и облагите, които това му качество носи […]. Бъдещият Цар на една страна, в която хиляди изнемогват в непоносима трагедия, минава в чужбина дните си в кино, кориди, танцови забави, приеми и пр. […] Вие виждате в лицето на този квази-възпитател по-скоро една гувернантка, която да оглажда, предотвратява или даже прикрива прекаленостите на една младежка възраст, за която паролата е „изживяване на настоящето“, а не готвене за бъдещето […]. Наистина, каква нужда и полза имаше от моите съвети и познания, когато – даже и случайно изтървани – те не бяха вземани под внимание и се докараха нещата дотам, че докато реномето на Царския ни двор трябваше да бъде високо някъде в небесата на българската емиграция, сега то се споменава ведно с името на лица, арестувани за финансови мошеничества и даже подозирани в сътрудничество със Съветска Русия! […]

Аз съм готов да понеса съдбата на най-омразния Вам човек, която всеки случай предпочитам пред презрението, което Вие изглежда храните по начало към всеки българин…“

Стефан Попов е автор на редица книги по философия на историята, част от които все още не са публикувани у нас. Такъв възпитател, осъзнаващ сериозността на задачата си, би могъл да бъде безценен при формирането на възгледите на бъдещ държавник. Изглежда обаче, че царицата-майка, бояща се за бъдещето на своя син, е предпочела по-безопасно възпитание. Резултатите от него са вече познати на българската публика.

Историята на мъжа, навършващ осемдесет години, донякъде напомня приказка, сглобена от героични мотиви и перипетии. Раждане в пурпур (или сред злато, ливан и смирна), война, детство в пустинята, живот в изгнание, младежки лудории, триумфално завръщане в родината, където тронът само чака да бъде отново зает… но изходът е по-скоро комичен, отколкото величествен. Това не е историята за търсенето на Божията чест (освен ако лайтмотивът не е питането „Но… къде е честта на Бекет?“). Не е историята нито на Луи Осемнайсети и Реставрацията, нито дори на веселия Чарлс Втори. Нашият някогашен цар дори има щастието на владетели като Адриан и Антонин – да ни завещае своя адоптивен наследник, осиновения продължител на династията, който и днес държи кормилото на една почти царска власт…

Може би Симеон е трябвало да се завърне по-млад. Може би не е трябвало да се завръща. Но за всичко това вече е много късно. Тежко ми е от печеното сърнешко и скъпоценните камъни по короната ме заслепяват.

Остава възможността някой да напише хубава пиеса по този сюжет, но засега мога да завърша само с едно: честит рожден ден, Ваше… хм, Ваше Величество!

Вижте още: ДЪЛЖИ НИ МНОГО, И НИЕ МНОГО МУ ДЪЛЖИМ

СИМЕОН: ЦАР СЪМ, ВЪПРОС НА ИНТЕЛЕКТ Е ДА ГО ПРИЕМЕТЕ