„Чичева Томова колиба“ – вдъхновение на българите в Османската империя

На 5 юни 1851 г. във вашингтонския вестник „Национална ера“ се появил подлистник със затрогващ разказ. Той се наричал „Чичо Томовата колиба“ или „Живот сред бедните“ и поради големия интерес продължил да излиза до месец април следващата година. Авторката на романа е Хариет Бичър Стоу, майка на седем деца.

Родена е в селцето Личфийд, Кънектикът, през 1811 г., израснала е в многобройно пуританско семейство. Тук тя се научила отрано на труд и упоритост и от малка проявила завидни дарби. Много ѝ помогнало доброто образование, което получила в местното училище. По-късно ще има подкрепа от мъжа си д-р Стоу, професор по библейска литература, който през 1842 г. ѝ пише:

„Мила моя, ти трябва да станеш писателка. Това ти е предопределено от съдбата“.

Дотогава Хариет била сполучлива авторка на разкази и есета. Най-малко е предвиждала славата, която я очаква.

По това време назрявали буреносни събития. Напрежението между Севера и Юга нараствало и преминало в кървави събития. Такова било разгрома на редакцията на вестник „Филантръпист“ в Синсинати, който се обявявил срещу робството на чернокожите и на което събитие Хариет била свидетелка. През 1850 г. Конгресът приел драстичния закон срещу бягството на роби. Това предизвикало вълна от възмущение. Използването на роби противоречало на на християнските и семейни ценности. Северняците като прагматично устроени емигранти искали да разчистят пътя на свободното индустриално развитие. Те не разбирали плантаторите от аграрния Юг, които считали робството за необходимост заради безбрежните земеделски участъци. Конфликтът нараствал. Янките се противопоставили на господарите на Юга.

В този момент вдъхновение осенило Хариет. По време на църковна служба ѝ се явило видение на измъчен роб, който умирал след жесток побой. Потресената писателка запечатала всичко това на хартия и така постепенно се родила темата на нов вълнуващ роман. В него се описва трагичната съдба на добрия и набожен чичо Том – робът, който неколкократно препродаван, накрая загинал под ударите на злодея господар.

От напечатаното в „Ера“ се заинтересувал Джон Джуит – шеф на едноименната издателска къща. На 20 март 1852 г. той издал книгата в 5000 броя тираж. Още през първия ден се продали 3000 екземпляра. До края на същия месец се разпродало и второто издание. През лятото се продали още 120 000 броя, а читателският интерес растял. Книгата бързо прекосила океана. През споменатата 1852-ра в Лондон тя претърпяла 20 издания, същата година била преведена на немски, а през 1853-та се появила във Франция. Руските читатели се запознали със съдбата на чичо Том през 1857 г. на страниците на Некрасовия „Современник“. Четивото послужило като аргумент в борбата срещу крепостното право. Романът бил преведен на 37 езика в многохиляден тираж.

По това време на Балканите се намирал един народ, на който съдбата на робите далеч не била чужда. Този изстрадал народ е българският. Попаднал под властта на друговерните османски турци един век преди откриването на Новия свят, сега той надигнал глава и търсел своите правдини. На 18 февруари 1856 г. султан Абдул Меджид тържествено обявил Хатихумаюна – акт, наложен от Великите сили, който обещавал нови реформи в империята. Ферманът прокламирал равенство на всички поданици, свобода на вероизповеданията и убежденията. Макар че останал повече на книга, указът дал тласък на исканията за свобода и справедливост.

Въпреки че българите нямали статут на роби в империята, те възприемали съдбата си като робство. Своеволията на господарите в загниващата империя, несигурността за собствения живот и имот, недопускането до държавни и обществени служби ги доближавало до участта на чичо Том. Това унизително положение е предизвикало гневната реакция на Раковски. През същата 1856 г. той пише в „Предвестник Горского пътника“:

„Дотегнало ми е веке се робство турско!
Не мога веке да гледам насилие,
Убийства, неправди от плем’ агарянско,
Отчайност, бедност и безчестие!“

По това време столицата на султаните Цариград бил основен политически и духовен център за българите. Тук имало многобройна българска колония от над 60 000 души. Между тях била част от елита на българската нация – образовани в чужбина люде, духовници, учители, общественици, вестникари и др. На 1 декември 1856 г. тук се основава Община на българската книжнина. В началото на 1858 г. тази културна и обществена организация започва да издава списание „Блъгарскы книжици. Повременно списание на Блъгарската книжнина“.
Пръв редактор на новото списание бил Димитър Мутев.

„Мутев е най-ученият българин, има разнообразни знания и е отличен човек“, пише по този повод Найден Геров.

Този необикновен мъж е роден през 1818 г. в Калофер, в семейството на видния търговец Стефан Д. Мутев. Той има завидно образование и би бил гордост за всеки европейски народ. Първоначално учи в родния си град и завършва Ришельовския лицей в Одеса, където се преселило семейството му. Мутев заминал за Германия и там възприел духа на западната цивилизация. В Бон и Берлин той завършил философия и в края на 1842 г. защитил докторска дисертация. Ученият българин бил истински полиглот: владеел десет езика, между които английски, старогръцки и латински.

Димитър Мутев редактирал първото българско научно списание до 16-а книжка. Още в първия брой като приложение се появил знаменитият роман на Хариет Бичър Стоу, в превод от английски на самия Мутев. „Чичева Томова колиба, или Живот на Негритяните в неволническы-ти дръжяви на Америка“ гласи заглавието.

В предисловието преводачът обяснява на читателите:

„Тая книга е имала голям успехъ в цяль свят. Той-зи успехъ ся обяснява неколко от следующи-ти слова, кои-то са внесени въ предговоръ-тъ на едно издание на тая книга”.

Следва част от встъпителните думи на авторката, взети вероятно от някое от многобройните лондонски издания. Ето ги в превода на Мутев:

„На всъде, где-то ся чете таiа книга неотбежно ще ся роди презрение къмъ чловецити, които поддръжiатъ неволничесво-то. Презрение-то не е като гневъ-тъ, то е такво оружие, отъ действие-то на кое-то не може чловекъ да ся отклони. Растоiание-то не умалява сила-та му, то ся разпространява като зараза. За това колко-то по скоро тойзи разказъ проникне въ всяко едно село, толкозъ по скоро страшни-ти действiа, които се приказват в нeiа, ще станат предание, на кое-то чловекъ ще ся чюди“.

В текста Хариет изразява своята остра нетърпимост към робството (неволничеството). Тя внушава, че успехът на идеите зависи от емоционалната им сила. Само така те ще достигнат до най-закътаните места и не ще има прегради, които да ги спрат.

Тези разбирания са в синхрон със стремежите на българите. През епохата на реформи в Турция се правят редица героични усилия за легализиране на исканията за повече свободи и равноправие. И най-далечните общини се ангажират. Оформя се един образован елит, който не пести енергия за постигане на своите цели. Книгата на американската писателка се явява морална подкрепа на тези стремежи. По-късно с развитието на идеята за революционни действия ще се стигне до нови моменти.

За съжаление публикацията останала недовършена. Преводът спира в 24 книжка. Може би ангажиментът на Мутев като директор на Болградската гимназия (от август 1859 г.) е попречил на продължението. Трябва да се надяваме, че поради доброто разпространение на списанието полезното четиво, макар и непълно, е достигнало до много места. Първият превод на български език идва едва шест години след първата поява на романа. Така се дала гласност на идеите, които са били твърде актуални за българите в империята. За жалост Мутев умира твърде рано – през 1864 г., покосен от туберкулоза.

Знаменитата история на Хариет Бичер Стоу излиза отново на български през 1898 г. От тогава книгата има много издания.

Възрожденското списание пренася идеите за уважение на личността и равноправие от далечните презокеански Съединени щати в изстрадалите български земи. Идеите на борба срещу робството намират у нас достоен завършек 20 години по-късно. През 1879 г. в Търново се приема Конституцията на нововъзкръсналото Княжество България. Единодушно е приет член 61, който гласи:

„Никой в българското Княжество не може ни да купува, нито да продава человечески същества. Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на Българска територия“.

Откъс от книгата „Отечество… Защо!“, изд. „Изток-Запад“, 2018.