Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Чичо Валери, четем твои стихове и слушаме „Бийтълс“

Набръчкания човек, който беляза целия ми живот

Валери Петров (1920-2014) - Чичо Валери, четем твои стихове и слушаме „Бийтълс“

Валери Петров (1920-2014)

Кога го видях за пръв път? Не помня точно. Беше един от многото хора в екипа на филма “Рицар без броня”. Може би беше най-спокойният и най-много пушеше. Даже имам една снимка, дето димът от цигарата му така е застанал точно пред носа му, че го прави много смешен.

Често се смееше – за разлика от Шаралиев. Имаше особен, бълбукащ глас, малко напевен. Обичаше да се върти около нас, децата, докато репетирахме репликите си. Току се изкискваше на нещо и го записваше в голяма зелена папка. После четеше от нея на останалите и изменяше думите от сценария така, както ние ги бяхме променили, по-точно вдетинили.

Например в един кадър текстът ми беше: “Ама нали е йога?” На репетицията обаче съм казал “Ама че нали е йога, бе!” Чул ме и после поиска непременно пред камерата да го кажа точно така, с детския словоред.

Другите ги знаехме какви са – режисьор, оператор, асистент, директор на продукция, организатор, художник… Само него така и не го разбрах какъв е, защо все се вре между нас, защо го уважаваха, защо му се чуваше думата. На премиерата на филма много му ръкопляскаха при представянето ни на сцената. Тогава за пръв път разбрах, че е по-различен от останалите.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

После тръгнахме из България, да правим срещи със зрители. Преди 50 години това беше изключително изживяване за хората, препълнили киносалоните. Беше много интересно и за нас, защото отговаряхме на въпросите им – понякога смислени, понякога не.

Един път стана един човек от публиката и попита Валери Петров: “Защо милиционерът-катаджия (ролята изпълни Джони Пенков) е даден толкова опростенчески? Това ли е образът на нашата милиция?” Валери обясняваше нещо, хората от екипа, разположени на сцената, се подсмихваха, аз също, не, че разбирах защо се смеят.

Една вечер хапвахме в “Бомбарника” в Пловдив, преди да си тръгнем с микробусчето към София. Накрая всеки каза на келнера какво е ял и пил, за да си го плати. Когато стигна до Шаралиев, останал последен да плаща, келнерът избухна, че Шаро, както го наричаха колегите, иска да плати само една филийка. “Такъв голям мъж, а изял само една филийка, да бе, общо двайсет ви донесох, а една не ми излиза.” Шаралиев се възмути, каза, че е изял една и ще плати една. Стана скандал. После на връщане Валери през целия път се шегуваше със случката. “Шаро, голям мъж си, а за една филийка се стискаш!” Много весело беше. Между другото, тогава филия хляб в ресторант струваше две стотинки.

Кога за пръв път осъзнах колко е велик Валери Петров?

Не помня точно. Първата негова книга, която прочетох, беше “Африкански бележник”. Разкази, пътеписи. Аз бях малък още и много-много не ми направи впечатление. Не помня и кое негово стихотворение срещнах за пръв път. Дали “Ключето” или “Горска басня”, дали “В тъмното” или “Земетръс”. Но след това издирих и прочетох много негови стихове. Бях поразен. Толкова прости думички, но така подредени, че влизат направо в душата ти. Толкова неочаквани рими, толкова прекрасни хрумвания. Започнах да ги уча наизуст. Вечер, като се събирахме с приятели, рецитирахме неговите стихове и слушахме музика. Беше вълшебно.

За един рожден ден ми подариха книжка с негови стихотворения, съдържаща и грамофонна плоча, в която самият Валери чете свои стихове. Това вече беше изключителен хит. Направо я разбихме от слушане, презаписи, на колко приятели съм я давал… Често нощем, след купон, в главата ми дълго звучеше гласът му – мелодичен, напевен, с пуканките от вече изхабената плоча: “На остров гол живеят двама и го поливат нощ и ден…”

В деня, в който поетът навърши 60 години, аз и брат ми купихме 60 лалета. Отидохме у тях, звъннах. Излезе жена му и каза, че някъде са му организирали честване и не е вкъщи, но всеки момент трябва да си дойде. Разходихме се из квартала, покрай парка, където е написал “Снощи късно пред къщи си гарирах колата и ключето от нея изтървах в тъмнината…” След час пак позвънихме, но още го нямаше. След час отново – пак не се беше върнал. Чудехме се какво да правим и в този момент от горната част на улицата се зададе кола. Беше неговата, паркира я точно като в онова стихотворение, само че не беше “Москвич”, а “Лада” и нямаше жълти листа по тротоара, защото беше пролет. Гледахме го как влиза в двора на къщата си, изчакахме две минути и звъннахме. Той се появи, притесни се, ние му връчихме цветята, пожелахме му здраве, той благодари и си тръгнахме. Тъкмо излязохме на улицата и от едно прозорче се подаде той, викайки: “Олег, Олег, елате, качете се!” Точно както в едно друго стихотворение – “…от своята библиотечна бърлога се надвеси набръчкан старик…”, така се беше надвесил и той. Върнахме се. “Жена ми ми каза, че от часове чакате, а аз един бонбон не ви почерпих!” Качихме се в кабинета му, където пишеше онези безценни шедьоври. Опитвах се да попия от атмосферата вътре, защото това беше изключително преживяване. Пихме сок, ядохме бонбони и по едно време му казах: “Чичо Валери, моето поколение има два кумира – едният е “Бийтълс”, другият си ти! Четем твои стихове и слушаме тях.” Очите му светнаха за миг зад очилата, но бързо сведе глава и каза снизходително “Хайде, хайде.” Тази изключителна скромност беше най-хубавото му качество, след таланта, разбира се.

Няколко години по-късно, когато четях на децата си “Пук” или “В лунната стая”, не преставах да се изненадвам как е възможно да може да пише стихове и проза и за деца, и за възрастни с еднаква лекота. Ами “Честна мускетарска”? Този човек беше океан от хрумки, които успяваше да облече в елегантен, осмислен до последната буква текст.

По случай осемдесетата му годишнина в БНТ се правеше предаване за него. Той се съгласи да даде интервю, а който го познаваше, е наясно, че това се случваше много рядко. Режисьорката реши да го изненадаме, като в уречен момент, изненадващо за него, аз да се появя в стаята му, където се снимаше интервюто. Трябваше да му кажа няколко хубави думи и т.н. Купих детски щит и меч, които да му подаря и зачаках да ми дадат знак. Когато се заизкачвах по дървените стълби към горния етаж на къщата му, те издайнически започнаха да скърцат. След това отворих вратата на стаята, тя също скръцна. Валери стоеше с гръб към мен, камерата работеше, от екипът доволно ми кимаха. Тогава той каза: “Чух, че някой се качва по стълбите.” Извърна се, видя ме. Аз понечих да му поднеса подаръка и започнах да му благодаря, но той махна с ръка: “Спрете, не снимайте! Много изкуствено става така, зрителите ще си помислят, че предварително сме се наговорили. Не сте го измислили като хората. Не става.” Всички стояхме като попарени. Аз си тръгнах по скърцащите стълби, а горе останаха да довършват интервюто. Наистина този човек изключително точно усещаше фалша, затова стиховете му са искрени и честни.

Няколко години по-късно минавах с колата покрай Правителствена болница и го видях. Стоеше на един камък край улицата, мъчейки се да запази равновесие. Наоколо беше кално и мокро. Спрях до него, отворих прозореца и извиках: “Ваньо от “Рицар без броня”, накъде си?” Качи се леко притеснен и смутено обясни, че е ходил на преглед за нещо дребно и се надявал да хване такси, за да се прибере. Завих към тях. Той ме заразпитва какво правя, казах му, че се занимавам с търговия в момента. Той зацъка съчувствено, аз обясних, че не се оплаквам, изкарвам добри пари. После на свой ред не се сдържах и го попитах: “Моля те, разкажи ми за онова прочуто събрание на Съюза на писателите, дето си отказал да подпишеш писмото против Солженицин.” “Много отдавна беше, нищо не помня”, каза той. И замълча. Оставих го пред тях. Бях щастлив, че съм му помогнал, нищо, че не ми разказа за онова събрание, след което беше написал: “Е, държал си се честно, добре, но защо да го честваме толкоз тържествено…”

После, останал без работа, изключен от Съюза на писателите, пак заради това събрание, беше написал “Горска басня” и “Пред парадния вход”. Геният успява да създаде велико изкуство дори в тежките моменти от живота си.

Какво още да напиша за “Набръчкания човек”, който беляза целия ми живот от невръстните девет годинки, когато снимахме онзи филм, до ден-днешен, когато наистина мога да оценя кой е Валери Петров. Когато финалът на “Ключето” ми става все по-близък: “Какво още там дириш, остаряло момченце? – Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.” Та в дирене на ключето осъзнавам, че съм щастлив, не само защото съм познавал Валери Петров, но най вече защото разбирам, харесвам и се вълнувам от изкуството му. И защото научих и децата си да четат Валери Петров и да слушат “Бийтълс”.

И накрая искам да изразя едно дребно несъгласие с поета. В “Уж за Брьогел” той завършва така: “Изкуство, помогни ми да остана и аз на тоя свят за някой ден!” Чичо Валери, не за някой ден, с изкуството си ти оставаш завинаги в нас! А ако той можеше да прочете това, което написах накрая, щеше да каже: “Махни го, много изкуствено стана!”

Текстът е публикуван в сп. „Кино“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах