Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Чисти мисли с една-две мръсни думи

Отзвук от награда

Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков - Чисти мисли с една-две мръсни думи

Снимка: Емил Георгиев/Площад Славейков

Сутринта се събудих с лек световъртеж и с нещо твърдо в джоба. Бръкнах и напипах… театрална награда?! Явно имал съм оправдание, че съм си легнал с дрехите и „че съм се бил напил“, което пък е предизвикало световъртежа ми (дали пък не е главозамайване в случая). На моята възраст от 126 години (делено на 2) пак ме бяха наградили. И то – колегите от Сатиричния театър. Благодаря им, разбира се, но за да не изневеря на себе си, започвам от позицията си на присмехулник да „размишлявам“ по повода: тази ми е, щях да напиша – последната театрална награда, но ще го сменя с поредната. „Последната“ звучи като „мир на праха на наградите“, а в „поредната“ се спотайват както възможности за бъдещи отличия, така и малко фукня. Та, отличиха ме за цялостно творчествооо… обидно?! „Обидно“, защото с други думи ми се обяснява – дотук ти беше творчеството, стига ти толкова! Така че можем да си го тълкуваме като прощално това отличие:

„Днес присъствахме на кончината на творческия път на еди кой си! От сега нататък спектаклите му няма да заслужават каквото и да било отбелязване“.

Шегувам се за уж обидата, която съм изпитал. Всъщност, лаская се, че отличието носи името на Георги Калоянчев и че е в областта на хумора – чувство, с което не всеки е надарен. Хуморът е нещо като четирилистна детелина. Рядко се среща и носи щастие, но постоянно го имитират, придържайки четвъртото фалшиво листче с пръст. Което ще рече, че пишат евтини комедии, в които артистите говорят или с пресилени интонации, или на диалект, и се пулят, смятайки че така са възхитително забавни.

Наградата ми, въпреки всичките си плюсове, е за отминали дейности, а не за настоящи такива. Ооо…кей! ОК, аз нямам нищо против да бъда „бивш човек“. Ровя си се с кеф в миналото и си откривам разни постиженийца. Ще си ги систематизирам, ще си ги издам в антологийка и ще си ходя насам- натам, да си ги разказвам пред публика под формата на лекички лекцийки.

По този повод ми хрумва от бивш отново да стана настоящ театрален човек и да инициирам създаването на един нов-новеничък тип награда, от която българският театър има вопиюща нужда, за да не загине. Наградата ще се дава само за неработа. Ще я нарека „Аборт“. За да бъде в тон с друго театрално отличие, ще ù сменя името на „Абоорт“. Ще го получават единствено режисьори, които или са се въздържали от творческа дейност, или са прекратили репетициите си още в самото им начало. Ако един аборт бъде извършен в подходящия момент и от подходящия родител, би могъл да спаси не само театъра, но дори и човечеството! Представете си, ако майката на Хитлер беше абортирала. Тогава световната война, която има опасност скоро да ни връхлети, нямаше да бъде трета, а втора. Наградата „Абоорт“ трябва да бъде много щедра финансово, за да озапти лакомията и на най-стръвните творчески хищници, погнали славата със скоростта на изгладнял гепард. (Устремът на гепарда е близък до този на амбицията.) Отплеснах се в психология на изкуството… Има такава една „задължителна“ книга от Виготски. Не мога да се меря с него, затова се връщам към паричните измерения на „Абоорта“ – например, ако хиляда лева бъде наградата за добре изработено представление, то сто хиляди да бъде за незапочнато. А десет хиляди – за прекъснато в първите седмици от репетициите. Така творческата си дейност биха продължили само истински отдадените на сценичното изкуство, за които нуждата от създаване на спектакъл е по-голяма от нуждата от хонорар. Ех, ако имаше режисьори „безсребърници“… Такива, които да не вземат пари, а да работят само за удоволствие! Единствено те, ако ги имаше, щяха да бъдат истински посветилите се на театъра. Само за тях той щеше да бъде „като слънцето и въздуха за всяко живо същество“. (Част от цитат на Георги Димитров, отнасящ се до дружба с чужда държава, но отклонен в по-подходяща посока.)

От всичките ми брътвежи дотук ми хрумва, че вече е крайно време да се появи някаква нова, съвсем съвременна пиеса. Би било чудесно да е от класата на „Човекоядката“ на Иван Радоев, колкото и да е трудно това. Само че бих я нарекъл „Талантоядката“. Защо ли? Защото днес, за жалост има една такава ядяща таланти персона. Коя е тя? Всички очакват, като заядливец, да спомена името на някоя колежка. Добре! Ето ви ги и трите ù имена по паспорт:

Малкото ù име е ОБСТАНОВКА. Презимето – БЪЛГАРСКА. Фамилията – ТЕАТРАЛНА.

Не е човек, а абстракция. За жалост, абстракцията винаги е била по-силна от конкретиката. Една могъща, тъпа, първична абстракция витае и ръководи съдбините на театъра ни, принуждавайки го да оцелява единствено благодарение на печалбата, а не на качеството. Печелившо може да бъде само бързото и лесното за създаване, а такова е пошлото.

Питам се, как ли се появи тази специфична театрална ситуацийка. Нейните конкретни родители не могат да се определят с точност, защото тя е плод не на любов, а на „групов секс“ между артисти, директори на театри и държавници. Детенце, появило се след разюздана оргия. Рожба, проплакала вследствие на гнусна порнография…

Знаете ли обаче, че за да се роди отново наистина истинският театър, не само артистите, авторите и режисьорите, но и публиката трябва да притежава някакъв талант? Обаче? Обаче зрителят ни денонощно е облъчван отвсякъде с обилни, но нищожни културни послания и губи дарбата си да различава истинското от фалшивото, да се вълнува от вълнуващото, да се рови в дълбочините, за да намира скритите съкровища на индиректните послания. Специфичен талант е нужен на всяка една публика, за да вникне в това, което гледа. Своеобразен талант е нужен, за да усещаш, не да разбираш театъра. Разбирането е чисто интелектуална дейност, а усещането впряга и надмозъчните сетива, които дори не подозираме, че притежаваме. Е, един спектакъл би могъл и да подтиква към размишления, но само постфактум. Мислиш ли по време на представление, значи че то „не си върши работата“.

Продължавам с дървените си философствания, в нов разред: научно-художествени открития. Знаете ли, че всеки диалог съществува, още преди да бъде произнесен? Той витае в атмосферата, докато не си избере подходящата двойка персонажи, които да го произнесат. Това се отнася за в живота. А за в театъра всеки текст си търси автора. Всяко представление си търси режисьора. Той, ако бъде намерен, пък започва да търси артистите. Текстът избира тебе, не ти него.

„Разказът се пишеше сам.“ Това изречение е от Ърнест Хемингуей, който имал обичая да пише прав.

Мисля, че всичко дотук е ясно за що-годе интелигентните хора, но те си траят, защото обратното е и по-обяснимо, и по-лесно. Днес най-същественият за опазването на театъра разговор – между артист и зрител – спря, изчезна. Оттегли се „дявол го знае къде“… Дяволът наистина го знае къде е, но ме е страх да влизам във връзка с него, за да го питам. Брр… днес трябва да се обърнеш към дявола, за да възродиш разговора между изкуството и зрителя му. Не! Ще се справя сам, без „рогатия“. Как? Като го имитирам. Как? За начало ще предоставя целия Шекспир на Гугъл преводач и получения резултат ще го поставя с бездарни артисти в лош театър, в затънтена провинция, в скапана държава, в слабоумно населен континент на загиваща планета, в безсмислена галактика, пътуваща към черна дупка. Гугъл, обаче, не е ли последният прякор на сатаната? Би могло… Тогава ще си го преведа Шекспира сам, с беглите си познания по английски език. Горе-долу също толкова зловредно ще се получи. За начало на един нов творчески път към публиката е добре, както и за край… Всяко начало е край, а всеки край – начало! Егаси, колко „мъдро“! Не сечете дърветата, за да има къде да стоят дървените философи от моя вид! По пътя към публиката, който ще прокарам, Шекспир ще се сгромоляса до народа, за да може после, когато си тръгне обратно, народът да го последва и да се изкачи до него. Още по-мъдро!

Поука: Не ме награждавайте повече, че няма да спра да изпускам от задните си части безшумните по принцип мисли с оглушителен шум! Чудно е да говориш през гъза си. Леле – изсрах си мозъка! Пак по-добре е от другата масово практикувана възможност. Хората масово си изсират сърцата. Кое от двете е по-фатално за човек? Бъдещето принадлежи на тези, които са си ги изсрали и двете. Мъдростта и духовността се крият в запека…

Аристотедел Москов

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90