Чистота и комфорт за вашия език

Да внесеш закон за чистотата на езика, пълен с правописни грешки, е все едно да отидеш в парламента с наакани гащи и да внесеш закон за чистотата на бельото.

А може, по-иначе може. Да се бяха загрижили за чистотата на въздуха например – че да дишаме нормално, докато псуваме на хубав, чист български.

Напоследък прави все по-силно впечатление, че хората, които не знаят да пишат правилно на български, а и говорят лошо, много обичат родината си. Или по-скоро много обичат да казват, че много обичат родината си. Може да се изведе такава закономерност: колкото по-силно се заявява (развява) обичта към родината, толкова по-слабо се владее родната граматика. Следователно най-голям враг на плакатния патриот (и/или пурист) е собственият му език. Такъв родолюбец може да победи, да завладее, да се справи с всичко – само не и с родната си реч. Но пък вярва безрезервно, че тя има нужда от защита. И то веднага.

Прочее, самоцелното използване на чуждици е, разбира се, комично (защото всичко претенциозно е комично), но в действителност няма такава чуждица, която да влезе в езика и да не го обогати. Няма такава дума, която езикът да не погълне (абсорбира – ако предпочитате). Навлизането на чуждици е естествен процес, а не проблем. Кухите, изкуствени фрази и тежки конструкции, скалъпени като заместители на една ясна дума – те са проблем, защото заради претенция и оригиналничене отдалечават предмета от езика. Псевдокоректното говорене е проблем – защото заради нечестност, конформизъм и притворство също отдалечава предмета от езика. Цензурата е проблем – защото спира езика силово и отдалечава човека от това да е човек.

Но въпреки всички опити да бъде подчинен, „защитен“, „изчистен“ и какво ли не, езикът е най-голямото, красиво и богато нещо на този свят. Пуристите не си дават сметка, че той съвсем не е крехък, а ще ги надживее. Както не си дават сметка и колко много чуждици използват всеки ден.
А може би си правят някакви други сметки, не знам.

Езиците живеят по-дълго от държавите, остават след залеза на собствените си народи, не се предават лесно.

Държавите са мръсни. Нашата също – на нея повече ѝ личи, защото е по-мръсна отвън, отколкото отвътре. Хората са мръсни, намеренията, постъпките и ръцете им са мръсни. Краката им също са мръсни. И колите – карат ги с мръсна газ. Тротоарите са мръсни, входовете и асансьорите са мръсни. Парковете и детските площадки. Водата. Плажът. Парите са мръсни – по-често отколкото не са, а не трябва да е така, защото „пари“ не е мръсна дума.

Мръсните вицове са по-чисти от живота ни тук. Един градски поет беше казал: „Права мръсни песни, ама не ги въртите“. Да, защото стават някакви мръсотии с правата и тук никой не може да се разбере с никого на чист, ясен български.

Миналото ни е мръсно. За бъдещето по инерция се твърди, че е светло, но забележете: никой не се наема да каже, че е чисто. Това ще е неоправдан оптимизъм, тоест чиста глупост. А е по-хитро човек да бъде песимист – така е винаги или прав, или приятно изненадан.

На нас не ни се очертава да сме приятно изненадани скоро – каквото ще да се случи. Защото не подсъзнанието (то – здраве да е), а съзнанието ни е мръсно. И това вече наистина е проблем, понеже съзнанието определя битието (тъкмо така, а не обратното).

Въздухът е мръсен. А езикът е по-чист, по-силен и по-красив от нас. Такъв ще бъде и след нас.