Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Човек не се ражда за щастие

Историята на „Престъпление и наказание” в деня на двестагодишнината на Достоевски

Портрет на Фьодор Михайлович Достоевски от Михаил Тулинов, 1861 г. Снимка: Уикипедия - Човек не се ражда за щастие

Портрет на Фьодор Михайлович Достоевски от Михаил Тулинов, 1861 г. Снимка: Уикипедия

Преди 2 столетия, на 11 ноември 1821 г., в аристократично семейство в Москва се ражда човек, комуто е съдено да стане един от най-великите писатели в целия свят – Фьодор Михайлович Достоевски. По повод неговата двестагодишнина ви предлагаме историята на написване и издаване на „Престъпление и наказание“ – романът, който се изучава в почти всички висши учебни заведения на цивилизования свят.

През 1850 г. 29-годишният Достоевски е изпратен на каторга в гр. Омск. Точно този сложен момент от живота му става ключовата точка, от която започва раждането на романа „Престъпление и наказание“. По-късно Фьодор Михайлович ще пише на брат си:

„Помниш ли, че ти разказвах за един роман-изповед, който исках да напиша след всички останали, още повече, че трябва да го преживея. Тези дни категорично реших да започна да го пиша без да се бавя. Цялото ми сърце ще кърви в този роман. Замислих го в каторгата, докато лежах на нарите, в тежките минути на тъга и саморазлагане…“

Докато обмисля романа, Достоевски го предвижда в изповедална форма, разказ в първо лице от името на главния герой. Всички тревоги, терзания, душевни мъки, каторжният опит трябвало да станат основа на произведението. Но акцентът не падал само върху дълбоките лични преживявания на Расколников, но и върху поведението и личностите на другите персонажи.

Физическата умора и сложният живот на изселен каторжник не позволили на писателя да започне романа си в Омск. Но той мислел непрекъснато за него. Не само престъплението, не само наказанието, а целият живот на хората от ХІХ век трябвало да залегнат в основата на сюжета. И макар замисълът на книгата да зреел няколко години в съзнанието на Достоевски, основната мисъл за обикновения и необикновения човек се появява едва през 1863 г., когато писателят е в Италия. Междувременно Достоевски е написал няколко произведения: „Унижените и оскърбените“, „Записки от мъртвия дом“ и „Записки от подземието“. Във всички тях се разглежда съдбата на бедняците и тяхната битка с жестоката реалност.

През юни 1865 г. Достоевски предлага на списание „Отечествени записки“ един свой роман, озаглавен „Пияничките“. Именно в него се появяват персонажите Мармеладови. Получава отказ. Тъй като остро се нуждае от пари, Достоевски сключва договор с друг издател при много тежки условия – той му отдава правата си за издаване на събрани съчинения в три тома и се задължава да напише нов роман до първи ноември следващата година.

След като сделката е сключена, писателят се разплаща с кредиторите си и заминава в чужбина. Но тъй като е пристрастен комарджия, само за пет дни проиграва всичките си средства. В хотела във Висбаден, Германия, където е отседнал, собствениците започват да отказват да му сервират храна и да му осигуряват свещи. Това се оказва ключово за началото на романа – без светлина и храна Достоевски започва работа над книгата, която ще стане едно от най-великите произведения в световната литература.

За да успее да напише романа в рамките на уговорения срок, той пише усилено. В дневника си отбелязва, че работи върху „психологически отчет за едно престъпление“. Промяната в замисъла е настъпила точно в хотела – вече не става дума за изповедта на човек, извършил престъпление. Писателят прибавя готовите и вече описани събития и сложната съдба на едно семейство. Така се появява историята на Мармеладов. Повествованието се води от името на автора, а не на персонажа убиец.

Смята се, че сюжетът за убийството на старицата лихварка е взет от действителността. През януари 1865 г. двайсет и седем годишният жител на Москва Герасим Чистов, разколник по убеждения, убива две възрастни жени с брадва и краде ценни вещи и пари. Достоевски е знаел за това престъпление и го взима като основа. Но мотивите на героя си обяснява по различен начин – старицата е била глупава и зла, ненужна никому, а парите ѝ можели да спасят близките хора на младежа.

През ноември 1865 г. Достоевски прочита всичко, което е написал дотогава, не го харесва, унищожава го и започва отново. Към предишните идеи се добавя още една. Расколников не просто иска да убие и ограби старицата, постъпката му е мотивирана изцяло от желанието да облагодетелства бедните.

Срокът за предаване наближава, но романът все още не е готов. За да изпълни договора си, Достоевски се прехвърля върху друг роман – „Играчът“. След като го дава на издателя, се връща към „Престъпление и наказание“. Месец по-късно началните страници на романа са изпратени на издателя на списание „Руски вестник“, а след това периодично авторът изпраща романа част по част, когато е готов. През 1866 г. „Руски вестник“ издава първата част от книгата. Напечатаното в списанието предизвикало фурор сред читателите.

Финалът на романа обаче все се изплъзвал. Расколников станал сложен герой, мотивите му се усложнили неимоверно, характерът му сякаш се раздвоил. Той едновременно обичал и ненавиждал хората. Терзанията на Достоевски върху героя му са останали запечатани в записките на писателя, от които личи дълбочината на размишленията и терзанията му. Налагало се да избере дали да остави това раздвоение в характера на Расколников. Решил веднъж, че героят в своите колебания е по-пълноценен, Достоевски поставя акцента върху промяната на характера и възгледите на младежа. Именно в най-последната версия на романа се появява наполеоновската идея за „треперещите твари“ и за „властелина“. Расколников вече не е само спасител, но и тщеславен човек, жаден за власт. Персонаж като Расколников не може просто да приключи със самоопрощение, съд или самоубийство. Достоевски иска да напише финал, в който Бог спасява разкаялия се грешник. И замества Христос със Сонечка Мармеладова.

В последната редакция на романа Достоевски вметва записка:

„1. Православен възглед, какво е в православието. Няма щастие в комфорта, щастие се купува със страдание. Такъв е законът на нашата планета, но това е непосредствено съзнание, което се усеща като житейски процес – има такава велика радост, за която може да се плати с години страдание. Човек не се ражда за щастие. Човек заслужава щастието и то винаги със страдание. И в това няма никаква несправедливост, тъй като жизненото знание и съзнание се придобиват с опит, който трябва да изпиташ сам“.

Романът е трябвало да завършва с думите „Неизповедими са пътищата, по които бог намира човека“. Достоевски го променя с отворен финал, в който оставя място за бъдещето:

„Но тук започва вече нова история, историята за постепенното обновление на човека, историята за постепенното му прераждане, постепенното му преминаване от един свят в друг, запознаването му с нова, съвсем непозната досега действителност. Това би могло да бъде тема за нов разказ — но сегашният ни разказ свърши“.

Работата на Достоевски със списание „Руски вестник“ започва с усложнения. След като писателят изпраща на издателя плана на романа, той без никакво пазарене му изпраща финансов аванс във Висбаден. Към това време Достоевски вече е напуснал града, без да получи парите навреме. След това писателят изпраща до редакцията първите страници на романа, но не получава никакъв обратен отговор. Седмиците минават, а Достоевски още не е наясно със съдбата на „Престъпление и наказание“. Изтерзан до крайност, писателят пише до редакцията, като настоява, ако произведението му не е прието, да му бъде върнат ръкописа. В крайна сметка получава отговор, в който е уточнено объркването и уверение, че началото е вече под печат. По-късно Достоевски научава, че неговият роман буквално е спасил „Руски вестник“, защото на писателския фронт в този момент е имало затишие, не са се появявали нови неща нито от Тургенев, нито от Толстой. В този момент дошли първите страници на „Престъпление и наказание“. Въпреки че в редакцията малко се страхували от Достоевски, все пак решили да го отпечатат. Така спечелили всички – Достоевски бил спасен от личен банкрут, а списанието – от затваряне. Тиражът рязко нараснал.

Съвременниците на Достоевски имали противоречиво отношение към романа. Някои критици яростно нападали писателя за излишното озлобяване, неестетичното описание на местността и обстановката, за критиката към всеобщия начин на живот и към студентството. В списание „Искра“ наричали Достоевски плагиат и автор на карикатурни образи. Списание „Неделя“ го осъждало за твърдението, че хора, които се занимават с наука, могат да станат убийци и проститутки. Всеки критик виждал нещо различно в романа.

Но независимо от претенциите на критиците, „Престъпление и наказание“ става велик и признат роман още докато Достоевски е жив. Романът е преведен на други езици много скоро след излизането си – на немски през 1882-а, на френски през 1884-а и на английски през 1886 г. Днес „Престъпление и наказание“ е признато за едно от най-значимите произведения на всички времена в световната литература.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах