Човекът е бог в развитие, смяташе Ваклуш Толев

Няма зло, а нееволюирало добро, твърди един наш сънародник във време, когато върху злото функционира държавната тоталитарна доктрина. Този човек е Ваклуш Толев, преживял много по време на онзи режим – „Народен съд“, 12 години по затвори и лагери и след това цял живот трудности с намирането на каквато и да е работа. Усилието да се препитава не отслабва желанието му да развива идеите си, за които е получил просветление в затвора. Идеите му за човека като бог в развитие са твърде далеч от религията, но в онези години и Ваклуш Толев, и Църквата са били маргинализирани еднакво от социалистическата власт. Затова са съществували паралелно и без да си пречат, напротив.

Историята му разказва новият документален филм „Ваклуш“ на режисьора Николай Василев. Сниман в продължение на 20 години, филмът ни връща в младостта на Толев. Активен антикомунист и патриот, той записва право в Софийския университет, но след 9 септември 1944 г. е изключен. Изправен е пред „Народния съд“ заради офицерския си чин в българската армия. Пред съда заявява, че докато е жив, с всички сили ще се бори за пълното унищожение на комунистическата идеология. Осъден е на доживотен затвор. Изпратен е за няколко години в лагера в Белене, след това престоява в почти всички затвори в страната. На 28 години, когато е в Кърджалийския затвор, преживява т .нар. от него „духовно пробуждане“. Лишен от свобода, Толев се отдава на изучаването на различни езици, пише поезия, драми, философски есета. Пуснат е след амнистията за политически затворници от 1956 г. По неговите думи, излиза от „малкия затвор“ и влиза в „големия“.

Завършил кино и телевизионна режисура в НБУ, Николай Василев е режисьор и автор на редица документални филми и телевизионни продукции за БНТ. Неговият филм „Приказки“ получава наградата за най-добър късометражен филм „Jameson“ през 2010 г. на „София филм фест“. Носител е на голямата награда за най-добър филм на фестивала „Masters of Art“ за филма „Пътят към Тива“. През 2019 г. отново получава голямата награда за най-добър филм на за филма „Високо“. Същата година получава награда „Горчивата чаша“ на фестивала „Любовта е лудост“ за филма „Формулата на Тео“.

Новият му филм „Ваклуш“ ще има прожекции на 8 април във Фестивалния комплекс във Варна и на 10 април в Дома на киното в София. Други два негови филма ще се излъчат скоро по БНТ – „Да бъдеш Майстора“ – за Владимир Димитров – Майстора (на 12 април от 21 ч.), и „Гладиатор“ – за двукратния олимпийски шампион по борба Боян Радев (на 17 април от 18,30 ч.).

– Как бихте си представили Ваклуш Толев в наши дни, как би живял и реагирал на днешния свят един човек с мислене като неговото, роден преди 100 години, г-н Василев?

– Той всъщност въобще не е далеч от нашите дни. През януари се навършиха 100 години от рождението му, той не е на този свят едва от 10 години. Ваклуш е живял в един доста по-лош свят от нашия, в устройство на държавен материализъм. Такива като него в по-ранни исторически времена са ги разпъвали на кръст, горили на клада, а по времето на социализма ги наричаха „народни врагове“ и ги държаха по затворите. Т.е. той е бил изпратен на „специализация“ в политически затвори. Той обаче не отрече мъчителите си. Влизайки в затвора, Ваклуш остави след себе си един урок… Това е, когато духът влиза в затвора на материята, всеки от нас има по един затворен дух в материята си, обаче същественото, което е направил той, не е да го отрече или да избяга, а да го освети, трансформира. Затова той често повтаряше: „Не отричайте материята, одухотворявайте я“.

Ваклуш Толев (1923 – 2013). Снимка: Николай Василев

– Един от събеседниците ви във филма сравнява затвора за Ваклуш Толев с манастир, вероятно във възрожденския смисъл, когато манастирите са представлявали средища за познание и просветление?

– В манастирите се влиза за послушание. Това е момент, в който трябва да преодолееш своето его. Не да се противиш срещу несправедливостта и да хвърляш енергия в недоволство, а да се надмогнеш. Един вид да се опиташ да слезеш на дъното на този материален свят и там да си изработиш стратегия за крила. В този смисъл Ваклуш не беше далеч от това, което и сега е в света, но го беше победил и той не беше властен над него. Ако днес той беше сред нас, вероятно би казал: „Там, откъдето бягате, аз вече бях“.

– Намира ли се място за личности като него днес, във време на свръхконсумация и мечти за материално охолство?

– Той оставя своите послания именно за нашия и бъдещия свят. Като човек, издигнал се над света на гравитациите – социални и духовни, Ваклуш беше добил своите прозрения как може да постигнем вътрешната свобода, дори и оковани в материализма и пазени от стоокия Аргус на консумацията. Твърдеше, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а богове.

– Има ли днешният човек потребност от духовни напътствия? Той дава вид, като че ли е наясно с всичко, подгизнал е от посланията от телевизора под формата на информация и реклама?

– Информацията обслужва повърхностния човек, който иска единствено да се забавлява, но не и да се развива. Затова най-мощното средство да ставаме по-задълбочени, са катаклизмите в живота, те в крайна сметка ни карат да влизаме все по-навътре в себе си. За мен най-силно и респектиращо във Ваклуш, заради което аз в крайна сметка посветих 20 години от живота си да го снимам и изследвам, е, че този човек беше преживял своето духовно просветление, докато е бил изолиран от външния свят. И като онази притча – ако намериш един бисер, продай всичко друго – се приближавах към него все повече и повече с една камера на рамо и с идеята да го разбера по-добре. Видях в него изключителна личност, която ми подейства освобождаващо. Филмът е средство да разкажа за него на повече хора, които имат нужда от различен не хоризонт, а вертикал за съдбовната си среща.

– Ваклуш Толев е влязъл още съвсем млад в затвора и е лежал 12 години там, разказвал ли ви е как е успял да съхрани психиката си? 

– Дванадесет години си в политическите затвори на България… Впечатляващо е да имаш силата да кажеш след това, че няма страдание, а развитие. Той е издигнал съзнанието си на ниво, което е над обикновеното човешко възприемане за света, на някакво свръхниво.

– Как започнахте да го снимате – с идеята за филм или просто така, и целта се появи по-късно?

– От момента, в който го видях, бях привлечен на интуитивно ниво от неговата харизма. Той е изключително впечатляваща личност, дори само като тихо присъствие. Не се вписваше в нито една категория от познатите ми архетипи. Така започнах да го изследвам и следвам. Разбрах, че е още по-вълнуващо – че не е просто един интересен човек, ами е преживял неща, които обикновените хора могат да ги убият, да ги озлобят, да ги направят покорни… Той, напротив, е бил в изключително отровна среда, в лагера „Белене“, в социалистическия ад. Там обаче успява да формулира идеи, които са по-скоро положителни, позитивни и носят някаква перспектива за човека на бъдещето. Щом той може от ада да каже, че „няма страдание, има развитие“, защо да не може всеки в своя си „затвор“ да каже същото? На вратата на нашия ад вече не пише „Надежда всяка тука оставете“, а „Няма страдание, има развитие“. Макар че Ваклуш не приемаше, че има ад, дяволи и прочие.  Основната му идея е, че всеки човек носи вътре в себе си божествен потенциал, който е латентен. Казва, че човекът е не просто едно стъпало над животното, а е бог в развитие. Ако повярваме в това негово твърдение, ще осъзнаем, че пред еволюцията на човека стои нова задача – да намери начини да изведе отвътре своята свръхсила.  В себе си имаме заложени неактивирани възможности. Ние сме като лира, но сме се научили да свирим само на една струна от нея. Ваклуш казва, че тази лира има още шест струни и трябва да ги овладеем. Може би това му се е случило по време на тази „затворническа специализация“, както на шега я наричам. Той е бил поставен в свръхситуация и е овладял и седемте си струни.

– „Седемте струни“ на своя интелект?

–  Това е нещо над интелекта. Ваклуш го нарича интуиция или прозрение. Интуицията също може да бъде метод на познание, при това много по-съвършен от интелекта. Въпросът е да не хабим енергията си в конфликти. Като при боен спорт, при който не нападаш, а реагираш преди ходовете на противника, за да отклониш агресията.

– Да се върнем на въпроса как започнахте да снимате Ваклуш Толев, в кой момент ви хрумна идеята, че трябва да направите филм за него?

– Започнах да го снимам, когато го срещнах, тогава бях първа година студент по режисура в НБУ. Филм реших да направя веднага. Чух го да казва, че Ева не е грешна, а любопитството ѝ е първият импулс за развитието ни. Че има грешки, но няма грешници. Че знаещият е повече от безгрешния. Той говореше за религии, но не беше религиозен в познатия ни смисъл. Казваше, че религиите най-бавно стареят и за ужас, най-дълго стоят стари. Той говореше за науката с почит, но казваше, че тя е бедната сестра на истината. Той говореше за философия, но я наричаше „паяжина на мисълта“. И това бунтовничество към всичко още повече ме провокира да потърся кой е той, да разбера какъв е този човек, който има смелостта да застане срещу статуквото, догмите и традициите. Представете си едно дете от племе с туземци, в което разговарят само чрез десет думи, какво би станало, ако го пратиш в университет, после в НАСА, сетне – в Космоса, и след време, вече пораснало, да се върне в своето село и да обясни на съселяните си с тези десет думи какво е преживял… Нещо такова е Ваклуш. Той се опитваше чрез лекциите си, в срещите с хората да им даде нова перспектива и смисъл. Навлизайки в неговите идеи, видях, че той е преносител на нещо, което, според мен, има потенциала да повлияе на света. Защото ние си говорим, че трябва да се променим, включително в политиката, че светът не може да продължава по същия начин, но не знаем откъде да го подхванем. Според него идва времето на индивидуализираната духовност.

– Какво ще рече това?

–  Събуждането на вътрешния човек, т.е. диаметралното на това, което сега практикуваме в света на опаковките. Повечето хора нямат вътрешен живот. Те в по-голямата си степен и в по-голяма част от времето си са проектирани навън. Ваклуш говори за разгръщане на вътрешния потенциал, но не като модерните „коуч гурута“, които уж искат да ни научат как да събудим духовността, но целта е да се възползваме от нея за материални облаги или да избегнем трудностите. Той казва, че човек трябва да се научи да бъде, а не само да има. Това е неговата теория за вътрешното знание. Защото всеки може да ти отнеме материалните блага. А когато се научим да бъдем, няма да имаме нужда от външните енергии, заради които правим войни, няма да имаме нужда да отнемаме територията на другия, да го подчиним или унищожим. Идва време за еволюцията на вътрешния човек.

– Разказвал ли ви е с какви хора е общувал в затвора? Той попада там след „Народния съд“ и е в обкръжението на мнозина от най-образованите и реализирани българи от онова време.

– Беше доволен, че в затворите е срещнал елита на нацията, министри, духовници, журналисти, хора на науката… наричаше ги цилиндри, а не каскетаджии. Общувал си е с големи хора. Днес ние имаме постсоциалистическия комплекс да се страхуваме от личности. Личността продължава да бъде наказвана от колективното мислене, от тълпата. Болшевизмът цели да се смачка личността, за да може чрез страха да се наложи стадният инстинкт. Затова Ваклуш при всяка възможност утвърждаваше идеята, че личността е свещена, а не институцията.  Когато една институция е ръководена от примитиви, може да стигнем отново до „Народния съд“. Религиите също контролират чрез насаждане на страх. Ваклуш казваше, че не сме грешни – може да не сме еволюирали, но не сме грешни. Казваше още, че злото не съществува, то е нееволюирало добро.

– Може да ви скандализирам, но не намирате ли общо между идеите на Ваклуш Толев за „нееволюиралото добро“ с теориите в „Междузвездни войни“ за Силата и нейната тъмната и светла страна?

– Така е. Само че Ваклуш отива по-надалеч от учителя Йода, защото той въобще не води битка със злото. Той всъщност го делегитимира, не го признава. Така го убива. Това е да убиеш простака с мълчание.

– Какви бяха отношенията му с ортодоксалното християнство?

– Православните свещеници не можеха да се съгласят с него, но не можеха и да го отрекат.

– Имаше ли опити да бъде обявен за еретик?

– Не. Те бяха респектирани от Ваклуш, той имаше много приятели свещеници, дори настоящият патриарх му е личен приятел и състудент.

– Патриарх Неофит?

– Да, Неофит. Ваклуш имаше приятели и сред митрополитите, които идваха да му слушат лекциите. Според мен те усещаха подсъзнателно, че срещу тях стои личност, която не могат да отхвърлят. Бяха респектирани. Не съм ги чул да задават въпроси, но като че ли изпитваха душевна радост, като се срещаха с него.

– Ваклуш Толев беше почитан сред т.нар. „десни“ след 1989 г. и като на човек, който е успял да премине тези 45 години социализъм, въдворяван от системата в затвори и в лагери, без да бъде пречупен.

– Всичките 7-8 затвора е обиколил.

– Във вашия филм с уважение за Ваклуш Толев говори и президентът (1997 – 2002) Петър Стоянов…

– Баща му е също политически затворник, познават се с Ваклуш от затворите.

Всъщност дори тези, които са преживяли съдба, подобна на неговата, не го разбираха. Как може да си толкова изстрадал, и да кажеш, че за теб това не е било страдание, ами е част от личното ти развитие. Неговият път не е през отмъщението и търсенето на възмездие; единственото, което той искаше, е изобличение. Той не искаше неговите мъчители да бъдат наказани, а трансформирани.

– Защо решихте да озаглавите филма просто „Ваклуш“, а не избрахте някое от посланията в него? Вероятно идеята ви е да портретирате един мислител, а не толкова да изтъкнете конкретна идея, която да формулирате като послание?

– Дълго време се колебаех как да се казва филмът, защото той съдържа много подзаглавия, много теми. И това, което ми хрумна, е точно идеята за Силата, като тази от „Междузвездни войни“. Силата в нашия случай си има име – Ваклуш, или Вак, или Бак, което означава „висша духовна сила“. Тоест човек, който може да въплъти в живота си и в идеите си висшата духовна сила.

Ваклуш казва, че „не е въпросът да се качиш на върха на планината, въпросът е да се върнеш и да донесеш“. Това, което той говореше през целия си живот, беше толкова заредено с енергия, защото то беше преживяно наистина, не е литература, не е въображение. Това е неговата сила.