Човекът с най-смешната „Автобиография”

Роден е като Алкивиад ал Нуша в полунощ на 20 октомври 1864 г. В нощта, когато се ражда, умира едно от най-ярките пера на сръбската литература – Вук Караджич. Четвърто дете в многолюдно семейство, Алкивиад расте в особени времена. Баща му е търговец, който се разорява през 1870 г. и семейството се преселва от Белград в малкото градче Смедерево. Едва през 1877-а се връщат в столицата.

Когато започва да пише, Алкивиад Нуша използва псевдоними. Един от тях остава негово име завинаги – Бранислав Нушич. Творбите му, издавани под това име, се смятат за едни от най-ярките образци на хумора и сатирата в европейската литература. За цялата си кариера на писател Нушич пише четири романа, малко над 50 пиеси и над 500 разказа и фейлетона.

Ключова е първата му среща с театъра, когато е едва 11-годишен. В Смедерево пристига пътуващ театър. Бранислав става статист и влиза безплатно на всички представления. Театърът обаче изгаря. Разореният му собственик оставя всички оцелели декори при бащата на Нушич, а той ги дава на сина си. Така започват представленията в домашния театър в семейство Нуша. На следващата година Бранислав пише първото си стихотворение, а година по-късно – първата си пиеса.

Първото голямо произведение на Нушич е комедията „Народен депутат” (1883). Младият писател пресъздава в ярки картини изборите за сръбския парламент. Пиесата е толкова скандална, че забраняват да бъде поставена и е публикувана за пръв път, при това със значителни изменения, едва през 1896 г. Същата участ има и следващата комедия на Нушич – „Подозрителна личност” от 1887 г., където основен герой е сръбската бюрокрация.

През 1885 г. писателят е мобилизиран и пратен на фронта на братоубийствената Сръбско-българска война.

Особено място в творчеството на Нушич заема сборникът „Разкази на един ефрейтор за Сръбско-българската война”, публикуван през 1886 г. Тогава той е млад, силно впечатлителен и това се усеща в емоционалните скици на епизоди от войната. В завоюваните български села Нушич се сблъсква с нищета и запустяване. Българският селянин, който живее в дълбока бедност, пада на колене пред завоевателите и със сълзи в очите и трепереща челюст поставя бялото знаме в нозете им с думите „Предавам се”. Нушич не вижда врагове в българските селяни, а хора, същите като тези от другата страна на границата. Между враждуващите започва разговор, селяните и войниците си говорят на „брате”. Сръбските завоеватели седят в българските домове като на гости, а капралът и малкото българско момче преговарят азбуката. „Разкази на един ефрейтор за Сръбско-българската война” е едно от първите антивоенни произведения в европейската литература, в което войната е описана като зло, което не се приема като кауза от обикновените хора.

През 1887 г. в Белград в един и същи ден се провеждат две погребения. Едното е пищно и разточително, погребват майката на кралския фаворит Драгутин Франасович. На това погребение присъства и крал Милан. Второто е на Михайло Катанич – сръбски офицер, проявил невиждана храброст в сръбско-българските войни, но признат за герой и в България, където се лекува от раните си във войната. На неговото поклонение се стича цял Белград, без официалните лица, а по повода Нушич публикува във вестник „Нов белградски дневник” стихотворението си „Два раба”, в което описва ситуацията. Поемата завършва така:

В Сърбия нещата са такива –
бабите празнуват, а юнаците презират,
Затова да се измъчвате не трябва,
деца на Сърбия, станете баби.

Стихотворението предизвиква смеха на цяла Сърбия, а Нушич е осъден за обида на краля. Първоначално съдията му дава два месеца, но по настояване на краля писателят получава две години зад решетките. Помилван е след 100 дни.

В затвора в Пожаревац той пише комедията „Протекция” и сатирични памфлети, в един от които се обръща към бъдещите поколения:

„Ще им разкажа как за лъживи слухове осъждат на два месеца, а за истина в стихотворение – на две години. Ще им разкажа, че сме имали писатели, умиращи от глад, и крадци, в чиято чест са устройвани факелни шествия. Ще им разкажа, че имахме смъртни, твърде смъртни учени и безсмъртни, твърде безсмъртни полицаи. Ще им разкажа как офицерите у нас са писали любовни стихове, митничарите – исторически изследвания, а психолозите са командвали батальони”.

Макар че още през 1884 г. Нушич завършва юридическо образование, никой не го взима на служба заради острия му език. Крал Милан обаче, в желанието си да демонстрира широкомислие, го назначава за дипломатически чиновник в консулствата в Битоля и Прищина, където все още е Османската империя. Това всъщност е изгнание, защото отделя писателя от литературните среди в Белград. Но пък дава храна на творческото му вдъхновение – именно оттам идват впечатленията, включени в книгите му за Охрид и Косово, написани години по-късно.

След като се връща в Белград, Нушич служи като чиновник в Министерството на просветата, а после става драматург в Народния театър на Белград и директор на театъра в Нови Сад. През 1905 г. създава първия в Сърбия детски театър. През цялото време не спира да пише – комедии, драми, исторически трагедии. А под псевдонима Бен Акиба печата множество фейлетони във вестник „Политика”.

Първата световна война прекъсва творческата му дейност. С бежанците и армията Нушич стига чак до Адриатическото крайбрежие. До края на войната живее в Италия, Швейцария и Франция. На бойното поле обаче загива единственият му син. След края на Първата световна война Нушич се връща в Белград и работи за създаването на национален театър.

Публиката го обича. За неговите пиеси винаги има опашка за билети. Залата се разтърсва от неудържим смях при всяка постановка на неговите комедии. Но Сръбската академия на науките дълго отказва да го приеме, защото го смята за „несериозен”. В отговор на този отказ през 1924 г. Бранислав Нушич пише „Автобиография” – защото всеки член на Академията трябва да представи такава. Книгата става едно от най-смешните произведения в световната литература.

Бранислав Нушич (първият вляво) на посещение в България, 1935 г. Снимка: Държавен архив

През 1933 г. все пак Нушич е избран за академик. Пет години по-късно смъртта идва за Бранислав Нушич. Месецът е януари, въпреки желанието на Нушич, обявено в „Автобиография”, да умре през лятото и последно да попита жена си колко струват пъпешите. В този момент в Загреб върви премиерата на неговата пиеса „Покойник”. А в последната глава на „Автобиография”, в която описва бъдещата си смърт, той запечатва завинаги и последните си думи:

„Сбогом и благодаря за вниманието!”.