Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Човешкият глас като безценна италианска цигулка

Търсена в най-големите оперни театри по света, у нас Соня Йончева засега е канена само за концерти

Тоалетите, за съжаление, бяха в конфликт с подбраните арии - трагични изповеди на „малки“ жени с разбити сърца. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония - Човешкият глас като безценна италианска цигулка

Тоалетите, за съжаление, бяха в конфликт с подбраните арии - трагични изповеди на „малки“ жени с разбити сърца. Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Мотото на сезона на Филхармонията „Всеки концерт е празник!“ е в действие и ръководителят ѝ Найден Тодоров спазва обещанието си да ни среща с големи изпълнители. Ще споделя, че до неотдавна имах носталгия по годините, когато се чувствахме равнопоставени на големите музикални градове на Европа, когато тук гастролираха най-прочути оркестри и изпълнители. Това чувство вече се топи, почти изчезна, защото пак сме в мейнстрийма.

Месец след незабравимия рецитал на Елина Гаранча, в цикъла на Филхармонията „Човешкият глас“ чухме отново вълшебен глас – сега на сопраното Соня Йончева, понастоящем многообичана, желана и предпочитана от публиката на най-големите оперни театри. Само месец и нещо след раждането на дъщеричката си Соня Йончева вече прави поредното си европейско турне – след Вердиев, сега с Пучиниев рецитал в Хамбург, Москва и за трети път е в София. Макар че е крайно време не само да я слушаме, но и да я гледаме в оперния театър, в нейната естествена среда. Не мога да знам причините, поради които това не се случва – добре известно е, че блестящата си кариера Соня Йончева не е започнала преди няколко години, а преди почти десетилетие, когато много далновидно оценяват потенциала ѝ не само Пласидо Доминго, но и някои от най-авторитетните и влиятелни съвременни диригенти и съответно я предпочитат и лансират прочути звукозаписни фирми и мениджъри. Интересно, някога яростно се възмущаваха – и публиката, и музикантското лоби, че Гяуров или Анна Томова много рядко пеели тук, а сега като че ли никой не се тревожи от факта че Соня Йончева, която е оперна певица, чуваме само в концертните зали на столицата. (Слава Богу, че имаме и тази възможност.) И това е проблем – за нас, не за нея…

Соня Йончева е търсена и ангажирана с години напред от театри, които са лелеяна мечта за всеки млад певец. А пред нея, като с вълшебна пръчица, те отварят парадния си вход. Изглежда, още в люлката добрата орисница я е дарила с глас, хубост и работливост. Защото баналната истина е, че само с хубав глас не можеш да полетиш. Трябват ти здрави криле с голям размах. Соня Йончева има големи криле и затова лети нависоко. Красив глас можем да чуем в тролея, ресторанта и по улиците, но така усъвършенстван, облагороден глас, който звучи като стара, няколковековна италианска цигулка днес рядко може да се чуе. Със своя великолепен инструмент сопраното дарява радост и удоволствие за сетивата.

Всъщност, това което слушаме, е еманация на дарбата ѝ умножена по воля, упоритост, характер и ясни цели в живота. Но най-вече много труд.

Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Това, което чухме на 15 ноември в зала „България“, е резултатът от упражняване, поддържане, техника, музикалност, анализиране и постигане на адекватен вокален изказ на партията, навлизане в смисъла на образа и в идеята на автора. И още – певицата е преминала през голямата школа на бароковото оперно изкуство, за съжаление малко познато у нас. Защото да пееш стилно, художествено и въздействащо в опери на Монтеверди, Перголези или Хендел с едни от най-големите специалисти-диригенти, означава да си образован, да познаваш епохата, специфичния маниер и прийоми на барока, накратко – да си овладял „старото“ неаполитанско белканто. Това е фундаментът, на който Соня Йончева изгради кариерата си; тя има привилегията и предимството да може да осмисля – в историческа перспектива, и развитието на вокалния стил, и на формите и музикално-изразните средства, и на самия жанр опера. Тя е суверен на гласа си, който ѝ дава свободата да направи естествени и многоцветни образите – със стилно изваяните музикални фрази и прецизирана нюансировка. Майсторство, което се постига нелесно, но което ѝ създава и самочувствие, и индивидуалност.

Певицата не се стреми постоянно да доминира с гласово присъствие – дефекта на много млади певци, тя знае точно кога и как да се открои, извиси, знае кога и как да се вгради в оркестровата партитура. Бе помислила и за разнообразяване на строгия концертен стил с много лек мизансцен, вече практика в изявите на някои много прочути певици. Мисля обаче, че тоалетите, преекспонирани с обемите, материите и кройката си (може би са ценни като дизайн), бяха в конфликт с подбраните арии – трагични изповеди на „малки“ жени с разбити сърца.

В този концерт Соня Йончева изпълни любими на оперната публика арии от оперите на Пучини „Бохеми“, „Мадам Бътерфлай“, „Тоска“, „Манон Леско“ и „Вилиси“. Съответно на настроенията им, и събитието придоби меланхолично-трогателна атмосфера, разведрена от трите ѝ великолепни биса.

Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

„Жените“ на Пучини, с две-три изключения, са скромни, обикновени момичета, мечтаещи за любов и щастие, които накрая се оказват мимолетни и недостижими. И е трудно – не и за Соня Йончева, само с една ария да представиш Чо-Чо Сан или Мими. Със своя красив, вече по-плътен и по-зрял лиричен сопран, тя реализира авторовите внушения умело, използвайки своя чист глас, отлично подреден в целия си богат диапазон. Прекрасно бяха изпълнени и арията на нещастната гейша Чо-Чо Сан, отдадена на кухи надежди и любовни мечти, и молитвата на съсипаната и в безизходица примадона Флория Тоска, и прощалната ария на вече туберкулозната Мими, и предсмъртно разкаялата се, самотна и ужасена Манон Леско… Ще добавя, че най-силно впечатление ми направиха адекватните на емоцията темпови и вокални акценти и финото диференциране на нюансите във всяка ария.

Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

Тенорът Михаил Михайлов ѝ бе достоен партньор, който изпълни много музикално, с елегантна и пластична линия и със солидни височини, но най-вече с много чувство, и дуета, и ариите на Рудолф („Бохеми“) и на Де Грийо („Манон Леско“). В някои моменти оркестърът може би трябваше да се дръпне малко по-назад, за да се открие повече простор за гласа.

Софийската филхармония под диригентството на Найден Тодоров участваше не само с отличен акомпанимент на певците. Имаше и три оркестрови интермецо – от „Манон Леско“, „Мадам Бътерфлай“ и „ Le Villi“, първата опера на Пучини по популярния през XIX век сюжет за вилисите, познат ни от либретото на балета „Жизел“. В последно време оркестърът промени много звуковия си образ, придоби индивидуалност в звука – мек, гъвкав; очевидни са още компактност и сплотеност, необходимо условие за реализирането на един истински ансамбъл. Ясно е, че сериозно се работи в тази, вярната, посока, защото симфоничното изкуство се прави от талантливи и разнолики индивидуалности, които само заедно и с искрено желание, водени от таланта и вдъхновението на диригента си могат да реализират мащабни и велики творби. Реализират го Софийската филхармония и Найден Тодоров.

Снимка: Василка Балевска/Софийска филхармония

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg