Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Човеци на годината

Хайде да не искаме от днешния българин да бъде по европейски широкогръд, като демократично, културно, справедливо и с вяра приеме един убиец да бъде в едно с всички за званието Човек на годината!

Снимка: Румен Добрев - Човеци на годината

Снимка: Румен Добрев

В затвора и съда лишените от свобода не са господа. Към тях се обръщат с „гражданино“. След като си нарушил което и да е установено човешко или обществено право или закон, единственото, което още те свързва с държавата, администрацията и себеподобните ти, е състоянието ти на член на това общество, на гражданин.

Над гражданин и над господин обаче стои друго понятие – човек. Тръгвам оттам, за да стигна логично до един важен израз – „човек на годината“. И още по-точно – до категорията „Човек на годината“, зад която с тежестта на своята безспорно особено важна и достойна дейност стои дълбоко уважаваният от мен Българския Хелзински комитет.

Вчера новината, че един осъден за убийство австралийски гражданин (Джок Полфрийман) е номиниран за „Човек на годината“ плъзна из социалните мрежи и като гореща течност болезнено се разля в общественото пространство. Научих за тази номинация от една невероятна дама, също предложена в тази престижна класация. Тя публикува в профила си писмото си до БХК, чрез което оттегля номинацията си, тъй като не желае да бъде в една, макар и благородна, надпревара с човек, убил друг човек. Самата тя, изключително активен и деен общественик, при това в каузи, засягащи правата именно на лишените от свобода, подчерта, че не е важно самото престъпление, неговите подбуди, истини, заблуди и манипулации – важен е фактът, че няма как кандидат за човек на годината да бъде един безспорен убиец с ефективна двайсетгодишна присъда.

Последваха още новини. Във всенародното възмущение се включиха „Господари на ефира“, които също казаха, че ще се оттеглят от „надпреварата“, ако въпросното лице продължава да е в списъка на заслужилите. Обществената чувствителност на тема „заслужили“, особено когато става дума за нравствени категории, се възпали неимоверно и хората реагираха остро – така, както биха реагирали, ако някой им изпише „убиец“ на домашната им врата. Тогава в националния ефир се чу гласът на председателя на Българския Хелзински Комитет Красимир Кънев, който се опита да преодолее настъпателния глас на водещата, за да каже, че става дума не за номинация на самия Джок Полфрийман, а за организацията, на която той е председател – Българско затворническо сдружение за реабилитация (БЗСР). Представените доводи от негова страна в защита на тази номинация звучаха разумно – не става дума за човек, извършил престъпление, а за организация, която се бори за правата на лишените от свобода (надявам се, нямаме разминаване в разбирането, че и тези хора следва да имат своите права при излежаване на наказанието си – иначе няма да сме нито правова държава, нито цивилизовани хора) и в качеството си на такава тя е допринесла особено много за осъзнаване и спазване на човешките права по принцип…

Точно тук е проблемът!

Защото, колкото и господин Кънев да се опитваше да обясни, че става дума за оценяване на една определена организация (единствената затворническа структура, официално призната и регистрирана като такава) и нейната дейност, а не за конкретен човек, номинацията носи едно име – „ЧОВЕК на годината“! Не „ОРГАНИЗАЦИЯ на годината“ или поне „КАУЗА на годината“. Там ясно и точно е написано – човек. Затова и в списъка с номинирани присъстват конкретни хора с имената си, точно така, както присъстваше и гражданинът Полфрийман.

Българското общество си престрадва постоянно нравствените категории. В последните години духовниците му абдикираха от истинската си мисия и превърнаха църквата в посмешище. И се посмяхме, посмяхме, пък по едно време видяхме, че е страшно. От това вярата не пострада, но стана нещо строго индивидуално, без общи критерии. Вярата за мен е едно, за съседа – друго, за колегата ми трето, а сблъсъкът помежду ни е огнен.

Същото се случи и с правдата, защото тези, които трябва да я защитават, я изгризаха така, че да пасва на онези, за които е печеливша. Никой не вярва в правосъдието и гледа да се справя сам – кой с бой, кой с подкуп, кой с рев, кой със заплахи.

След вярата и правдата от смисъл се лиши и културата. Да си културтрегер у нас е нещо като да си нехранимайко, хаймана. Отвеяна тиква, дето ходи по площадите да протестира, докато масовото народонаселение, особено това, дето приема столицата като люпилня на опасни и модерни безделници мракобесници, иска да си се върне топлият, простоват и послушен социализъм. Тогава им беше по-добре, а тая демокрация хич не им е по вкуса. Нищо, че изобщо не си дават сметка, че тя и тая демокрацията тука не е демокрация като хората. Свобода е, ама за едни да си крадат, пък за други да им подсигуряват и множат краденото. Оттук и с гражданската съвест нещата се изкривиха. Хората не приемат, че за демокрация трябва непрекъснато да се бориш – искат си я да се спусне магически и като се е спуснала, пък в нея мрак и ужас, хич не щат и да я разбират каква й е същността, нито пък да се хабят да я защитават с усилие. Затова и си тънат в хленчене по миналото, удобно забравили всичките му безумия. Ами то като няма култура да им вдига духа, вяра да ги окрилява и образование да им припомня…

Като казах образование… На този принцип, точно като вярата, правдата, културата и демокрацията, пострада и образованието. Диплома можеш да си купиш, така че университетът е един вид фирма с ценоразпис. Плащаш – получаваш – ползваш. Ако детето ти трябва да си даде зор в училище, няма какво да го ръчкаш – просто набиваш учителя, дето му създава проблеми и готово. Учителят е наплашен, защото по-горните неща с правдата са му ясни и знае, че неговата правда не е направена така, че да възтържествува. Тези, които трябва да го защитят, пък се страхуват от демокрацията – тя тукашната такава не се влияе нито от обществено мнение, нито от граждански брожения, камо ли пък от някакви си пребити учители, които да търсят справедливост и правда. В това всеобщо отчаяние и в църква не ти се влиза поне на бога да се опреш. Бог високо, а земните му наместници заети да си подменят лимузините и църковните имоти. И така кръгът от нищета се затваря.

В това вакуумирано от ценности общество на хората им остана поне едно-единствено нещо, в което да вярват – Човека. Каквото и както и да се случва, успокояваме се, че „има и добри хора“ на тая земя. Когато в ощърбената ни откъм нравствени качества среда трябва да се опрем на нещо, което да ни помогне поне да направим следващата крачка, винаги говорим за най-човешките неща – гостоприемството, духа, приятелството, веселието, добрината, чувството за хумор, състрадателността, милозливостта, взаимопомощта.

Затова на хората тази номинация за „Човек на годината“ им бръкна със солен пръст в кървавата рана. Единият ЧОВЕК им остана и се оказа, че и в това понятие спокойно може да се намести убиец. Сякаш не им беше достатъчно на българите да гледат как един друг престъпник необезпокоявано вихрее из града с все затворническата си свита и имунитетна ризница, докато носи званието „депутат от българския парламент“. И все едно не им стигна, че под носовете им разни видни престъпници с прякори като „Петното“ безпрепятствено се мъдрят по плакати на избори и се борят за званието „избран от народа“.

Затова в казуса с Джок Полфрийман и наръганото от него с нож българче е абсолютно без значение точно какво се е случило, кой кого е защитавал, нападение ли е било или самозащита, имало ли е онеправдани и бити роми и така нататък, и така нататък. Точно както е без значение днес въпросният австралиец дали е активен деец за защита на човешките права в затвора. Това днешния българин, гражданина на лишената от ценности унизена държава ама никак не го интересува. И хайде да не искаме от него да бъде по европейски широкогръд, като демократично, културно, справедливо и с вяра приеме един убиец да бъде в едно с всички за званието Човек на годината.

Че то единият Човек им остана на българските граждани.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg