Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Чудесни разкази, но къде е сърцевината?

„Скандинавска митология” от Нийл Геймън е сякаш опит да се опитоми безкрайно дивото, да се отгледа трол у дома, казва Урсула Ле Гуин

Характерната за Нийл Геймън ясна, бързо течаща проза запазва драматичното темпо на средновековните текстове, макар и да се лишава от качествата на тяхната нарочна грубост. Преразказът му е едновременно за деца и възрастни. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Чудесни разкази, но къде е сърцевината?

Характерната за Нийл Геймън ясна, бързо течаща проза запазва драматичното темпо на средновековните текстове, макар и да се лишава от качествата на тяхната нарочна грубост. Преразказът му е едновременно за деца и възрастни. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Всеки преразказ на легенда от далечното минало по необходимост се оказва интерпретация, превод на език и с концепции, разбираеми за днешната публика. Оригиналният мит може и да е бил разказан като неинтерпретиран факт, но по-късните преразказвачи са и трябва да бъдат наясно каква е аудиторията им и с каква цел разказват. До каква степен тази яснота оформя избора какво ще бъде разказано и езика, на който ще се разказва? Интепретацията може да изясни, да бъде предателство, да разкрие, да деформира.

Всъщност нямаме оригинали, а само интерпретации на скандинавските митове [1]. По-голямата част от материала е записана за първи път от един-единствен монах век или повече след като християнството е забранило и заместило „езическата” религия на Северна Европа [2]. По-късно идват научните опити за превод и представяне на историите, така че да си създадем мъглява идея какво може и да са представлявали изгубените оригинали.

Сетне идва употребата на елементи от мита в драмата и операта, свободни адаптации за съвременните читатели и появата на все по-познати мотиви в детски книги, комикси, илюстрации, анимационни филми и така нататък. Наистина разкошен цъфтеж от малобройните, крехки стъбла на средновековните ръкописи, един от които остава няколко столетия скрит в една исландска плевня.

Оцеляването им е забележително, защото нордическите разкази са толкова нехристиянски, колкото можете да си представите: няма всемогъщо божество-творец [3], няма награда за друга човешка добродетел освен за храбростта в бой, а в Последния ден няма спасение за никого [4]. Очарованието им за нас може би е в този почти пълен нихилизъм: свят, създаден сякаш от никого и от нищото, съществуване в безкрайна война и съперничество между брутални, безчестни сили, завършващо с поражение за всички. Като контрапункт, класическата митология, стигнала до нас през векове на бляскава традиция в словесните и изобразителните изкуства, може да ни се стори бледа. Безцеремонната жестокост и липсата на надежда в нордическите истории подхожда на художествения вкус през последния век – на нашия глад за мрак.

Нийл Геймън ни казва, че за първи път е срещнал нордическите легенди в рисуваните преразкази, които продължаваме да наричаме „комикси” или „комиксови книжки[5] – глупаво название, ако помислим над широкия обхват на темите им. Тази среда е подходяща за материала: той е жив, немногословен, с много действие, с малко размисли, но изпъстрен с разхвърляна мъдрост. Герои, същества, променящи формата си, сражения, свръхсили и супероръжия, полусляп вълшебник, осмокрак кон, крепостните стени на Асгард, Мостът на Дъгата – всичко това е съвсем на място в света на комиксите.

Характерната за Геймън ясна, бързо течаща проза запазва драматичното темпо на средновековните текстове, макар и да се лишава от качествата на тяхната нарочна грубост. Преразказът му е едновременно за деца и възрастни. Това е едновременно правилно и мъдро, защото истинският мит има привилегията да бъде достъпен на много нива едновременно.

Езикът на обичаните през детството ни книги запазва авторитет, който е безполезно да подлагаме на съмнение, дори когато не можем да го оправдаем. Израснах с „Децата на Один” от Падрик Колъм, издадена в 1920 г. и историите съществуват за мен в елегантния слог на неговата проза. Версията на Геймън със сигурност заема достойно място на рафта до тази на Колъм и може би е по-добър избор за четене от днешните деца, свикнали с по-одомашнен тон и „приятелски” подход.

Геймън смалява крайната екзотичност на част от материала и прикрива суровостта му с доза сатира. В историите има доста хумор, точно от вида, който повечето деца харесват – с излагащи се фукльовци и дребни на ръст умници, надхитрящи едри, тъпоумни побойници. Геймън е овладял тези теми до съвършенство. Но се чудя дали не прави прекалено усърден опит да опитоми нещо безкрайно диво, да отгледа трол у дома.

Всичко накрая опира до начина на интерпретиране. В книгата си „Рагнарьок” от 2011 г. Антония Сюзън Байът използва нордическия мит, за да изрази опита на собственото си детство от Световната война и като притча за ирационалното човешко поведение, изразяващо се в огромни разрушения. Такива интерпретации са напълно валидни сами по себе си, но не служат добре като преразказ на самите митове. Те по-скоро приличат на разсъждения върху религиозен текст, проповеди върху значението на библейските разкази. Геймън не използва скандинавския материал по този начин; той просто ни разказва историята – и я разказва добре.

Това, което в крайна сметка ме остави неудовлетворена, парадоксално, е приятният, очарователен начин, по който той я разказва. Тези богове не само са смъртни, те са и донякъде банални. Говорят много, с едва ли не светски тон, който понякога звучи като плоската духовитост на умници. Това говорене е познато на публика, свикнала с анимационни филми и разкази в картинки, натежали от диалог и в които непочтителността обикновено минава за добро качество. Но то кара всичко да звучи тривиално и на места усетих, че тази жизнена, здрава, добродушна версия на митологията ни предава всичко освен самата ѝ същина, освен сърцевината ѝ.

Нордическите митове са наративен израз на религия, оставаща изключително странна за нас. Юдаизмът, християнството, ислямът са божествени комедии: може и да има наказание за злодеите, но обещанието за спасение е налице. Това, което ни е останало от нордическата вяра, е фрагмент от божествена трагедия. Неясните обещания за по-добър свят след последната апокалиптична зима са неубедителни; тези истории не водят натам. Те ни водят безмилостно от нищото към смъртта. Просто няма как да направиш свои приятелчета от тези свирепи великани и саморазрушителни богове [6]. Те са трагични до костния си мозък.


[1] Ако приемем, че ръкописът на Старата Еда не е възможно най-близък до оригиналните предхристиянски вярвания.

[2] Става дума за Снори Стурлусон, съставител на Младата Еда през ХІІІ в.

[3] Тук Ле Гуин греши: в Младата Еда върховният бог Один изрично е наречен „Всеобщ баща”.

[4] Също невярно: и в Старата, и в Младата Еда съществува идеята за възраждане на света и възкресение на мъртвите след гибелта на боговете.

[5] Урсула Ле Гуин набляга на комическата или комедийната етимология в „комикс”.

[6] Отново практически невярно. Самият материал в двете запазени скандинавски Еди включва не само надеждата за бъдещ свят, но и много комичен материал за боговете и великаните.

Превод и бележки: Манол ГЛИШЕВ

Оригиналното заглавие на „Гардиън“ е „Скандинавска митология“ на Нийл Геймън: хубави драматични разкази, но къде е нихилизмът?“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

Младост

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах