Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Чудовището на нашето време е положителен герой

„Франкенщайн“ на Театър „София“ трябва да пътува по села и паланки и публиката да узнае разликата между театър и телевизия

„Франкенщайн” е хипнотична и поетична постановка, която по деликатен, но категоричен начин ни сблъсква с редица важни за съвремието ни проблеми. Снимка: Театър „София“ - Чудовището на нашето време е положителен герой

„Франкенщайн” е хипнотична и поетична постановка, която по деликатен, но категоричен начин ни сблъсква с редица важни за съвремието ни проблеми. Снимка: Театър „София“

„Франкенщайн” е известен роман на Мери Шели. „Франкенщайн” е пиеса на Ник Диър. „Франкенщайн” е постановка на режисьора Стайко Мурджев в Театър „София”.

Добре. Следователно става дума за адаптация. Но масовият български зрител може лесно да се подведе, че това е „поредната адаптация”. Той е свикнал иде ли реч за адаптации в българския театър, масово да става дума за постановки и текстове, които сляпо следват оригинала и не се осмеляват (а и не искат, не това е целта им) да го пренаписват, да го променят, тоест да го адаптират спрямо времето си. Което е и смисълът на адаптациите. Или поне на смислените такива.

Романът на Мери Шели е издържан изцяло в традицията на романтизма. В него основните теми са колко е опасно да си играеш на Бог и до какво може да доведе това. Възхищението пред природата и дълбокото съмнение към науката, която може тотално да разглоби и обърка света. Ник Диър обаче преразглежда из основи тази история, поставя я в контекста на съвременността и поглежда на нея от гледната точка на XXI век.

Какво означава това?

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Той не разказва историята от гледната точка на Създателя, а от гледната точка на Създадения. Както казва Георги Рупчев:

Може и да сме опитни зайци,
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.

Създаденият е резултат от един неуспешен експеримент. Дотолкова, доколкото всеки експеримент е неуспешен, защото в живота липсват контролираните среди на епруветките и човекът заразява със себе си всичко, до което се докосне. Това е неизбежно. Всеки е белязан от своите провали и той неизменно пренася тези провали дори в онова, което е неговият проект за „по-добър свят”. Такъв проект се явява и чудовището от пиесата. Чрез него Виктор Франкенщайн бележи огромна еволюционна стъпка в развитието на човека – човекът от Създаден става Създател. Но тъй като този втори Създател не е Буда, не е свръхчовек, а е просто човек, той програмира в Създадения своите собствени грешки.

Виктор Франкенщайн е показан в пиесата като типичния учен, който е дотолкова отдаден на своите научни проекти, че някак неусетно забравя проекта за своя собствен живот. Той иска да се ожени, но май не обича бъдещата си съпруга. Май го прави по-скоро по силата на обстоятелствата, отколкото от някаква вътрешна потребност. И го съзнава. Той винаги е в надпревара с времето. Отдаден е на работата си. И казва на тази, която би трябвало да му бъде любима:

„Виж сега. Аз знам, че може да те обикна. Но в момента имам една много спешна работа. Хайде да го отложим за по-късно. Тогава наистина ще те обикна. Обещавам”.

И с цялата си житейска плахост и неувереност, която е в тотален контрапункт с „професионалното величие”, той се оказва едно слабо, безволево същество, което не е в състояние да прецени кои са истинските приоритети в живота му. И така позволява онова, което би трябвало да му бъде най-скъпо, да бъде разрушено.

Това е един от най-големите образи на злодея, на чудовището на нашето време. На слабия индивид, който претендира, че е силен. На този, който чрез прекалените действия по едни фронтове, се отдава на бездействия на други фронтове. И така губи сражението, наречено живот. Често дори без да го осъзнае. И после дълго се пита… Защо не съм щастлив? Какво стана? Къде се провалих? Докато отговорът го гледа право в очите…

А чудовището се превръща в положителен герой. Защото неговата чудовищност не е породена от самия него. Тя е заложена в програмата на съществуването му от този, който го е създал. При християнството грешността на човешкото същество се обяснява най-често с това, че Създателят му е дал свободна воля и правото да избира какво да прави: добро или зло. В постхристиянските времена обаче модерният Създател няма никакви морални императиви. Няма никаква етика. Тъй като небесата над него са пусти, той побира в себе си и дявола, и бога. И се превръща в един човешки Мефистофел, чиито намерения никога не отговарят на крайния резултат на действията му. Той желае да стори добро, но прави зло. Или желае да направи зло, а крайният резултат е добро.

Във века на тоталното насилие, което ни облъчва от всички медии, насилието се оказва заложено в Създадения. Той изобщо не може да разбере, че не трябва да се убива, защото освен морални императиви, той не разполага и с воля. И се превръща в една стихия, която е способна като урагана Катрина да предизвика небивали опустошения и после да се оправдае за тях чрез неведомата сила на природата. Когато, поне в този човешки случай, е могло стихията да бъде овладяна. Или се превръща във Владетеля на Макиевели. Чудовището иска да се срещне със Създателя, но пред тази среща има пречки. Най-лесният вариант за него е да убие брата на Създателя, защото той му е под ръка. И той без колебание го прави. Защото убийството е просто средство по пътя към целта.

В същото време Чудовището е по-човешко от Създателя. Неговият най-съкровен проект е проектът за любов. Там, където Създателят се проваля с гръм и трясък, Чудовището поне прави опит, па макар и неуспешен. И то само поради намесата на Създателя. Тук има и огромно количество ирония, тъй като Чудовището мечтае да му бъде създадена най-красивата жена. То иска чудовището, създадено специално за него, да е красиво на външен вид. Нищо, че неговият основен конфликт със света е породен именно от неговата социална неприспособимост. То може да общува истински само със слепия, тъй като той не се влияе от външността му. Или с този (в случая: с тази), който е готов за момент да забрави неговата уродливост и да се вслуша в думите му.

Женският образ в пиесата, за който може да се каже, че е любовта, се блъска напразно да спечели сърцето на Създателя. Това сърце е до голяма степен мъртво. То е посветено само на науката. И така за един кратък момент (а може би завинаги) тя се оказва привлечена от отчаяния зов на Чудовището.

По подобни начини разбърква смислите на оригиналния роман Ник Диър. Той категорично успява да създаде един цялостен и нов текст, който стъпва с уважение върху оригинала, от който черпи с пълни шепи. Надявам се в българския театър да започнат да се появяват повече подобни адаптации. Това далеч не е нещо ново. Достатъчно е да си спомним за Петко Ю. Тодоров. Или за „Иконите спят” на Гео Милев.

Стайко Мурджев крачи уверено в този текст. И е направил един смислен, стилизиран, поетичен, драматичен спектакъл. В който всичко е органично – актьорската игра, сценографията, музиката… В представлението поне аз откривам влияние от танцовото представление „2” на Димитрис Папайоану – най-вече в сценографското решение. Но тук не става дума за сляпа заемка. А за това, за което говори Джим Джармуш, когато казва, че няма проблем да взаимстваш, стига така да захранваш собственото си въображение и да гониш своите артистични цели. Джим Джармуш на свой ред цитира Годар:

„Не става дума за това откъде вземаш нещата – става дума за това накъде ги водиш”.

Стайко Мурджев очевидно е захранил въображението си не само с Папайоану. А и с много други текстове, филми, поезия. А след това е поел в своята посока…

Поел е с такава категоричност, че зрителят няма как да не се възхити на прецизността на актьорските движения под хореографията на Станислав Генадиев и Виолета Витанова. Да кажем сцената на сблъсъка между Създателя и Създадения. Сцена, която няма как да не доведе до напрежение у зрителя, не само поради прецизността на актьорската игра, ами и поради риска – актьорите танцуват доста нависоко. И няма как за момент да не си помислиш, че ей сега ще паднат. Нещо, което (разбира се) не се случва.

Изобщо, ако мога да си позволя подобни думи, от позицията на зрител – аз не бих могъл да откроя (а и не искам да го направя) играта на определен актьор. Добро впечатление ми прави, че в този спектакъл няма големи и малки роли. Всички актьори присъстват вътре на 100%. И аз им вярвам.

Основната тежест пада, естествено, върху Калин Врачански и Росен Белов. Но запомняща се роля прави и Дария Симеонова (любимата на Виктор Франкенщайн). А трябва да добавим и Михаил Милчев (който играе слепеца), Симона Халачева, Пламен Манасиев, Мартин Гяуров, Юлиян Рачков… И всички останали.

Музиката на представлението (на Петър Дундаков) отекваше до следващия ден в главата ми. И съжалявам, че в българския театър няма практика да се продават саундтраците на постановките. Този бих си го купил и бих го слушал с удоволствие.

„Франкенщайн” е хипнотична и поетична постановка, която по деликатен, но категоричен начин ни сблъсква с редица важни за съвремието ни проблеми. Спектакълът и за момент не прави компромис и не поема по леките пътища, за които от опит знаем, че са възможни, лесни и затова – масово употребявани. Този спектакъл превежда зрителя по свой собствен път. Път, който започва в низините, но води до изкачвания. Път, който е опасен. От който можеш и да паднеш, ако не бъдеш по-внимателен. Както е и в живота ни…

Много искам този спектакъл да пътува и да бъде гледано по села и паланки. Българската публика има нужда от такива представления. Нея твърде много я заливат с театър, който не е нищо повече от една телевизия с живи актьори пред публика. Но не и в този случай. Тук говорим за истински театър.

Признавам си, че в последните години не бях гледал спектакъл на Стайко Мурджев. Удрям си главата веднъж в някоя стена. Казвам „Ох”. Но има време. Ще поправя тази грешка. А дотогава оставам с топлия спомен за това представление.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах