Благодарение на него испаноезичният свят чете българска поезия. Марко Видал е поет, българист и преводач от български на испански. Поезията му е силно социална, вълнува се от декаданса на урбанистичната среда в София, има и творби на хомосексуална тематика. Той е един от редакторите в сп. „Нова социална поезия“.
Видал завършва славянска филология в университета в Гранада, където избира българския език за свой професионален път. От 2016 до 2019 г. живее и работи в София. Превеждал е стихотворения на бесарабски поети като част от бакалавърската си теза на тема „Бесарабските българи“. В негов превод излизат български поети в испанска поетична антология, сред които Златомир Златанов, Ани Илков и Кирил Василев. Превежда и съвременни български поети като Александър Вутимски, Рада Панчовска, Александър Шурбанов, Владимир Сабоурин, Ружа Велчева, Амелия Личева и др.
През декември 2017 г. в конкурса „Светове и цветове“, организиран от Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, е отличен за работата си в разпространяването на българската култура пред испанска публика.
От 2018 г. пише поезия и на български, дебютната му стихосбирка на нашия език е със заглавие „Едно мъжко момиче“.
Марко Видал в момента се намира в Рига, Латвия, където преподава испански. Изпратихме му въпроси по имейла.
– Защо избрахте да учите славянски езици, и сред тях обикнахте най-много българския език, Марко? Трудно ми е да си представя чистокръвен испанец, фамилно необременен със славянство, да направи този избор…
– Обикновено хората, които избират тази специалност, наистина имат някаква връзка със славянските народи – роднина, приятел/ка (в Испания има много емигранти от Източна Европа), или пък имат интерес към руската литература… При мен не беше така. Когато бях на 12 години, открих кирилицата в едно предаване по телевизията и много ме заинтригува. Стори ми се доста екзотична азбука. Тогава майка ми работеше в приют за жени, пострадали от домашно насилие. Там винаги имаше някоя рускиня или украинка. Една рускиня от приюта реши да ме учи „дистанционно“, щом разбра че имам интерес към руския език. На една тетрадка пишеше букви, думи и изречения на руски език с превод на испански, предаваше ми я чрез майка ми и аз ги учех. Няколко години по-късно намерих частна учителка в едно съседно градче и около една учебна година учих по-сериозно. По-нататък дойде моментът да избера специалност и реших, че е по-добре да уча чужди езици, докато съм млад. Избрах руски като първи език, чешки като втори и български като трети. Тогава даже не знаех къде се намира България… Иначе когато започнах да уча български език, той ми се стори много по-интересен от руския от гледна точка на граматиката, спечели ме и това, че няма падежи и има много развита глаголна система, подобна на тази в романските езици. През първата година се фокусирах върху българската граматика. Интересуваше ме самия език и неговата структура. Не можех още да го говоря, но учех упорито: спреженията, вида на глагола, глаголните представки, бройната форма… И лексиката. Това беше най-сложното.
– И езикът съвсем естествено ви отведе до литературата. Кой беше първият български писател, когото прочетохте, и как го избрахте?
– Да, точно така. Даже като малък не обичах много да чета. Четенето дойде, чак когато навърших 18 години. Имам много пропуски в литературното си образование. Някои класици все още не съм ги чел. Но този факт не ме притеснява, всичко ще дойде с времето си. Засега съм фокусиран върху съвременната българска поезия. Иначе, първият български автор, който прочетох, беше Христо Ботев. Не го избрах аз, а неговата преводачка на испански, преподавателката Живка Балтаджиева, която ни говори за Ботев на лекция по българска литература. Бях много впечатлен от бунтарския му тон и поетичния му глас против властта и репресията. Неговата поезия е много актуална, макар да е написана през един много конкретен период от българската история. Живка Балтаджиева ни даде и списък с български автори, преведени до тогава на испански, за да можем да избираме още за четене. Тогава попаднах на един неин превод – поезията на Блага Димитрова. Мога да кажа, че това е първият български автор, който открих и избрах аз. Изключително много ми хареса. Между другото, този списък с българска литература на испански доста се е увеличил от 2014 г. и сега може да се намери в моя сайт.
– Какво мислят приятелите ви за увлечението по българския език и литература? Успяхте ли да запалите още някого, да го „побългарите“? Може ли с български език да впечатлите гадже, например?
– Решението да следвам славянска филология беше очаквано, но това, че в един момент „напуснах“ руския език и неговото място бе заето от българския, вече беше малко странно и изненадващо. Защото руският език, колкото и да е екзотичен, е поне перспективен. А освен това, в моята среда никой не знаеше къде се намира България, какви са тези хора, каква е културата им… Помня, когато бях по „Еразъм“ в СУ „Св. Климент Охридски“, една приятелка от Испания ми писа: „Как върви в Украйна? Много ли е хладно там?“. Жалко е, но много испанци даже не различават къде е Русия, къде България или Украйна. Поне тогава. Сега заради войната май всички научиха кой къде. Не успях да запаля някой друг да учи български сериозно, но много мои приятели и роднини ми дойдоха на гости, когато живеех в София. Много им харесаха страната и храната. И много се кефеха, когато ме слушаха да говоря на български с някого.
Имам една приятелка, която ми помага с корекцията и странирането на книгите от български поети, които издавам. Те всички са двуезични и така покрай работата тя се научи да чете на кирилица. Дори ми гостува в България три пъти, а наскоро ми предложи да направим заедно пътуване до България, защото ѝ липсвала.
А относно гаджетата… доста е забавно. Всъщност, когато се запалих по български език, имах приятел, който дойде да живее с мен в България, малко понаучи езика и даже се справяше. Когато не съм бил обвързан, това, че говоря български, не ми е помагало. Изобщо. По-скоро хората, с които флиртувах, ме мислеха за странен тип, за извънземен. Даже в България. Там беше много фрустриращо. В приложенията за запознанства, когато си чатех с някое момче и казвах, че съм испанец, не ми вярваше. Мислеха, че съм българин и се правя на интересен… Скоро се омъжих и мъжът ми добре приема увлечението ми по българската литература. Единствено би предпочел да бях избрал руския език, понеже той е рускоговорящ. Но това е положението.
– Вероятно е вид комплимент да ви мислят за българин, който се прави на интересен. И все пак, заедно с удовлетворението да строите мостове между българския и испанския език, да събирате двете литератури в полза на поколения читатели, има ли и доза разочарование в цялата работа, кое ви натъжава, Марко?
– Много неща. Някои автори се държат високомерно спрямо преводачите. Имал съм случаи автори да не споделят моите преводи в социалните си мрежи. Но има и по-грозно нещо – когато споделят преводите и напишат нещо от типа „превели са ме на испански“, без да споменат името на преводача и без да му благодарят публично. Но най-много ме учудват авторите, които отказват да споделят преводите. Да те преведат на втория най-говорим език в света би трябвало да е причина да се похвалиш, поне за малко. Другото нещо, което ме разочарова е, че хората и даже много поети не купуват книги. Това е доста фрустиращо. В интернет ерата това лицемерие става още по-ясно – хората дават лайкове, радват се публично за твоите „успехи“, даже те споделят на стените си но… нямат 12 лева за една стихосбирка. Проблемът не е, че дадена книга не става бестселър. Тези, които се занимаваме с поезия, знаем, че по принцип нашата публика е доста ограничена. Но когато издаваш своята първа стихосбирка, очакваш най-близките си приятели да си я купят и прочетат. Въпросът не са 12-те лева, а в това, че не се чувстваш подкрепен от своите хора.
– Огорчението не ви ли сродява повече с великите поети? Аз лично не знам за автор, написал шедьоври, да е бил щастлив човек…
– Ха-ха, може би да. Но не знам дали това ме прави по-велик. Може би просто ги разбирам по-добре.
– Като казвате „разбиране“, не мога да не ви попитам дали вашата сексуална ориентация ви помага или пречи, включително по пътя към сърцата на читателите. Давам си сметка колко абсурдно звучи този въпрос, и все пак – има ли табута, свещени територии на вашата недосегаемост, или предпочитате да се разкривате максимално: в текстовете ви, в разговорите, извън думите?
– Откакто се „разкрих“, винаги съм бил доста искрен и директен. Помня, когато имах своята първа сериозна връзка, много обичах да казвам на хората „mi novio“ (на испански думата novio означава приятел в смисъл на партньор, гадже, не е двусмислена както на български) и да ги шокирам. Но всъщност, това не беше провокация, защото ако беше „тя“, щях да говоря за моята приятелка, без хората да се учудват. В България никога не се криех и открито говорех за гаджето ми, след което навирах в изречението едно пояснително „той“, за да стане ясно, че е мъж. За мен тази откритост беше вид активизъм. Когато говорех откровено за моя приятел, се чувствах освободен. В поезията се случва нещо подобно. Българската литература е особено свенлива и рядко допуска вулгарен и откровен език спрямо сексуалното. Първите ми стихотворения на испански описваха упадъчността на софийската обстановка – изпочупени тротоари, баби ровещи в кофи или продаващи цветя, сивота… по-скоро са социални. Обаче когато започнах да пиша на български, осъзнах, че обичам да разкривам най-интимното – сексуалните и неосъществени отношения, желания, с много вулгарен и директен тон. Може би това ми липсваше в българската поезия. Мисля, че искреността ми ми помогна да стигна до някои читатели, а не самата сексуална ориентация.
– Да разбирам ли, че българският език и писането на български е било вид освобождаване за вас? По-склонни ли сме да се крием в собствения си език и да се разкриваме през чуждия? Сега се сещам за един фрагмент от Атанас Далчев, който гласи, че когато човек не знае добре един език, вместо да каже това, което мисли, започва да мисли това, което може да каже.
– При писането – да, българският се оказа нецензурирано поле, където да изразявам най-силните си и искрени емоции. Може би стихотворения, които съм писал на български, нямаше да напиша на испански. Или бих променил някои неща. Сигурно това е причината много от тях да не са преведени на родния ми език. Не, че ме е срам, но не ми идва отвътре да пиша тези неща на испански. При говоренето е различно. Аз съм роден и израснал в Южна Испания, в провинция Кадис, а за тази област е много характерна вулгарността. Хората говорят и се изразяват по силно вулгарен начин. От малък съм чувал дори майка ми и баба ми да използват ругатни и псувни. Освен това вкъщи родителите ми винаги са говорили открито за секс. Мисля, че това нестандартно възпитание ме направи вулгарен, но и свободен човек без предразсъдъци.
– Докато общувате с български автори, успявате ли да усетите литературната атмосфера в България и как я оценявате? Знаете ли например за открита (или прикрита) омраза между писатели, за обвинения в задкулисия при раздаване на литературни награди, изобщо – доловимо ли е това за вашето дистанцирано присъствие?
– Всъщност моето дистанциране има и своята полза. Като страничен наблюдател, аз нямам предразсъдъци спрямо определени автори. Превел съм награждавани и известни поети, но също така и не много известни, които не са част от академичните среди и университетската сфера. Аз съм един от редакторите на списание „Нова социална поезия“. Тази група се държи дистанцирано спрямо определени имена от съвременната българска поезия и други поетически групи. Но аз лично нямам такива резерви и даже успях да събера в една антология имена от различни „течения“ – от Академията и извън нея. Нито един автор не ми отказа да участва заради нечие друго присъствие в антологията. Много ми е ценно и мисля, че успях защото съм чужд наблюдател, а не български поет.
– Казвате, че не сте български поет, но пишете поезия и на български. Кое според вас прави принадлежността на един автор в конкретен език и литература, има ли неща над географията, родното място и езика? Как усещате опозицията локален-световен поет?
– Определям се като поет, пишещ на български език. Това, че пиша на български език, ме обвързва с българската поетическа сцена и смятам, че съм част от нея – но това не ме прави българин. На испански съм написал стихотворения за българската действителност, тези стихотворения са много важни за мен и в тях разказвам първите си впечатления от София. Но макар да са написани на испански, ги смятам за част от българската литературна сцена. Мисля, че именно езикът и тематиката определят дали даден автор принадлежи към конкретна литература.
– Какво друго българско, извън езика и литературата, успяхте да обикнете? На какво ви научи животът ви в София?
– София. Самият град е ужасен от урбанистична гледна точка (не е достъпен за пешеходци: колички, хора с увреждания, деца), но в същото време има своя чар. Омагьосани вътрешни дворове, към които може да се промъкнеш от улицата, елегантни стари железни врати, които стоят отворени, дървета навсякъде, чиито корени пукат неподдържаните тротоари, полуразрушени сгради, санирани на парчета фасади… Цялата тази упадъчност ме омайва. Когато живеех в София, почти всеки ден снимах тези градски пейзажи.
– Коя българска дума най-много ви е затруднявала? А тази, която ви омайва със звученето си?
– Испанският език не различава б и в, и двете букви ги произнасяме като б, затова ни е трудно да произнасяме в. А освен това испанската азбука няма з, ж, ц, щ и ъ. Всички думи, съдържащи тези букви, са сложни за произнасяне за испаноговорящите. Особено, ако тези фонеми се съберат в една сричка. Някои сложни думи, за които се сещам, са „разхвърляно“ и „ъгъл“. Сложните думи са също и красиви, защото звучат екзотично. Харесват ми също думите, завършващи на –та, като самота.
– Съпругът ви е рускоговорящ, как коментирате вкъщи войната в Украйна и на чия страна сте?
– И двамата сме против войната. При мен като испанец тази позиция е по-очевидна и нямам спорове с близките ми хора. При него е по-различно. Той е от Узбекистан и е етнически свързан и с Русия, и с Украйна. Татарин е. Едната му баба е кримска татарка и е била депортирана по време на Сталин от Украйна в Узбекистан заедно с други много татари, които са били наказани и обвинени в „сътрудничество“ с нацистите. Той има роднини и в Русия. За него това е болна тема, прекъснал е отношения с много близки хора заради войната, защото те застават на страната на Русия и за него това е недопустимо. Иначе и двамата сме против войните на НАТО в други краища на света. Ние сме против всички войни и всеки вид империализъм, било то руски или американски.
– Все говорим за силата на думите, за езика, който преодолява граници, време, пространство, но когато става дума за война, арсеналът на словото сякаш помръква. Може ли, според вас, да спрем една война с поезия, с литература, с изкуството въобще?
– Де да беше толкова лесно… Да образоваме хората и да ги направим „граждани на света“. Войната е безсмислена, тя е продукт на интересите на различни блокове в световния пазар. Хората може да я спрат, като осъзнават как тези действия влияят на живота им – били те бомби или санкции, които затрудняват и оскъпяват живота на работниците. Поезията и литература не са средство, за да постигнем мира, а начин на изразяване на политически позиции на ангажираните автори.
Стихотворения на Марко Видал:
София
Ужасяващото вмешателство на човека
но и абсолютното нехайство
и небрежността
ме карат
понякога да се чувствам
като в затвор.
В клопка
между монотонни стени.С цялата чернота пред мен
напукващо се неподслонена.
(превод от испански: Владимир Сабоурин)
Синьото момче се оглежда
На Александър Вутимски
Синьото момче скита само по улиците, съзерцавайки
мизерията, която го обгражда и дебне. Рязко спира
и се навежда пред една дупка в тротоара. Омаяно и
очаровано от пропастта, която безмълвно го зове и го
моли да се хвърли в нея и да пропадне в тъмнината на
безкрайните и подземни илюзии.Синьото момче се оглежда в локвата, която е до него
и вижда отчаянието в лицето си, докато мислите му
хвърчат, оставяйки само спомените на последната
целувка, огряла душата му.Синьото момче се изправя и насочва погледа си към
отсрещната синя стъклена сграда. Ненадейно решава
да пресече улицата и тръгва към синята стъклена
сграда, но в този момент то е прегазено от една синя
кола.Душата на синьото момче се изнизва от топлото му
тяло и започна да преследва нецелунатите от него
сини момчета.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение