Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Чужденците будители, отворили очите на света за родината ни

Сборникът „Десет велики българолюбци“ разказва историите на видни чужденци, безкористно работили за България

Александър Батенберг е българолюбецът, който служи честно на народа, а не на Великите сили, пише Милена Димитрова. - Чужденците будители, отворили очите на света за родината ни

Александър Батенберг е българолюбецът, който служи честно на народа, а не на Великите сили, пише Милена Димитрова.

Вече десетилетия се опитваме да формулираме какво означава „будител“. Търсим просветлените личности, които си струва да следваме, даваме определения на понятия като „възраждане“, „пробуда“, „възвисяване“, най-вече с надеждата да попием значението им, да се „заразим“ с тях. И така неволно ограничаваме търсенето си в най-лесните посоки.

Всъщност будителите са тези, които посочват важното. И трябва да се научим първо да разграничаваме същественото от дребнавото, смисленото от повърхностното. Освен това трябва да признаем със смирение, че будителите не винаги говорят един и същи език с нас.

Именно това се опитва да ни подскаже сборникът на Милена Димитрова „Десет велики българолюбци“ (изд. „Книгомания“), в който са разказани житейските истории и приносът за България на десетима чужденци, пропити с обич към нашата родина. Имената на някои знаем добре – като това на Александър Батенберг, Джанюариъс Макгахан, Мерсия Макдермот. Други са почти неизвестни – като Хосе Пелисер, Мартин Кейниг, Едуард Кинг. Обединява ги едно – любовта им към България и будителската им дейност. Будителска за света, чиито очи се отварят за родината ни след безкористната намеса на тези българолюбци.

Авторката Милена Димитрова е подходила почти научно към задачата си – историите, макар и вълнуващи сами по себе си, са разказани с необходимата дистанцираност и обективност, позволяваща читателят сам да изгради отношението си, без да става жертва на обичайната дидактичност.

Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата – частта, посветена на художника Хосе Пелисер. Откъсът е предоставен от издателство „Книгомания“.

Художникът Хосе Луис Пелисер (1842 – 1891)
Лоялният приятел

Българофилът, който:

С достоверните си картини на българските селища в Османската империя увековечава как един народ се отърсва от петвековен гнет.

С гравюрите и репортажите си оформя представите на испаноговорещия свят за нашите земя, хора, къщи, ниви и държава.
Предсказва и с големи очаквания описва „новата ера на Балканския полуостров“.

Когато през пролетта на 1877 година испанският художник се появява в щаба на Руската армия, той, за съжаление, не носи изискваните официални препоръчителни писма. Ето какво отбелязва в дневника си стриктният полковник Михаил Газенкампф: „Пристигна някой си дон Хосе Луис Пелисер, кореспондент и художник на испанската илюстрация, само че без никаква рекомендация. Той обаче внушава такова доверие със своето честно, открито лице, че аз помолих Великия княз да го допусне на моя отговорност. Великият княз се съгласи…“. Така Великият княз Николай Николаевич, брат на руския император Александър II, дава съгласието си, за да бъде приет Пелисер като военен кореспондент.

Пелисер оправдава доверието със забележителна чест и талант. Графиките му на кавалерията, бойните полета, лицата на военачалниците, лазаретите с ранените, мостовете, преходите умножават хилядократно ефекта от репортажите му. И до днес представите за Руско-турската война от 1877 – 1878, както и през целия ХХ век, се опират на картините на Хосе Луис Пелисер „Рус­ките войски минават Дунава“, „От Плевен за Свищов“, „Конвой на ранените руски войници“, „Преминаването на Шипка“, „Битката при лунното затъмнение на 26 август 1877 г.“, „Превземането на Одрин“, „Мирът от Сан Стефано“ и др. Картините и думите му разтварят един непознат свят пред испанските читатели. Описани реалистично, с човещина и уместни сравнения, Пелисер разкрива добрите качества, трудолюбието и робската злочестина на българите, културните им традиции, усета им към красота и хармония.

Нещо повече, освен с брилянтните си рисунки, също и с текстовете си, точно този испанец най-добре измежду десетките военни кореспонденти предава радостта на българите от възтържествуването на свободата и прав­дата. И други, разбира се, са писали за най-важния от българска гледна точка изход от Руско-турската война, но репортажите на Пелисер са най-красноречиви за ­достойнствата на един изстрадал народ, за шевиците по чудните носии, за трудолюбието, за плодородната земя, за ­къщите и даже за жените с „горда осанка като кариатиди“. Дори когато пише за битките и за ранените, думите на испанеца са особено добронамерени и човечни.

Хосе Луис Пелисер, „Руските войски минават Дунава“

 

Роден в Барселона

Хосе Луис Пелисер развива умението си да рисува в ателие в родния си град, след което специализира три години в Рим. Добър е в композициите, но още повече му се удават политическите портрети и карикатури. Пелисер заблестява с таланта си като художник от фронта на Третата карлистка война, 1872 – 1876 (една от поредицата граждански войни в Испания, в която Карлос VII претендира за трона и смята да го завладее с оръжие – б. а.).

Пелисер потегля от Кишинев, където на 12 април 1877 г. е обявена войната на Турция с подписания от император Александър II „Манифест за обявяване на война на Османската империя. В изданието „Ла илюстрасион еспаньола и американа“ кореспондентът старателно описва руските воини, които са го очаровали „с високия си ръст и безукорна дисциплина. „Те отиваха да воюват с неустрашимо решение, със спокоен ентусиазъм, каквито много малко други войници притежават.“ Армията напредва през Плоещ, Мачин, Браила и по маршрута Зимница – Свищов.

Хосе Луис Пелисер, гравюра

Два български източника разкриват подробности за таланта и за отворената към България душа на испанския журналист през 80-те години – едно столетие след като Пелисер е кръстосал българската земя и я е увековечил в картините и репортажите си. Едно дарение също даде повод в новото хилядолетие да си спомним за даровития и искрено добронамерен испанец.

Внушителна сбирка от графиките на Хосе Луис Пелисер в изданието „Ла илюстрасион еспаньола и американа“ донася в България в края на 70-те години на ХХ век колекционерът Ангел Будев, като се връща от посланическата си мисия в Куба. Дипломатът е автор на монография за Пелисер с множество илюстрации и я издава през 1977 година в обемистия каталог „Испански гравюри за Руско-турската война (1877 – 1878). Отпечатва още едно библиографско бижу „Старинни гравюри за Руско-турската война“ през 1978 година и впоследствие е назначен за първи директор на Националния дворец на културата.

Почти по същото време кореспонденциите на Хосе Луис Пелисер са проучени и от професора по испанска филология Венцеслав Николов. Близо двайсет години той издирва старопечатни издания в библиотеки и музеи в Мадрид и други градове и през 1984 година събира в книга най-доб­рите цитати от „Сто испанци за българското минало“1. Трудът му разкрива как България „се появява“ на Иберийския полуостров, как се създава и се изгражда образът `и в испаноговорещия свят. В държави на мореплаватели и конкистадори отдавна има карти и атласи, но Венцеслав Николов изследва оформянето на представата какви сме ние, българите, и какви са били предците ни. Хронологично още от Средновековието Николов проследява кой, какво и как говори на любознателните читатели за нашата страна, с какви други нации и народи тя е сравнявана. Книгата документира ентусиазма и искрената симпатия на Пелисер към българите с цитати от публикациите във вестник „Ла илюстрасион еспаньола и американа“, който по-скоро отговаря на съвременните ни представи за списание.

Едно необичайно дарение неотдавна хвърли светлина върху творчеството на Хосе Луис Пелисер. Журналистката Къдринка Къдринова, почетен председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, получава от свой кубински колега четири архивни броя от седмичника „Ла илюстрасион еспаньола и американа“, в които има графики и кореспонденции от Хосе Луис Пелисер. През пролетта на 2023 г. Къдринова ги дари на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.

Започващата война предизвиква огромен интерес в Испания

Освен към Русия и Турция вниманието се насочва към България, която за всички ще бъде главен театър на бойните действия. В печата излизат географски и военни сводки за българските земи, някои в опашати подлистници, печатани в няколко броя. Припомня се скорошният април, тича се и в старата история на българите. Биноклите на журналистите невинаги са на фокус, кога в бързината се спират на отделни дървета, а не на гората, кога се пообъркват имената на дърветата. Така или иначе, заедно с руско-турския конфликт злободневие става и България. Ако преди април са проявявали към нея мъгляв, едва ли не само етнографски интерес, въстанието го превръща в политически, а Освободителната война – в многопланов“, констатира Венцислав Николов.

Всички испански издания откриват рубрика „Войната в Ориента“. Някои по две, като в едната дават или препечатват последни новини, а в другата – главно коментари и илюстрации. Отваря се и голям глад за картини от мястото на събитието.

Трима испански журналисти са изпратени от мадридски издания и потеглят като очевидци към Балканите. Испанското илюстрирано списание води с тандема на акредитирания като военен кореспондент талантлив художник Хосе Луис Пелисер и назначения за главен редактор Енрике Дюпюи де Лом, който е не само публицист, а и служител във Външното министерство. От май 1877 г. той почва да пише във всеки брой средно по триста правдиви реда за хода на войната за българската свобода. В изданието Хосе Луис Пелисер още от Мадрид, преди да тръгне на Изток, се заема да композира сюжети от Руско-турската война.

Първи тръгва Хосе Луис Пелисер (1842 – 1901), командирован от „Ла илюстрасион еспаньола и американа“. До войната той се занимава почти изключително с живопис. Там обаче, из румънските крайдунавски градове и най-вече после, из българските краища, художникът се изявява и като талантлив публицист. През Кишинев Пелисер пристига в Букурещ на 5 юни 1877 година…

На място Пелисер проявява и другия си талант. Освен като наблюдателен и експресивен живописец той израства и като добър майстор на перото… Стремежът му е да бъде безпристрастен, честен, конкретен и точен, както сам подчертава в едно писмо. Изпълнява всичките си обещания. Безпристрастност обаче не означава равнодушие. Още по-малко за човек, „влюбен в справедливостта, приятел и защитник на потиснатите“, „желаел от цялата си душа по-добър свят за тях“.

В хода на войната Хосе Луис Пелисер разбира, че е дошло „времето, когато народите трябва да влезнат в своите права, трябва да влезнат в своите права и славяните, защото не е справедливо те, чието име е синоним на слава, да бъдат наричани роби и слуги, да живеят потис­нати и унижени“.

Забележителните графики на Хосе Пелисер по-често илюстрират неговите текстове и наблюдения, понякога са допълвани с редове от Дюпюи дьо Лом. Случвало се е редакторите да доразкрасяват пристигналите от фронта новини с впечатления и от други кореспонденти. Рисуващият за „Ла илюстрасион еспаньола и американа“ Хосе Пелисер обаче остава ненадминат със запомнящия се стил и сюжети на документиращите картини в хрониките си.

След Свищов Пелисер се убеждава, че е попаднал на епохално важно място в правилния момент, и пророкува без страх: „Вниманието на целия свят е съсредоточено по бреговете на Дунав… И когато русите преминат от другата страна, ще започне нова ера в историята на Балканския полуостров“. Художникът не остава безразличен към трагедиите от войната, а подробният изследовател Ангел Будев отбелязва, че „оттук нататък летописът му се свързва изцяло с България, която искрено обиква“.

Радостта на българите е оправдана според Пелисер, защото „България е мотивът на сегашната война“. За свободата на нейния народ са тръгнали да се сражават руските воини и „тяхното настъпление в България няма равно на себе си като военна операция“. И като безкористност – в същото писмо Пелисер подчертава, че в Търново русите помагат на българите да формират първите административни органи на новата си свободна държавност: „Създадено бе своего рода национално правителство, организирани бяха местни органи на властта за поддържане на обществения ред и от сега нататък Търново вече има собствена и независима организация с неприкосновени права“. От тези редове лъха оптимизъм, подчертава Венцислав Николов.

Не минава дълго време и същият полковник Газенкампф дава възторжена препоръка за испанеца: „Със своята общителност, отзивчивост, талант и най-вече с лоялността си Пелисер печелеше приятели не само сред нашите (руските) бойци и офицери, но и сред българското население“. Описва го и като лидер по характер.

По метода на сравнението

Освен картините, и възторжените думи на Хосе Луис Пелисер рисуват най-добре случващото се във войната на Балканите. Например няколко от военните кореспонденти пишат за влизането в Търново и за значимостта в древната българска история, чиято памет пази градът. Неслучайно чуждите хроникьори са поставили във фокус един и същи момент, преди ген. Гурко да влезе в престолнината ни.
Дори само документалните описания на Търново – чието име не само испанците, ами и французите, и американ­ците слабо познават – дава ключ към въпроса защо Хосе Пелисер и Едуард Кинг (също както Макгахан с прочутите му репортажи за „Турските зверства“) изпъкват и се разкриват с пристрастие към България.

Испанският кореспондент Тараго-и-Матеос изпраща следната информация:

„Търново е живописен стар град, обгърнат от исторически и романтични спомени. Столица на древните български царе, център, в който православните патриарси са имали голяма духовна власт за поробения народ. Търново още е огнище на надеждите му и спомен за славното му минало. В страна, където националният дух е изтерзан, но не забравен и мъртъв; в страна, чийто легендарен народ черпи сила от миналото, е естествено Търново да въплъщава всичко, което българинът най-силно люби“.

Американецът Едуард Кинг представя същия град пред читателите на „Бостън джърнъл“:

„Търново е столица на българските царе за дълъг период и е безмилостно плячкосан от турците, които превземат града през 1393 година. Турците пристигат в една част на Европа, толкова разпокъсана между различни народи, изтощени от междуособни войни, че задачата да подчинят българите се оказва лесна. Един от кошмарите на сърцатите патриоти, които образуват лигата „Млада България“, е свързан с убеждението им, че е налице тенденция за емиг­рация в Сърбия на част от българското население, а в продължение на много време се ширят опасения, че почти всички земеделци ще напуснат родината и ще се заселят в съседната държава. Сърбите, естествено, бяха петимни да се възползват от тези настроения, но сега, когато България има шанс да получи автономия, нейните земеделци и занаятчии не бързат да я напускат. Хиляди здрави мъже, които всяко лято и есен са ходили на гурбет в Унгария, Румъния и Сърбия, сега ще отдадат усилията си да си построят домове на родна земя. България има плодородна почва и народ с чудесни умения за напредничаво селско стопанство. Сега са нужни само пътища, училища и железници – накратко точно онова, което този народ не можеше да придобие под турска власт и което ще улесни превръщането на страната в силна държава“.

В същия ден, 7 юли 1877 г., когато в Свищов узнават, че ген. Гурко е влязъл в старопрестолния град, и испанецът Хосе Луис Пелисер потегля натам с щаба на главнокомандващия. Испаноговорещият свят получава от него като първо впечатление от българската природа „студената и кристалночиста вода, която пихме с истинска наслада“. Същия следобед се налага войската да пътува от Свищов за Търново до село Царевец „в гъст облак прах, колите се блъскаха една в друга, защото не се виждаше нищо, тоест виждаше се само прах, отвсякъде прах… За повече от час, докато пътувахме от Свищов до Царевец, бяха заличени всякакви различия по чин: генерали, войници, кочияши. Всички носеха една и съща униформа, с цвета на шосето“. Вечерта, когато пристига в селото, Пелисер не сдържа възхищението си от българската земя и от трудолюбието на българския селянин: „Страната е прекрасна, земята е плодородна и общо взето, добре обработена. Тук водата е чудесна, природата – разнообразна, а растителността придава на този край очарования, каквито не могат да се видят на другия бряг“. В Царевец испанецът заспива с приятно удовлетворение. През деня е получил поздравления от висши руски офицери за работата си като военен кореспондент. На сутринта Пелисер е отново на път. Тази част от Дунавската равнина Хосе Луис сравнява с една от най-живописните испански области: „От Царевец до Мекиш теренът се издига и спуска вълнообразно и напомня нашата Навара“.

На 8 юли преспива в с. Мекиш и на другия ден продължава на югоизток. Руската колона се придвижва без бой и очите на художника обгръщат спокойно красивия български пейзаж – „хълмовете, падините, многобройните рекички, които ги браздят, преди да се влеят в Росица или в Янтра“.

Рано сутринта на 10 юли, след като е пренощувал при лагерни условия на брега на Росица, Пелисер вече гони Търново. Пътят минава през село Самоводене. Там испанецът отново се възхищава от ликуването на българите при срещата им с руските части. Още същия ден той отразява сцената в чудесна рисунка, към която добавя:

Самоводене посрещна армията с изключителен възторг и радостна гълчава. По улиците – цветя, венци и знамена. Мъже, жени и деца, пременени с най-хубавите си дрехи: многобройно духовенство, облечено в най-богатите си одежди; радост по всички лица – ето картината, която озаряваше сияйното слънце от ведрото, без нито едно облаче небе“.

Часове по-късно Пелисер присъства на подобна сцена, само че в още по-големи мащаби, в Търново. За рисунки този ден няма да остане време. Но най-важното испанците трябва да научат от него на мига. И още същата вечер с руската поща поема за Мадрид един плик, адресиран до „Ла илюстрасион еспаньола и американа“.

Надвил умората от тежкия преход, Пелисер пише за читателите си, че „в Търново, сърцето на България, градът на славните български царе Иван-Асен и Иван-Шишман, великият княз Николай Николаевич, свитата му и придружаващите го войски бяха посрещнати с въодушев­ление, по-голямо от което човек не може да си представи– буквално ни засипаха с цветя“.

Пелисер добавя към летописа за войната и сведения за бита и културата на българите. Възхищава им се, че са устоели на петвековното владичество, съхранявайки богатството на православната си култура, дългата си история и своя език. Перото на Пелисер е особено правдиво, когато обрисува буквално от натура първите си впечатления от нашия народ:

Необходимо е да се признае, че българското население както в селата, така и в градовете е много трудолюбиво. Домашното производство задоволява неговите ограничени потребности – всяка къщурка има своите вещи или домашни принадлежности: пещ, стан, хамбар, курник, обори и др. Жената никога не стои със скръстени ръце – шие, тъче, подрежда къщата, разпределя храната, докато мъжът, в замяна на това, със своя кожен калпак, с който никога не се разделя, и с широката си риза работи на къра или гледа добитъка…

Недалеч от река Дунав страната е почти без хълмове и възвишения, с много малко дървета и слаба култура на нейните обитатели. В централната част и по планинските местности населението е във всяко отношение много по-културно, земята е обработена и изорана, а растителността е рядко красива. В Габрово, малък град, който се намира на шосето от Търново за Казанлък, може да се видят не само земеделското усърдие и домашното производство, но така също и стремежът да се изнасят някои произведения за съседните райони и области, за които Габ­рово е пример за подражание. Трудолюбието на жените там достига до крайност…, така че няма нищо чудно в това, че тяхното облекло и всички къщни тъкани са произведени от сръчните им ръце. Във всички къщи, които посетих, не видях нищо, абсолютно нищо, което да не представлява домашно производство – килими, пердета, покривки за маса, с една дума – всичко. За търговия се произвеждат най-различни предмети… дори изкуствата са представени в този индустриален град от една фамилия художници. Градът е изключително живописен. Архитектурата му е оригинална. Изхождайки от възможностите на страната, без да се интересуват от стил и епоха, зидарите – строители на Габрово, са постигнали резултати, които в далеч по-културни селища архитекти с много знание и култура не са постигнали. Видът на къщите като ансамбъл или детайли било по конструкции, по колорит и материали или всичко, взето заедно, ни напомня на селище от Севера и никой, минавайки по улиците му, не би повярвал, че се намира в България (цитирано по книгата на Ангел Будев от „Хроника де ла гуера де Ориенте“, бр. 2/1877 на „Ла илюстрасион еспаньола и американа“ – б. а.)“.

Наред с картините и ярките думи в текстовете на Пелисер няма да избледнеят. Прочетени и днес, близо сто и петдесет години, след като са написани, те звучат обективно и са неподправено българолюбиви. След края на Руско-турската война през 1878 г. Пелисер става артистичен директор на издателство, илюстрира томове от Всеобщата библиотека като „Сид“ и „Дон Кихот“. Заема се с организацията на Световното изложение в Барселона. Основава Института за каталонско изкуствознание и от 1894 г. е член на Испанската академия за изящни изкуства. Отива си от този свят на 59 години в родната Барселона.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90