Софийски международен панаир на книгата

Да, аз помагам на БСП с лицето си. Давам си сметка за цената

„Властта като изкушение“, откъс от биографичната книга „Романът на моя живот“ на Стефан Данаилов, написана под редакцията на Георги Тошев

„Партията може без всеки. Животът – също. Дори да си най-­големият артист, един ден си отиваш.“ Снимка: Виктор Гилтяй - Да, аз помагам на БСП с лицето си. Давам си сметка за цената

„Партията може без всеки. Животът – също. Дори да си най-­големият артист, един ден си отиваш.“ Снимка: Виктор Гилтяй

„Много награди получих. Някои хора сега биха ги нарекли „социалистически“, но за мен те бяха заслужено признание за труда ми. В работата се раздавах без задни мисли, без да участвам в нечии игри. Посветих се на актьорската професия и не си правех сметки какви облаги може да ми донесат ролите. Играх хулигани, исторически герои, съвременници, партизани и във всички тези образи вложих нещо от себе си“, казва Стефан Данаилов в биографичната книга за живота му, написана под редакцията на журналиста Георги Тошев. Мемоарът излезе преди 2 години, за 75-ия рожден ден на актьора. Стефан Данаилов почина днес, 27 ноември, дни преди да навърши 77 години на 9 декември.

Вижте още: ПОЧИНА СТЕФАН ДАНАИЛОВ, НАЙ-ГОЛЯМАТА ЗВЕЗДА В БЪЛГАРСКИТЕ КИНО И ТЕАТЪР

„Романът на моя живот“ е написана от първо лице. В книгата Стефан Данаилов разказва открито за детството си, за родителите, мечтите, любовта, първите си стъпки като актьор, за ролите и отношенията си с властта. По време на тоталитарния строй той съзнава, че е използван от Партията, след като го застига славата с „На всеки километър“. Актьорът получава от държавата редица облаги, но като партиен секретар на Народния театър е използвал положението си и за да подобри бита на немалко свои колеги. Много повече успява да направи за тях след години, след промените, когато влиза в държавното управление като депутат и министър. В книгата той разказва как посреща 10 ноември 1989 г., за нощта на 10 януари 1997-а, за кризата при управлението на Жан Виденов, за контактите си с различни фигури от политиката през годините.

Предлагаме ви откъс от „Романът на моя живот“, предоставен на „Площад Славейков“ от изд. „Книгомания“.

Властта като изкушение

Властта флиртуваше с мен и преди, и след 10 ноември 1989-­а. Особено в началото на филмовата ми кариера. Припознаваше ме като „свой“, въпреки че си бях хулиган.

***

ПРАЗНИЧЕН НОВОГОДИШЕН КОНЦЕРТ | „ВДЪХНОВЕНИ ОТ ЗИМАТА”

В началото на 70-те години бях вече известен артист, но с Мери още живеехме в малкото жилище в кв. „Изток“. Търсех по-голям апартамент, защото по едно време прибрахме и баща ми при нас, Росен също ни гостуваше често. Старият дом стана тесен за всички ни.

Един ден режисьорът Въло Радев ми съобщи, че е говорил за мен със секретарката на Тодор Живков. Тя ми била фенка, да ѝ се обадя. Звъннах ѝ около Нова година за среща с Първия. Тя обеща да съдейства.

С Мери посрещнахме празниците извън София, а когато се прибрахме у дома на 2 януари, ме потърсиха по телефона от кабинета на другаря Живков. Ошашавих се!

На другия ден се запътих към важната среща – изтупан, с прическа. От притеснение обърках входа и тръгнах да влизам в ЦК откъм страната на БНБ. Когато стигнах до кабинета на Първия, влязох и го видях да седи зад огромно бюро. От стрес, вместо да кажа: „Честита Нова година, другарю Живков!”, се изцепих: „Честита Нова година, другарю Тодоре!”.

Настъпи неловко мълчание.

После Живков се засмя и ме покани да седнем край малката масичка пред бюрото. Понечих да си разкопчая сакото и едва тогава забелязах, че копчетата ми са закопчани накриво – от нерви, от какво друго…

Живков директно ме попита какво искам. Обясних му за жилището. Той натисна някакво копче и повика другаря Тинко Воденичаров, един от най-доверените му съветници в онези години.

„Гледай, майор Деянов е тука! Я да се намери едно жилище за него и семейството му”, нареди Живков.

Пихме кафе и си тръгнах.

Не помня колко време съм прекарал в кабинета му. За мен тази среща мина като миг. Никога не съм се притеснявал толкова. На излизане се погледнах в огледало и видях, че от напрежение са ми избили пъпки на лицето.

Живков се държа добронамерено и свойски, бързо реши проблема. Получих апартамент в блока, в който живея и до днес. С Мери станахме съседи на Въло Радев, Доротея Тончева и Стефан Цанев.

***

Много награди получих. Някои хора сега биха ги нарекли „социалистически“, но за мен те бяха заслужено признание за труда ми. В работата се раздавах без задни мисли, без да участвам в нечии игри. Посветих се на актьорската професия и не си правех сметки какви облаги може да ми донесат ролите. Играх хулигани, исторически герои, съвременници, партизани и във всички тези образи вложих нещо от себе си.

В годините след промените Стефан Данаилов позира за снимка с шлема на цар Борис I от едноименния филм, в който актьорът игра ролята на монарха. Снимка: Виктор Гилтяй

Спомням си деня, в който ми връчиха Димитровската награда. Това беше знак за голямо признание наред със званията „Заслужил“ и „Народен“ артист. Даваха по една червена кутия, в нея беше написано нещо, слагаха и значка. В друга стая изплащаха парите от премията.

Мери ме попита: „Ламбе, каква е програмата?“. Обясних ѝ, че първо ще пием кафе в хотел „София“, а след това ще има вечеря с колектива. Тя ме познаваше добре и подозираше, че празнуването на наградата няма да завърши безпроблемно. Директно ми нареди: „Когато вземеш парите, остави си от тях да имаш у себе си, а останалите прати по Сашо Бръзицов, да ги приберем у дома“. Съгласих се: „Добре, Мерка!“.

Сашо пристигна в кафенето, предадох му парите, оставих някой лев за себе си и се разделихме. Бяха ни раздали чисто новички петаци, нямаше време за губене. Отидохме в ресторанта, носеха първо, второ, трето… Приключихме в бар „Астория“, тогава се намираше на бул. „Руски“. Доста алкохол бях употребил, чувствах се развеселен, докаран с костюмарата, вратовръзката разпищолена…

В бара заварихме футболистите на ЦСКА, а аз съм цесекар. И нали съм станал лауреат на Димитровска награда, като започнаха едни тостове… Не си спомням кой ме закара у дома към 4,30 сутринта. Бил съм пиян-залян, гушнал червената кутия със значката. Мери се чудела как да ме подпре да не падна. Съблякла ме, сложила ме да спя. Но по едно време ме събуди: „Ламбо, ставай! Обадиха се от бар „Астория“. Направил си голяма сметка, а не си платил абсолютно нищо!“.

Оказа се, че съм черпил цялото заведение. Да се знае, че другарят Данаилов добре е отпразнувал Димитровската награда! Всичките пари, които бях пратил по Сашо Бръзицов, отидоха за почерпката в бара.
Наздраве!

***

Имам ли пари, черпя. Мери понякога се дразнеше, че правя големи трапези, а след това почват коментарите: „Леле, как се напихме снощи с Ламбо!“.

Може аз да не съм се напивал, а само коментаторите, но нали казваха: „С Ламбо се напихме…“. Жена ми не се гневеше заради похарчените по познати и непознати пари, а заради некоректността на тези, които седяха на масата ми и след това измисляха какви ли не истории да се хвалят с тях.

„Стига бе, братче, стига си ги мъкнал тези, стига си ги черпил!“, ядосваше се тя. Много от колегите бяха свикнали да не вадят пари от джоба си, когато са с мен. Не крия – пиех, веселях се, излизах с най-хубавите мадами, но имах мярка. Бачках много, не можех да си позволя да не съм във форма. До тежък алкохолизъм никога не стигнах и защото Мери често се намесваше. По едно време започнах да пия повечко, особено когато нямах работа в театъра, а тя ме преследваше като диверсант. Не ми позволяваше да се излагам. В киното се случваше да се почерпим, позволявах си го по време на по-леките сцени. Но когато имах представления, и през ум не ми минаваше да употребявам алкохол.

При нашите пътувания из страната Мери обичаше да ме закача: „Ламбе, как пък един директор на библиотека не дойде да те поздрави, само бармани и управители на ресторанти!“. А аз не ѝ оставах длъжен: „Мери, душа, времето, когато приключвам снимки и се прибирам в хотела, библиотеките и музеите са затворени!“.

Обичам веселието и добрите компании. Има актьори, които си купуват питието, качват се сами в стаята си и се напиват като герои на Достоевски. Аз не съм от тях.

Падането на Тодор Живков започна епохата на новия ренесанс, но и на бъркотиите.

Десети ноември 1989 г. ме свари в София. Беше работен ден, но аз нямах представление. Получих съобщение от Градския комитет на БКП, че ще има събитие. Провеждаше се важен пленум, а аз бях партиен секретар на Народния театър. Подготвих се да отида отново в големия салон на ЦДНА1. Там вече ни бяха събирали два пъти, без да съобщят какво се случва по върховете на партията. Не си спомням дали на третия път ни поканиха вътре, или разбрахме от телевизията, че Тодор Живков е подал оставка.

Сещам се за историческия момент с репликата на президента Петър Младенов за танковете и последвалите събития. Като депутат тогава бях в парламента. Народът се трупаше пред сградата, а аз все още възприемах всичко на шега. Не можех да повярвам, че ще се стигне до сблъсъци. Дори се обадих от един стационарен телефон на Мери: „Донеси пушката, че тук става голям майтап!”. Един познат от УБО2 мина и ме предупреди: „Ламбе, работите са много сериозни!“. Помислих си: „Егати, дотам ли се докарахме…“.

В това време Младенов казал: „Най-добре е танковете да дойдат”. Ние бяхме в заседание. Нешка Робева стана и се обърна към всички: „Занимавате се с щуротии, а вижте какво става навън!“.

***

Участвал съм в овладяването на доста кризисни ситуации в партията. Една от тях беше в началото на 90-те. Връщах се от Берлин, там снимах филм. Велислава Дърева и Анжел Вагенщайн ме чакаха на летището. Помолиха ме: „Ела да успокоим топката, защото в партията има напрежение, ще стане страшно!“.

Спорът беше за петолъчката над Партийния дом. Тогава не бях фактор в партията, а просто редови член.

Задълженията ми на партиен секретар приключиха след едно бурно събрание в Народния театър, на което колегите щяха да ме разкъсат. За съжаление се разделихме на сини и червени. Всички се нахвърлиха върху мен, дори близките приятели и хората, на които помагах през годините.

Единствено младите актьори ме подкрепиха. Евелина Борисова ми подаде бележка от тяхно име, на която пишеше: „Ламбо, ние сме с теб!“.

Болезнено го преживях.

1 2 3Следваща страница