Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Да, аз помагам на БСП с лицето си. Давам си сметка за цената

„Властта като изкушение“, откъс от биографичната книга „Романът на моя живот“ на Стефан Данаилов, написана под редакцията на Георги Тошев

„Партията може без всеки. Животът – също. Дори да си най-­големият артист, един ден си отиваш.“ Снимка: Виктор Гилтяй - Да, аз помагам на БСП с лицето си. Давам си сметка за цената

„Партията може без всеки. Животът – също. Дори да си най-­големият артист, един ден си отиваш.“ Снимка: Виктор Гилтяй

Продължение от стр. 1

Трябва да отбележа, че преди 10 ноември 1989-а никога не съм се занимавал с идеологическа работа, бях по-скоро профсъюзен деятел. Като партиен секретар решавах проблемите на актьорите и работещите в Народния театър – уреждах апартаменти, коли, карти за почивка, заеми, лечение… Когато можех, помагах и на други колеги от съсловието.

Дърева и Вагенщайн настояваха спешно да отида на форума на партията, който се провеждаше в зала „София“ на Партийния дом. Съгласих се. Салонът се пукаше по шевовете. Когато ми дадоха думата, обясних, че не нося в сърцето си петолъчката от върха на сградата. Че тя може би е била в сърцето на баща ми, на другарите, които днес ги няма, но не и в моето. Според мен трябваше да се освободим от нея като символ на миналото, за да започнем на чисто и да създадем нормално общество.

Доста радикално изказване беше – играх вабанк, но свърши работа. Махнаха петолъчката. Кой знае до какви сблъсъци можеше да се стигне, ако се бяхме заинатили!

Фантастико: Смелостта да бъдеш различен

***

Вторият случай, в който обърнах хода на събитията, беше свързан с влизането на България в НАТО. Д-р Петър Дертлиев още бе жив и аз споделях част от идеите му за демократично развитие на страната ни. В разни интервюта подхвърлях, че е редно да влезем в НАТО, защото там е пътят към Европа.

На един от конгресите на БСП обобщих, че за да може България да се развива в правилна посока, тя трябва да стане част от Атлантическия пакт. И че това трябва да е позицията на нашата партия. Още преди моето изказване някои партийни членове започнаха да напускат залата, прилагаха познати номера – искаха да бламират решението по този въпрос чрез липса на кворум. Тогава Георги Първанов ме попита: „Готов ли си?“. Да, бях готов, макар че зад мен седеше Сашо Лилов, а той беше против това решение.

Излязох на трибуната и дръпнах емоционално слово за смисъла на европейското бъдеще на България. Не помня точните думи, но твърдя, че бях честен. След това журналистите отбелязаха, че в желанието си да убедя делегатите на конгреса съм пуснал сълзи.

А истината е малко по-различна. В същия ден посрещнах приятели от Италия. Заведох ги на обяд, пихме ракия „Симеон“. Направих си сметка, че гласуването за или против влизането в НАТО ще е в 17 ч. Прибрах се у дома и си легнах. Помолих Мери да ме събуди към 16,30 ч., за да се върна на конгреса. Първоначално нямах планове да говоря от трибуната. Но когато видях накъде отиват нещата, размислих. И изглежда са ми светели очите от ракийката, а журналистите бяха решили, че съм се разплакал от вълнение за Атлантическия пакт…

Важното е, че убедих делегатите, и днес съм категоричен, че това беше единственото разумно решение за страната. Когато влизахме в НАТО, президентът Първанов спомена, че заслуга за този исторически акт има и депутатът Стефан Данаилов.

Дълго отсъствах от партийната игра заради провала на правителството на Жан Виденов. Бях дълбоко разочарован.

***

90-­те бяха мътни години. Мутри, пари в сакове… Голямо пребоядисване падна сред бившите комунисти. По едно време не се знаеше кой е кой. И аз се обърках. Отказах се от активната политика, но не и от партията. Защото съм последователен и лоялен човек, не обичам лъжата.

Повярвах в градивната промяна за кратко, когато дойде на власт екипът на Жан Виденов. Казах си: „Млади хора са, ще променят посоката!”. Много помагах в тяхната кампания, обикалях като луд из България, надявах се… Все още не бях опознал клопките на властта. Имах илюзии.

Усетих, че потъваме, когато през 1996 г. беше издигната кандидатурата на Георги Пирински за президент на България. В НДК имаше голяма среща с него, беше поканена и творческата интелигенция. В кулоарите за първи път чух, че в страната няма жито. Приличаше на клопка, прибират житото и това е… Отидох при премиера. Бяхме на „ти“, уважаваше ме заради безкористната ми помощ в неговата кампания и в тази на Краси Премянов, шефа на парламентарната група на БСП. Попитах директно, без заобикалки: „Жан, вярно ли е това с житото?”. Той отговори: „Вярно е, нямаме с какво да го купим”.

Така и не разбрах кой му скрои номера. После дойде сривът на банковата система, инфлацията, хората загубиха много пари и имоти. И аз се опарих. Отдръпнах се, но не си и помислих, че мога да напусна партията.

Факт е, че има всякакви кретени в партийните структури, но там членуват и свестни хора. От опит знам, че партията може без всеки. Животът – също. Дори да си най-­големият артист, един ден си отиваш. Идват други и те забравят.

***

Покрай подготовката за снимките на филма „Рекет“ бях в Италия, когато стана първата промяна в кабинета на Жан Виденов. Издирваха ме с покана да стана министър на културата. А аз се криех. Бях сигурен, че няма да издържим.

Не бях от хората, които се месеха в работата на политиците и ходеха да дават съвети на „Позитано“. Не че ми беше безразлично. Но започвах да свиквам със скандалите, нищо не можеше да ме изненада.

Не ми беше приятен начинът, по който СДС дойде на власт след уличните бунтове през 1997-а, но през първата година от управлението на сините някои сфери в държавата се стабилизираха.

Днес все по-често си задавам въпроси. Познавам много хора от т.нар. граждански обединения и се питам: Какви са те? Какво търсят? Вероятно и в бъдеще мнозина ще се стремят към властта по всякакви начини. Но дали ще има полза за хората по улиците?

Сигурно е, че каквото и да направя, винаги ще има подозрения дали не става дума за постановка на БСП или на някоя друга партия. Донякъде и затова напоследък не вземам отношение по много събития в страната. Около нас непрекъснато се търкалят слаби театрални постановки с по някоя ударна сцена в тях. Но мен вече никой не може да ме заблуди, аз съм професионален артист, а не аматьор.

Върнах се в парламента през 2001 г. Знаех си мястото. Не участвах в игри. Дори не знаех кои са кукловодите в партията, защото общувах само с умните хора. А те се съпротивляваха на интриги и глупости.

Александър Лилов беше от умните. Той имаше много противници, но беше силна личност.

Факт е, че винаги е имало напрежение в ръководството на партията. Може би само по времето на Първанов беше по-спокойно. Не знам как го постигна, но тогава в БСП нямаше големи разногласия за начина, по който трябва да се действа. При управлението на Симеон Сакскобурготски нашата парламентарна група беше много хубава и силна, макар и малка.

Разбирах се добре с всички премиери. Но ми остана и едно разочарование от работата с Иван Костов. При реформата в кабинета му бяха прибрани 18 милиона лева с уговорката, че скоро ще ги получим в полза на българската култура. Когато дойде следващият бюджет обаче, обещаните милиони ги нямаше. И щом правителството на Костов си отиде, аз като председател на Комисията по култура заедно с Коста Цонев и Явор Милушев от НДСВ, с които работехме много добре, поисках среща със Симеон Сакскобургготски.

Като депутати Стефан Данаилов и Коста Цонев издействаха увеличение на заплатите на актьорите с 50%. Снимка: Виктор Гилтяй

С премиера Сакскобургготски се бяхме виждали само веднъж, когато ми връчиха най-високата държавна награда за култура „Св. Паисий Хилендарски“. Преди церемонията имах кратка аудиенция при него. Той ме посрещна приятелски: „Г-н Данаилов, много работи съм чул за вас. За съжаление малко съм ви гледал в киното“. А аз се пошегувах със симпатия: „Ще трябва да погледате, да ме поогледате малко повече!“.

Втората ни среща беше работна. Поканиха ме в кабинета му. Понеже ставам много нервен, когато ми се пуши, аз започнах да се озъртам. Нямаше как да си поискам пепелник от премиера. Забелязах, че Симеон държи до себе си кутия с черни цигарки, и започнах да опипвам почвата: „Господин Кобургготски, мога ли да запаля?“. А той отвърна: „Запали, че и на мен ми се допуши“. Подимихме си.

Аз ударих един монолог за състоянието на българската култура, за това как сме били излъгани с парите от кабинета „Костов“. Симеон Сакскобургготски веднага разпореди да се дадат средства и скоро дойде първата сума, с която довършихме Младежкия театър и увеличихме парите на актьорите. В следващия бюджет ни върнаха 18-те милиона за култура.

И по-нататък колкото и срещи да сме имали двамата, те винаги са били ползотворни, а разговорите – деликатни.

***

Като премиер Сергей Станишев ме убеди да поема Министерството на културата. Беше смешна ситуация, защото никой от коалиционните партньори не прояви интерес към ресора.

Не се съгласих лесно, поставих условия. Станишев ми помогна с бюджета и като министър разполагах с чудесна сума. Не срещах трудности в Министерския съвет, когато ставаше въпрос за култура. Отпуснаха ни един милион лева за юбилея на Сатиричния театър. Сергей разбираше, че културата е важна. Неговата благосклонност не беше от симпатия към Стефан Данаилов, а заради осъзнатата необходимост да помага за развитието на този сектор.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Предишна страница 1 2 3Следваща страница

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3