Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Да, аз помагам на БСП с лицето си. Давам си сметка за цената

„Властта като изкушение“, откъс от биографичната книга „Романът на моя живот“ на Стефан Данаилов, написана под редакцията на Георги Тошев

„Партията може без всеки. Животът – също. Дори да си най-­големият артист, един ден си отиваш.“ Снимка: Виктор Гилтяй - Да, аз помагам на БСП с лицето си. Давам си сметка за цената

„Партията може без всеки. Животът – също. Дори да си най-­големият артист, един ден си отиваш.“ Снимка: Виктор Гилтяй

Продължение от стр. 2

Не мога да си кривя душата, и с Пламен Орешарски работихме добре. И понеже съм устат, не се превземам, не се стягам и казвам каквото мисля, ние запазихме респект един към друг. За някои може би съм минавал за нахален, но ставаше ли дума за преразпределението на средства – било то социални, здравни и други, т.нар. държавен излишък, скачах и питах: „Някой милион не остана ли за културата? Дайте ми го!“.

И в повечето случаи ми го даваха.

***

Америка за България

Не се почувствах излъган при назначаването на Делян Пеевски за председател на Държавната агенция за национална сигурност, защото знаех какво ще се случи. Когато в парламентарната група разбрахме, че е номиниран за тази позиция, аз веднага казах, че това е дивотия и че ще докара протести пред парламента. Голямата ми грешка беше, че не напуснах пленарната зала при гласуването.

Давах си сметка, че щом мнозинството вземе решение, трябва да се подчиниш. Затова макар че на вътрешното гласуване за назначението на Пеевски бях против, в залата гласувах „за“. Дисциплиниран човек съм все пак…

А иначе всичко това се оказа лоша постановка. Не подозирах, че ще се окажем въвлечени в такава глупост. После вестниците на Пеевски ме нападнаха – разбрах, че някой е разпространил каква е била моята позиция по неговия въпрос.

Два дни след скандалното гласуване си позволих интервю пред Сашо Диков. Казах, че ме е срам. И още ме е срам!

***

Човек не може вечно да бъде депутат. Днес се усеща липсата на някои от тези, които имаха какво да кажат от трибуната на Народното събрание – като Петър Дертлиев и Стефан Савов например. Те бяха истински парламентаристи.

С годините в Народното събрание влязоха много случайни хора и от това страда работата му. Но най-вече авторитетът. Политиката не е лесна работа, в нея има всякакви интереси. Игри – също. Пълно е с депутати със самочувствие, често то е без покритие. Малко са специалистите, доказаните личности с тежест. Плъзнаха „калинки“ във всички парламентарни групи.

Противник съм на празната реторика и чесането на езици в пленарната зала. Не одобрявам човек да излиза на трибуната, за да докаже колко е устат и как разбира от всичко. По-добре е да се показва по-рядко, но да има какво да каже.

Много ме дразни и това, че ние в парламента често забравяме кой ни е поставил там. Гледам да си напомням, че мен са ме избрали хора с конкретни изисквания и очаквания. Когато забравиш защо си станал депутат, започваш да мислиш само за себе си и за своите облаги. Връзката с реалността се къса.

Не ламтя за постове. През годините се е случвало да отказвам на политици. Не исках да работя с Андрей Луканов, например. Бяхме на „ти“, но неговият кръг знаеше, че съм привърженик на линията на Александър Лилов в партията.

***

Една случка в средата на 90-те ме накара да преосмисля позициите си в политиката. Като секретар на Съюза на филмовите дейци трябваше да издействам нещо за сградата ни. За разлика от другите съюзи ние нямахме собственост. Реших да поискам помощ от Красимир Премянов, председателя на парламентарната група на БСП. Той все отлагаше срещата. Тогава си казах: „Аз съм тичал по предизборни кампании, на митингите съм обяснявал кой е Премянов, а той няма 10 минути да ме приеме!“.

Много ми беше неприятно да си дам сметка, че използваха популярността ми, а когато аз исках среща, най-накрая ме поканиха в 7,30 сутринта. Съгласих се, целта оправдаваше унижението.

Вдигнах рано председателя на Съюза Павел Васев и отидохме на улица „Позитано“ 20 в 7,15 ч. Повикаха ни в 7,45 ч., а в 8 Премянов ни помоли да си тръгваме, защото имал работа.

Нищо не стана след това. Светна ми, че няма смисъл да чакам някой да помогне, трябва да действам сам.

След злополучната среща с Премянов нещо у мен се пречупи. Рухна кабинетът на Жан Виденов, оттеглих се от партийния живот. Затворих се в себе си. Отвратен, засрамен. Първанов ми се обади няколко пъти: „Ела, помогни…“. Не отидох.

Много мерзости се случиха. Не можех да вървя по улиците и да се срамувам, че съм Стефан Данаилов – заради партията, която представлявах като редови член.

***

Да, аз помагам на БСП с лицето си. Едни ме плюят, други ми ръкопляскат. Давам си сметка за цената.

Никога не съм се двоумил дали да го правя или не – винаги съм се водел от принципа, че ако успея да вкарам с мен в парламента още свестни хора, помагам на партията си. Когато превърнеш това в кауза, ставаш много по-мотивиран, по-навит.

Не мога да изляза на сцената като актьор, ако не вярвам на героя си. Същото е и в политиката. Как ще се покажеш пред народа, ако не си убеден?

Затова и застанах зад кандидатурата на Румен Радев за президент. Аз бях сред първите, които го подкрепиха. През цялото време работих за името му, превърнах го и в моя кауза, а не само в партийна. Днес така вярвам и в Корнелия.

***

През 2001 г. се случи нещо важно, което ме накара отново да се активизирам политически. Наближаваха избори. Георги Първанов ме покани на неформална среща в едно заведение, за да ми обясни ситуацията в партията. Попита готов ли съм да поема Министерството на културата, ако спечелим изборите. Отговорих му: „Ние нека първо да спечелим и тогава ще говорим!“.

Народът беше полудял около идването на Царя, очакваше да се случи нещо ново и грандиозно. Срещу правителството на Иван Костов се трупаше недоволство и хората виждаха надеждата в лицето на Симеон Сакскобургготски.

След тази среща с Първанов мина известно време, преди да чуя по радиото: „Тракийската организация на град Варна предлага Стефан Данаилов за депутат от гражданската квота на БСП“. Щях да падна!

Тъкмо бях влязъл в някакъв магазин да купя електрически крушки. Излязох, мобилният ми започна да звъни неистово. Журналистите ме бомбардираха с въпроси, а аз им отговарях: „Вярвате ли, че от вас разбирам?!“.

Положих усилия, за да намеря баланса в политиката. Щастлив съм, че се опазих от бъркотии. Не създавам интриги, не ме включват в лагери. Използват ме, но с мое съгласие. То и в киното разчитаха на популярността ми, за да привлекат публика за даден филм.

Преди избори по времето на Тодор Живков ми даваха листче, от което четях навсякъде. Агитация… Адска скука! Усещах как отегчавам хората. Срам ме е, когато си помисля за онези времена.

***

Благодарен съм на хората, които ме издигнаха за народен представител. Те бяха далеч от партийните интриги и депутатските рулетки. Предложението дойде от реални избиратели, а не от партийни брокери.

През 2001 г. активно ме навиваха да се кандидатирам и за президент. С Георги Първанов постоянно водехме разговори на тази тема. Повтарях му, че не съм готов. Тогава бях по-млад, по-енергичен, но нямах желание.

Когато излязох да говоря на събора на Бузлуджа, народът започна да вика: „Президент! Президент!”. Вечерта казах на другарите ми: „Не, не бързайте”. Тогава Първанов пое риска да се кандидатира за президент, което му прави чест. Аз не се изкуших, знаех си мястото.

Стефан Данаилов на партиен митинг. Снимка: „Романът на моя живот“

***

Когато станах министър, гледах да се доверявам на кадърни хора, а не да се обграждам с предани служители. Много внимавах някой да не ме вкара в икономическа каша. За щастие в моя ресор беше трудно да се завърти далавера. Кой се вълнува от култура?
Всичко се разпадаше. Осъзнавах, че отговорността е много голяма. Тогава развих диабет и други заболявания. Напрежението беше смазващо, защото за разлика от другите министри аз имах какво да губя – доверието на хората. Публиката, която ме познаваше и ме аплодираше като актьор.

Нямаше как да ми е все едно. Музикалният театър беше пред затваряне. Ремонтът на Операта бе наложителен, там изхарчихме дванайсет милиона лева. Възстановихме частично културната инфраструктура – Театър „199“, Сатиричния театър „Алеко Константинов“, Благоевградския театър, Пловдивския… Бяха необходими други условия, за да може да се мисли за реформа.

Веднъж Иван Костов ми каза: „Ти беше добър министър, но не направи реформа в театъра“. За съжаление беше прав. Измислих я, исках да я проверя още веднъж. Надявах се, че ще имаме втори мандат и тогава… Никой от нас не очакваше, че кабинетът на Сергей Станишев ще се провали през 2009 г. Останах си с неслучилата се театрална реформа.

Има една фраза, в която много вярвам: „Аз съм приятел за дълъг път“. Оставам близък и с онези, които вече не са на власт.

***

Георги Първанов пръв ми каза, че трябва да променя езика на изказванията си. Моят изказ е гаменски, доста фриволен, а не партийно скован. За мен това е скучната част в политиката – да се говорят празни приказки. Клишетата са ужасни, полудявам от тях! Но човек се учи…

Помня една моя голяма политическа грешка. Бях млад министър, още неопитен и получих урок при приемането на бюджета за култура в Народното събрание. Не присъствах на обсъждането в комисията, защото имах снимки в Италия. А депутатът от движение „Гергьовден“ Любен Дилов-син, който ме захапваше винаги, когато търсеше политически дивиденти от трибуната, не пропусна да го отбележи: „Ето какво е отношението ви (на БСП – бел. ред.) към културата, щом ресорния министър го няма да си защити бюджета!“.

Сега съзнавам, че отсъствието ми беше нелепо. Отидох на снимки, защото не смятах, че това ще има такъв политически отзвук. Нямаше значение, че си знаех бюджета, че Комисията по култура с нищо нямаше да го промени. Трябваше да бъда там.

Една от големите ми битки беше за запазването на Киноцентъра в Бояна. Ако зависеше от мен, никога нямаше да позволя тази приватизация. Беше продаден сутринта преди правителството на Сергей Станишев да влезе в Министерския съвет. Мен и другите министри ни представиха като екип следобед на същия ден в парламента.

Не съм имал никакви правомощия, когато е станала сделката с Киноцентъра, но въпреки това от партия „Атака“ и от други страни идваха нападки срещу мен, сякаш аз съм го продал.

Говорих с Румен Овчаров, исках да се обади на шефа на Агенцията за приватизация и да му каже да избяга или да се направи на болен, за да не подписва договора, защото това е безобразие. Румен се обади, но нищо не се промени.

След това в продължение на година и половина се опитвах да преработя договора с юристи, за да може българското кино все пак да има някаква гаранция за развитие.

Още не мога да преглътна и друго безобразие – продажбата на държавните киносалони при правителството на Иван Костов. Поне „Димитър Благоев“ да бяха пощадили, там ставаха всички премиери на български филми. И моите също. Мъка ми е – някогашното кино стои запуснато и празно на пъпа на София. Как можахме да допуснем такова нещо?

***

Днес сериозно се замислям дали да не се откажа окончателно от политиката. За мен това е последната битка, в която участвам пряко. Време е да се съобразя с физиологията и да не издевателствам над себе си. Това не означава, че няма да живея с развитието на всяка идея в лявото пространство.

Днес подкрепям Корнелия Нинова. Вярвам ѝ. Нейният хъс за победа над нашите опоненти има истински притегателен заряд. Не бих се лишил от радостта да ѝ помагам от сърце в нейната трудна мисия.

Но в политиката, както и в театъра, има различни роли – главни и второстепенни. Главните роли в този живот вече съм ги изиграл.

МОЦАРТ – РЕКВИЕМ

Предишна страница 1 2 3

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3