Да бъдеш 4, 3, 2… а всъщност един-единствен

След тази книга изпитвам желание да възкликна като император Йозеф II пред Моцарт, но с точно обратен емоционален заряд: „Колко много думи!“. „4 3 2 1“ на Пол Остър е роман, в който изобилието от думи, междуредия и смисъл е пиршество за ума.

Започнах да чета книгата, като целенасочено не исках да знам нищо за нея предварително. Дори не обърнах внимание на анонса на задната ѝ корица. И това беше правилно решение, защото експериментът на Остър ме връхлетя като лавина.

Четири различни живота на един и същи човек. Четири посоки, в които се развива съдбата на Арчибалд Фъргюсън. Четири паралелни вселени в крайна сметка, но не доказани от физиката, а създадени на единственото възможно място – във фантазията на един неподвластен на ограниченията писателски ум.

Експериментът на Остър не е самоцел. Неслучайно той самият нарича „4 3 2 1“ романа на живота си. Всеки човек се изкушава да погледне на съдбата си през едно „ами ако“. Талантливият писател знае как да го направи.

Четирите момчета, които са едно момче, всъщност не са чак толкова различни. Обстоятелствата в живота им са и непроменими, и различни; вселенски и лични; значителни и маловажни. А някои от тях са като камъни в основата.

Романът-епопея ми напомни две други значими за световната литература книги. Фината детайлност отвежда като усещане към „Животът, начин на употреба“ на Жорж Перек. Свят, подобен на ферма за мравки, пълен с хора и събития, които могат да бъдат наблюдавани произволно. Особената структура пък е частичен реверанс към „Игра на дама“ на Хулио Кортасар, защото „4 3 2 1“ може да се чете и последователно, и като се следва вътрешната номерация – тоест с прескачане на глави.

Опитах се да си представя какво означава днес, във времето на технологиите, да напишеш на ръка 800 страници. Всъщност – повече от 1000, колкото е бил първоначалният вариант на книгата. Остър разказва за този свой отказ да се подчини на диктата на технологиите с някаква отстраненост, сякаш това е най-естественото нещо на света. Първо писал на ръка, после преписвал на пишеща машина… Как иначе човек може да изживее живота си с всичките му криволичения, ако не го усети в ръцете си?! Хаосът в средата на XX век не може да бъде овладян, ако не си затруднен максимално с триенето и преписването. Налага се да осмисляш всяка дума, за да не затънеш в блатото. А както вече казах, в този роман има много, много думи. И хармония.

Пол Остър се е опитал да разбере едновременно света и себе си. Втурнал се е с възторга на мъдрец в преосмислянето на историята. Расовите вълнения, войната във Виетнам, преобръщането на цивилизацията – Арчи е от поколението, което без да се усети, промени света изцяло. Но светът не се променя в паралелните вселени, в които всеки от четиримата Арчи изживява живота си. Войната във Виетнам е факт, расовите вълнения в САЩ са факт, културната парадигма е една и съща. Само личният избор и семейните катаклизми са в състояние да променят живота на отделния човек, сякаш това казва Остър. И същевременно отрича възможността да си изцяло различен от себе си, каквото и да се случва покрай теб, каквото и да избереш. И четиримата Арчи са със свободен дух на творци, и четиримата четат много, пишат много, обичат много.

Сякаш е разглеждал дърво постмодерният разказвач на странни и реални истории, но го е гледал отгоре надолу. Разклоненията слизат в корена, който ги ражда. Те си приличат и се различават едновременно, но се захранват от една и съща почва, от един и същи извор на смисъл. Разбираш, че един човек може да бъде всички хора на света, без да му се случи нещо извънредно, без да излезе от себе си.

Ако беше по-малко опитен и по-склонен към екстравагантност, Остър вероятно би се изкушил да внесе разлика в звученето във всеки отделен клон от живота на Арчи Фъргюсън, щеше да търси езикови характерности, които да се усещат още на повърхността. Геният на писателя обаче е именно в умението да вплете тази тънка различност под нивото на текста. Ритъмът е този, който създава усещане за нееднаквост. По-дълги изречения при единия Арчи. По-бавно развитие на действието при другия. По-експресивна реч при третия. Разликите са толкова тънки, че ги осмисляш едва след края на романа.

Тук се намесва и безспорното майсторство на Иглика Василева, която е известна със способността си да преведе на български дори непреводимото. Успяла е да намери формата и начина да подчертае дори множеството игрословици, постмодерно неотменни. И все пак нейният глас също се чува в превода на този роман, тя присъства в него. Не вярвам, че би могло да е иначе, защото тази книга винаги ще бъде лично изживяване за всеки, който я чете.

Без да е грандомански величав, без да предявява претенция за грандиозност, без високомерието на литературен титан, Остър създава роман, който видимо ще стане класика. Не само заради сполучливия експеримент, не само заради оправданата обемност. И читателят го разбира още в началото. Тази книга се чете така, сякаш присъстваш при раждането на литературно безсмъртие.

Само ми е малко тъжно за писателите, които от тук нататък ще имат още един връх за надскачане.