Да бъдеш Мъж на годината – свръхусилие, без да очакваш награда

1. Да не пуша
2. Да целуна жена си
3. Да не целувам никой друг
4. Да кашлям
5. Да пикая
6. Да ям
7. Да не ям твърде много
8. Да се тревожа
9. Да видя мама
10. Да се упражнявам на пианото

(Списък с обещания на американската кънтри легенда Джони Кеш.)

Живеем във време на обещания. Кога, ако не сега, в началото на годината, можем тържествено да се закълнем, че ще се променим? При това, не непременно към добро? Със сигурност няма по-подходящ момент от настоящия.

Ако за пръв път разчертавате бъдещето върху лист хартия, знайте, че това е не само приятно, а и лечебно занимание. Всяка точка от списъка с велики дела действа като акупунктура – размачква болните места, намества те. Кара те да се усмихваш доволно. Като Дон Жуан, който предвижда нови завоевания; като Бриджит Джоунс, която предвкусва поредни разочарования; като Леополд Блум, който разчиства място за още нещо в бездънните си чекмеджета. Или просто като обикновен любител на секса, любовта и хубавите вещи, способен да планира удоволствията.

В случай, че не знаете как да направите оригинален списък, започващ с „През 2015 година трябва да…”, можете да вземете идеи от доказани световни образци. Само не посягайте към to-do list-а на Леонардо Да Винчи! Освен, че е твърде дълъг и ситно изписан, той е украсен с разрез на череп. Виж, съвсем друга бира (или джин?) са приоритетите на Скот Фицджералд. Върху къс хартия, взрян в бъдещето, писателят е спрягал неуморно, във всички глаголни времена израза: „Да пия коктейли”. Както стана ясно, Джони Кеш също е планирал подробно ежедневието си – да яде, да пикае, да кашля… Изглежда странно, но не е. Защото, ако великият Джони случайно беше пропуснал да кашля, изкарвайки белия дроб, душата си и цялата световна мъка през свистящите си гърди, меломаните никога нямаше да му простят.

Разбирате, че да се съставят списъци е не просто важно, а направо съдбовно. Пък и щем не щем, ние сме обречени да го правим. Създадени сме да подреждаме както вътрешния си, така и външния свят – в ресторантски менюта и в музейни колекции, в медицински рецепти и в енциклопедии, в Google-данни и в YouTube-хитове. Последното обаче си има и неприятна страна. Ето, например, решаваш да си пуснеш някое сърцераздирателно парче на „Бон Джоуви” онлайн. Но вместо да заревеш като магаре на I’ll Be There For You, започваш да четеш коментарите отдолу. В първия от тях някакво момиче, в контекста на мелодията, споделя, че близначката й се е самоубила. Мъж на средна възраст пък иска виртуална подкрепа от останалите слушатели за майка си, беряща душа със спукан апандисит. Оказва се, че песента е закачила дълъг списък с истории, далеч по-драматични от самата нея. И че щом искаш да слушаш Джон Бон Джоуви, ще трябва да слушаш и мъката на цялото човечество!

Дали пък няма да се окаже, че постоянно обновяващите се списъци не са чак такава благина? Дали, както казва Умберто Еко „те ни помагат да понесем безкрайността и да избегнем мислите за смъртта” или правят точно обратното? Дали Топ 100 на най-богатите хора, Топ 50 на най-секси мъжете и Топ 10 на супермоделите по бански ни разкриват вселена от възможности или просто ни подсещат, че броят на богатите, красивите и известните е краен? Май второто. В днешния свят, ако те няма в Топ 100, се водиш умрял.

На всичкото отгоре вероятността някой ден да се съживиш под №1 клони към нула. Просто защото нито една класация на този свят не те ще (дори тази на майка ти, ако сте двама сина). Списание „Тайм”, например, избира за „Мъж на годината”, а в последните десетилетия за „Личност на годината”, главно държавници. От 1927-а до днес върха заемат Рузвелт, Хитлер, Сталин, Чърчил, Хрушчов, Хомейни, Айзенхауер, Труман, Дьо Гол, Рейгън, Горбачов, Буш, Клинтън, Путин, Обама. До №1 понякога издрапва предприемач, кмет, религиозен лидер и, по изключение, жена.

Подобно е положението в българската класация „Мъж на годината” на „Дарик радио”. Според този барометър за обществения вкус през последния четвърт век мъжеството е равно на официалната власт, плюс мускулести крака и малко чалга. Доказателството? В началото на прехода първото място окупира президентският чар на Желю Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов, премиерската мощ на Филип Димитров и Иван Костов и кметският сексапил на Стефан Софиянски, Цонко Цонев и Бойко Борисов. Общото излъчване е допълнено от постиженията на спортисти и от непреходната харизма на Слави Трифонов.

В последните години обаче този идеал леко се пропука. Появи се предчувствие, че мъжеството може да е и нещо различно. Самотно постижение, далеч от публиката. Свръхусилие, без очакване за награда. Спонтанна проява на смелост или човечност. Ето защо през 2011 г. „Тайм” постави под №1 влаченият, обгазяван и ритан протестиращ човек, а тази година сложи на корицата си лекарите, които дръзнаха да се изправят срещу ебола в Африка и да се заразят. Логично, почти по същото време, под №1 в българската класация видяхме Стефан Стойчев, измъкнал пътниците от катастрофиралия автобус на магистрала „Тракия” и Петър Петров, спасителят-механик от кораба „Коста Конкордия”. Тази година номинираните за „Мъж на годината” бяха хората, които доскоро преди нямаха шанс за подобно „светско” признание – писателят Милен Русков, преподавателят по физика Теодосий Теодосиев и алпинистът Боян Петров. Готино, нали?

Спечели учителят. Но разбира се, няма нужда класациите да ни казват кой заслужава признание. То е ясно – всеки, изкачил възвишение, парабола или Еверест е достоен за приз. За нас, като българи, които вечно мислят за другия нещо в стил „тоа па к’ъв е”, обаче е важно постоянно да правим списъци с постижения. Не нашите, не на държавниците, а на приятелите, колегите, съседите ни. Да забелязваме онези, които стават по-рано, знаят повече и работят по-усилено. И когато това просто действие ни накара да се чувстваме по-добре, а не по-зле, ще можем с чисто сърце да си обещаем, че повече списъци в следващото десетилетие няма да правим.