Да гледаш и да виждаш

Ако изпитвате непреодолима слабост към живописта, но не сте художник, ако ви привлича модерното и съвременното изкуство и нямате обяснение за това, не сте единствени. Четенето на специализирана литература обаче не помага, по-скоро задълбочава проблема, защото тя не е предназначена за зрители, написана е за специалисти. Галериите по света, в които съм търсила да видя на живо най-вълнуващите за мен творби, са пълни с подобни на мен мъченици. Срещала съм хиляди погледи, вперени в картини, вцепенени от напрежението да гледаш и да видиш нещо, по което си луд, но за съдържанието му си като сляп.

Състоянието е добре описано от френския изкуствовед Даниел Арас. В книгата „Да гледаш и да виждаш“ той търси отговор на затруднение, подобно на моето. Честно казано, не съм предполагала, че някога ще разгадая Пикасо, Брак и Мунк. Съзнанието ми се разсейва в цветовете, формите и живописното майсторство на автора. Непосилно ми е да разтълкувам една творба, да прескоча отвъд видимото, без да се опирам на клишетата от книгите и интернет.

В последните три месеца се включих в процес, който повдигна за мен крайчето на плаща, под който е скрито изкуството. Посещавам курс, наречен „Наръчник за съвременното изкуство“. Води го Нада Нешева, бивш журналист от в. „Труд“. Завършила е История и теория на изкуството във Великобритания, специализирала е Съвременна теория на изкуството, а в момента е в България и докато работи върху дисертацията си („Поетичният знак във визуалния език”) е събрала група от почитатели на изкуството. Курсът бе за абсолютно начинаещи, непредубедени и ненатоварени с история и дефиниции, неочаквано обаче бе събудил интереса и на някои арт теоретици. Отидох просто за да гледам картини и да ги обсъждам с хора, изпитали стремеж като моя.

Гледането започна веднага, както и опитите да обясним какво виждаме. Установих, че след няколко визуални упражнения изкуството изглежда по-достъпно. Започнахме малки и твърде приятни разходки напред и назад в изкуството, докато не ме обзе първото прозрение за нещо, което винаги ме е глождело – необяснимото привличане към някои кубистични селски пейзажи на Пикасо, подобно на онова, което ни дърпа към пропастта, когато застанем на ръба. Причината ме възхити – оказа се, че перспективата е пренаредена по начин, който предизвиква усещането за световъртеж.

На този курс открих не само как да гледам и търся кода на някои от любимите ми автори. Намерих шифъра към тях, даден от най-великите тълкуватели в арта – Грийнбърг и неговите два полюса „кич или авангард“ и Валтер Бенямин – най-влиятелният теоретик на модернизма. От Бенямин узнах кога всъщност започва модернизмът – след появата на фотографията художниците скъсват с традиционния начин на възпроизводство на околния свят. Покрай лекцията прочетох и „Кайрос“, в която е култово му есе за историята. Ще разберете възторга ми, ако ви цитирам дори само едно изречение от този текст: „Модата е лъвски скок в миналото“…

Тук направих друго от най-ценните си прозрения за изкуството – те разбира се не са мои, на Нада са, но ги почувствах така, сякаш аз съм ги изнамерила. Нешева ни накара да видим някои произведения през определението на Бенямин за аурата на една творба. Нейно обаче е обяснението на шедьоврите на Кристо в ленд арта – той  пресъздава аура в природата, дори буквално – погледнете отново неговите „Заобиколени острови“ в Маями с розовия ореол около тях. А опаковайки сградите – Райхстага например, Кристо очертава силуета им и ги превръща в статуи.

Ценни за мен като жител на София и като журналист бяха дискусиите около едно произведение с нерадостна съдба – паметникът пред НДК „1300 години България“. Наложи се да защитавам теза, противоположна на моята – за съжаление, това не ми беше възможно, не успях да се абстрахирам и да го погледна през чуждите аргументи. Но пък научих, че ако Общината реши да мести монумента на Валентин Старчев, той няма да е единственият, отстранен под натиска на общественото мнение – защото това произведение безспорно е най-мразеното в България. През 1993 г. творбата „Къща“ на Рейчъл Уайтрид – отливка на интериора на викторианска къща отвътре навън – е експонирана в Източен Лондон на място, където е съществувал цял квартал с подобни сгради, днес съборени. Скулптурата обаче предизвиква съпротивата на хората от квартала и след подписка за премахването й Общинският съвет взема решение тя да бъде отстранена. По ирония това става в деня, в който за това произведение Уайтрид получава едно от най-престижните в света отличия за изобразително изкуство – наградата „Търнър“ за млад автор.

Омразата към паметника пред НДК до голяма степен е свързана с отношението на много българи към тоталитарната власт, поръчала тази творба. Някои от важните теми в „Наръчника“ на Нада са политизирането на изкуството, възникването на фашистките произведения и социалистическия реализъм.

„Ние знаем доста за соцреализма, за това как властта по онова време е заставяла артистите да работят в определен стил и за конкретна идея, – казва Нешева. – Но има и обратна връзка, която е може би още по-опасна – когато политиката започне да имитира изкуството от онзи период. Тогава ставаме свидетели на стремеж към тоталност в политиката, тя се опитва да придобие обсебващата аура на изкуството, да изземе неговата култова стойност. Под силата на това внушение хората могат да „видят” красота дори във войната, в огньовете, във взривовете.“

Съвременното изкуството често е възприемано като тера инкогнита от обикновения българин. Сред причините за това са дългите години живот в соцреализма, който пропагандира един режим чрез елементарен реалиъм в живописта и скулптурата. Целта му е да разсее съзнанието, защото ангажираността на зрителя може да доведе до революция. Точно обратните цели си поставя постмодернизмът. Концептуалното изкуство те предизвиква да мислиш, а рилейшънъл естетикс – да действаш. Рилейшънъл антагонизъм пък е критика на капитализма във вид на живи инсталации, които ни предизвикват да заявим пред себе си: „Това не съм аз“.

Нада твърди, че изкуството и културата са ценни в живота на българина, независимо дали са във вид на кичозно ковьорче на стената, картина на някои от т.нар. певци на българското село, инсталация или филм. „Темата защо съществува изкуството, защо е различно в различните периоди в историята, се движи през всичките ни занимания, – казва Нешева. – Една от причините да правя този курс е, че тук ние, в България, няма как да стигнем до съвременните произведения. Липсва информация дори за базови артисти, движения, критици. Други пък са представени толкова объркано, че се създава отблъскваща и усложнена представа за тях. При тези обстоятелства не можем да се сърдим на хората, че не харесват или не се вълнуват от съвременното изкуство.“

След около три месеца с този „Наръчник“ в изкуството приемам по-философски и някои процеси в съвременната журналистика. Не мога да не се съглася с Ролан Барт, че произведението е „тъкан от цитати“. Днес обичаме да се наричаме автори, но всяка наша или чужда творба е съставена от цялото познание, до което сме достигнали преди създаването му. Затова в текстовете, които ще пиша занапред, със сигурност ще има мисли на Грийнбърг, Бенямин, Бойс, Ойтисика… И на Нада Нешева, разбира се.

„Наръчник за съвременното изкуство“ стартира отново в София. В края на месеца започва и интензивен курс за пловдивчани в Творчески комплекс Инкубатор. През пролетта предстоят издания в Габрово и Варна.