Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Да хвърлиш прах в очите на света

Как големият спорт влияе на общественото мнение

Руският президент Владмир Путин на Олимпийските игри в Сочи през 2014 г. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Да хвърлиш прах в очите на света

Руският президент Владмир Путин на Олимпийските игри в Сочи през 2014 г. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Тези дни, гледайки едни прекрасни стари фотографии на Йордан Радичков в изложбената зала на Столична библиотека, си направих странна, причудлива асоциация. Луда работа, бихте казали, какво общо имат двете теми? Но, гледайки бай Йордан сред сибирските полета и разкаляните улички на низвергнати насред студа селца в средата на 60-те години в ледената руска пустиня, си викам: Абе тук, някъде половин век по-късно, ще се играе Световното по футбол? Вместо тези туземци, дечица с каскети и неподдържани прически, загорели рибари и прочие, тук догодина ще разцъкват Лео Меси и Неймар, ще се изсипят купища туристи от Швеция, от Англия, от Испания…

И как се случва всичко това? Само единият здрав Путинов юмрук и неговата воля ли е причината? Или просто ставаме свидетели на пореден епизод от необратимата политико-икономическа логика, според която движещи лостове в съвременното общество са тези, които налагат желанието си със зависимости. Или пък с много, много пари. Защото още по-шокиращо изглежда следващото сравнение: потърсете произволно някаква по-старичка фотография на камила върху пясък. Нищо повече. Е, може и някой изпаднал бедуин да се мотае край нея. Ей на същото място си представете как през 2022 година ще се пренесе това прословуто Световно първенство. Домакин тогава ще бъде Катар. Остава да монтират климатиците на закритите стадиони, тъй като дори с елементарни познания по метеорология може да заложите, че през лятото на съответната година в Персийския залив ще бъде леко жежко.

Отплесваме се, време е да се зачудите защо толкова преекспонираме тези футболни Мондиали? Светът има далеч по-сериозни проблеми, вероятно. Голяма работа къде ще се ритат някакви си футболисти. Ами, съжалявам, не сте прави. Трудно ще ми е да ви убедя в противното, особено ако се казвате Петър Волгин или пък изпитвате наслада от омразата му към спортните успехи и техния ефект върху обществото. От десетилетия е доказано, че именно подобни събития – Олимпийски игри или големи футболни първенства -играят ролата далеч не само на обикновени спортни мероприятия, където някои губят, други печелят. Тези едномесечни прояви са много отвъд спорта. Даването на домакинство на определена държава следва дългогодишното лобиране в една или друга посока, означава интереси, означава сериозно икономическо разместване на пластове, политиката също не е за пренебрегване. Години наред спорим за снимката на цар Борис III до Хитлер, вдигал ли е ръка за нацистки поздрав, не е ли вдигал, може пък някакви ставни проблеми да са му попречили… Но тази случка се разиграва именно на Олимпиадата в Берлин. Нали не се съмнявате каква цел е имало провеждането й там? Или може би наивно си мислите, че съвсем случайно игрите са се провели в немската столица. Точно тези игри са били стартовият плацдарм на фюрера, след което той е разгърнал своето пагубно влияние в Европа.

Ами драмите в разгара на Студената война? През 1980 година летните олимпийски игри се дават на Москва. Оттам следва рязък бойкот на страните от т.нар. „капиталистически лагер“. Четири години по-късно идва и реваншът: на Олимпиадата в Лос Анджелис липсват държавите от СИВ. Танто за кукуригу, тъй като в крайна сметка губещите са всички. Цяло поколение качествени спортисти пропилява уникален шанс да премери сили в истинска игрова обстановка, а не да печели медали без сериозна конкуренция.

В по-ново време връчването на игри в Пекин например, също има най-вече политическа окраска. Въпреки яростните противници, които предоставят хиляди доклади на Human Rights Watch или подобни организации, доказващи масовото погазване на човешките права в Китай, Олимпиадата там мина и бе приказен и показен израз на мощта на странния локален хибрид, наречен „комунизъм плюс пазарна икономика“.

Да си дойдем на думата. Откакто пое здраво юздите в своята страна, Владимир Владимирович усети как ще балансира световното обществено мнение. Чрез спорта. Няма по-удачно, по-доказано, по-нагледно средство от спорта, когато искаш да понапрашиш очите на света. Разбира се, както Китай, така и Русия в случая имат и винаги са имали през десетилетията прекрасни спортисти, водещи имена. Ситуацията не е баш като Катар, който далеч не се слави със сериозни футболни традиции за разлика от лова със соколи. Така че, едни Олимпийски игри в Пекин или зимни такива в Сочи не са шокиращи от чисто спортно-техническа гледна точка. Но в тези години и проведени по съотвения начин изглеждаха с една идея по-различно от онези кратки кадри, идващи от Северна Корея, онези със спартакиадно наредените по трибуните, веещи със знаменца хорица или маршируващи под строй на грамадния площад.

Я идете сега три години по-късно в Сочи да видите какво точно се случва със скъпоструващите съоръжения, направени специално за игрите? Зали, олимппийско градче, инфраструтура. Подържат ли се – и най-вече използват ли се по предназначение от местното население? Хм, идете де, идете. А явно на Путин една зимна Олимпиада му се видя леко недостатъчна, та взе и удари мощно с едно футболно Световно първенство. Няма по-вълнуващо спортно събитие в световен мащаб, биещо дори Олимпийските игри, най-вече поради страстта, която поражда в на най-различни кътчета.

В цялата тази картинка трябва да вмъкнем и все още тлеещия скандал с продължаващите разследвания около уличените в употреба на допинг по време на игрите в Сочи руски спортисти. Тези дни излязоха поредните наказания за няколко от ски-бегачите, но едва ли може смело да прогнозираме цялостно отстраняване на отбора на Русия за Пьонгчанг 2018. Това няма да се допусне, тъй като последствията биха били непредвидими. И те едва ли биха били свързани само със спорт.

Тези дни ни се надуха главите от отпадането на Италия. Мамма миа! Звучи иронично точно шведска група да произведе този глобален хит, с това име и той да се върне като бумеранг години по-късно. Шведите изхвърлиха „Скуадра адзура“ и потекоха едни сълзи, едно чудо. Река По преля! Но повярвайте, сълзите бяха искрени. За страна като Италия това е истинска национална трагедия. И на другия ден, как пък точно така се случи, ама се наложи Бойко Борисов да утешава своя колега Паоло Джентилон, че и България, и Италия сме в кюпа, няма да ритаме на Мондиала, но пък ще може да премерим сили на съвместното първенство по волейбол, на което двете страни са домакини през 2018 година. Ето ви пак точка за моята теза, макар и доста малокалибрена. Двама премиери, на уж сериозна среща с медиите, говорят за футбол, за волейбол… предполагам все пак говорят и за други неща.

Това лято Русия направи своята официална тренировка за Световното първенство. Година преди провеждането, по традиция всяка страна домакин поема и Купата на конфедерациите, нещо като мини-световно, но само с осем отбора и реалната му цел наистина е съответната страна да успеее да прецени на какъв организационен етап се намира. Най-впечатляващото за отразяващите журналисти бе железният ред и дисциплина. В Москва и Петербург по време на дните на първенството не е бил забелязан из улиците нито един пиян човек, нито един пушещ, нито един просещ. Като цяло, подобна картинка от тези категории е често срещана в метростанциите, както и навън из градовете. Разбира се, не само в Русия, това важи за всеки един световен център. Но да НЕ засечеш хора от тази категория точно там е впечатляващо. И когато силата и твърдостта на Путиновия закон се спазва в такава степен, то никак не учудва наложеното намерение и после реализирана организация на подобно събитие.

Вече няма място в Европа или другаде по света, където да не би могло да се проведе каквото и да е голямо спортно състезание. И все още буди дискусия дали този факт би трябвало да носи позитивни послания. През 2012 година, в началото на последвалата жестока украинска вътрешно-политическа криза в цялата страна, съвместно със съседна Полша се играха цял месец мачове от Европейското първенство по футбол. В страна, където малко по-късно надвисна сянката от разследването, установило, че съвсем целенасочено е свален пътнически самолет на „Малайзия Еърлайнс“. Явно вече нищо през призмата на Хелзинкския комитет, неправителствени организации, съблюдаващи правата на човека, „Репортери без граница“ и тем подобни не се взема предвид. Техните доклади любезно намират своя край в кошчетата за боклук, а икономическите и политическите интереси властват и командват вземането на подобни решения. Светът, по-скоро онази част, която капитализира голям дял от интересите, отдавна е отхвърлила сантиментите.

През 1993-а, на 17 ноември – дата, която по традиция преди дни отново отбелязахме, ние изхвърлихме не кого да е, а Франция зад борда на Световните финали. Пак имаше сълзи, тогава пък Сена преливаше. Но те бързо изсъхнаха няколко години по-късно, когато „петлите“ станаха за първи път световни шампиони. Нещо повече и по-важно: това се случи именно във Франция и със сигурност това е било далеч по-първостепенно във всяко едно отношение за самата страна, за нейната икономика, за нейното влияние.

Отдавна живеем във времената на световните неосветени дворове. Не онези Радичковите, където има еленчета, има я малката човешка съдба, има дори приказни шамани. Тези са далеч по-брутални, с правила, които често се потъпкват. Те наистина са тъмни, те съдържат тайни, засягащи много повече човешки съдби, дори такива на цели народи. Там обикновеният човек не пристъпва. За него има други развлечения. Футболът, спортът като цяло е едно от тях. И сълзите са позволени. Макар че не се знае, току-виж след пиенето и пушенето по улиците някой не реши да забрани и емоциите. В името на перфектната организация!

ДС