„…Да изгоним от София малко сволоч. С поздрав: Мирчо Спасов“

„Погубената България: съдбата на българския елит след 9 септември 1944 г.“ от Вили Лилков и Христо Христов (откъс)

„Погубената България“ на Вили Лилков и Христо Христов е свидетелство за терора на комунистическата власт над десетки хиляди българи, обявени за класов враг. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков   - „…Да изгоним от София малко сволоч. С поздрав: Мирчо Спасов“

„Погубената България“ на Вили Лилков и Христо Христов е свидетелство за терора на комунистическата власт над десетки хиляди българи, обявени за класов враг. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

За видимата и невидимата репресия, стоварила се върху хиляди българи и техните семейства, които със своята находчивост, упоритост, предприемчивост и труд са изграждали съдбата на България, разказват Вили Лилков и Христо Христов в „Погубената България: съдбата на българския елит след 9 септември 1944 г.“ („Сиела“).

Наречени от комунистическия режим „бивши хора“, те са били избивани, преследвани, въдворявани, съдени, затваряни, изселвани, ограбвани от „народната“ власт; имуществата им – национализирани; забранявано им е да упражняват професиите си, били са уволнявани, изолирани, следени, разработвани… За да бъдат ликвидирани представителите на политическия, военния, интелектуалния и стопански елит на България, общественици и дарители, е използвана тактиката на болшевиките в съветска Русия за разправа с класовия враг. Унищожените им съдби останаха незаслужено в забвение повече от четвърт век след краха на тоталитарната комунистическа система у нас, докарал държавата до фалит.

През 2017-а Вили Лилков и Христо Христов издадоха „Бивши хора“ („Сиела“) със свидетелства за репресиите на онази власт и доказателства от неизследвани до този момент архиви. „Погубената България“ е продължение на изследването.

„Ние сме убедени, че 30 години след началото на края на тоталитарното управление на БКП у нас е изключително важно да се събере паметта за онези, които понесоха ударите на комунистическия режим заедно със своите семейства и наследници.

Дължим им го! След отказа от лустрация, след липсата на справедливост и правосъдие за престъпленията на комунизма, след късното отваряне на досиетата на сътрудниците на Държавна сигурност и след като България е последната държава от страните в Централна и Източна Европа, попаднали в съветска орбита след края на Втората световна война, в която тепърва предстои младите поколения да изучават антихуманната тоталитарна комунистическа система с нови знания, термини и понятия.

Възкресяването на тази памет ни дава поуки и образци на поведение на личности в моменти на изпитания, когато те са отстоявали общочовешки ценности в мрака на комунистическата държава концлагер, задушавала свободата на словото за близо половин век“, пишат в увода авторите на „Погубената България“.

„Книга на Българския Холокост“ нарича изданието д-р Любомир Канов и пита:

„Какъв Василий Българоубиец?

Bookshop 300×250 3

Какво ислямско нашествие и османски султани?

Какъв Баязид Илдъръм?

Какви кърджалии, даалии, тероризирали българската земя, какви заптиета и читаци, какви башибозуци могат да се сравняват с това, което тази книга е документирала за нашата, и то най-близка, история?

Има ли нашественик, който да е пролял толкова невинна българска кръв и да е измъчвал собствения си народ по толкова нечовешки начин? Да е причинил толкова болка и така дълбоко да е разкъсал душата на цялата ни нация?“

Предлагаме Ви няколко откъса, посветени на изселването и отнемането на имуществото на българския елит след 9 септември 1944 г.

Интерниране по методите на КВД и Гестапо

По време на подготовката и провеждането на „народния съд“ властта на Отечествения фронт извършва интерниране на членовете на семействата на задържаните и осъдените и на други вражески и неблагонадеждни лица и семейства. На 16 януари 1945 г. началникът на ДС – Пловдив изпраща до София радиограма № 10 с текст:

„Утре започва Народния съд. Какво да правим с домашните на подсъдимите?“.

На 30 януари от София пристига отговор:

„Домашните на най-злостните и закоравели фашисти, които биха представлявали някаква опасност за делото на ОФ, подлежат на интерниране“.

До м. юли 1945 г. са интернирани 4325 семейства с 11 875 членове. Някои от вече обречените семейства са изселени още в началото на зимата, предимно в Делиормана, в запустели къщи без врати и прозорци. Дори петгодишната Илиана Батембергска, дъщеря на народния представител Иван Батембергски, ликвидиран от „народния съд“, получава поименна заповед за изселване.

Изселванията се извършват по начина, по който Гестапо в Германия и НКВД в СССР извършват масовите акции по депортация. В „Инструкция за изселване на вражеските семейства от южната граница“, предложена от министъра на МВР Руси Христозов, е описан план за изселванията:

„Подлежащите на изселване семейства се разделят на три категории: а) семейства, главата на които или член от които е забегнал зад граница; б) семейства, по отношение на които за главата или за член от семейството има проверени данни, че улесняват бягства зад граница, подбуждат към бягства, държат пряка връзка с бегълци или помагат на бандити; в) семейства на активни вражески елементи из числото на бивши фабриканти, царски офицери, полицаи, н. петковисти, кулаци и др., за които има данни за вражеска дейност… В един камион се натоварват средно по 10–15 изселници в зависимост от това колко багаж имат… Камионите се съсредоточават в такива места, където да не направят впечатление на гражданите (дворове на МТС, гаражи извън градовете и др.). Вагоните се съсредоточават на гари, на които има по-малко движение… Прекарването на милиционерите се извършва вечерта преди изселването с оглед придвижването да стане на тъмно. Блокирането на къщи и вдигането на семействата им се извършва в точно определен час“.

В Инструкцията е подчертано да се прилага класов подход:

„Подхожда се конкретно – различно към очертаните класови врагове и към бедните и работнически елементи, на които може да се въздейства по друг начин, без да се изселват“.

Всички мероприятия по изселването от София се ръководят от зам.-директора на ДС Благой Пенев, с помощници началника на отдел „Униформен“ Веселин Георгиев и началника на отдел XII Стоян Илиев.

„Материалите за заселените в новите места се подреждат и картотекират в окръжните служби на Държавна сигурност. Същата служба открива и лично дело на заселените. Всички заселени се вземат на отчет.“

През 1948 г. от София са изселени и лишени от софийско жителство 3467 души. Налага се практиката кадри на МВР и Държавна сигурност да посочват домовете, в които искат да се настанят, и включват собствениците им в списъците за изселване. Така например в къщата на проф. Димитър Атанасов в „Лозенец“ в София се настанява Георги Стаменов от Държавна сигурност, който лично го включва в списъците за изселване от София през август 1948 г.

Към м. май 1948 г. от граничните зони са изселени, заедно с добитъка, 9398 вражески елементи и техните семейства. До края на 1948 г. е подготвено изселването на още 270 семейства от Девинска, Златоградска, Смолянска, Неврокопска, Момчилградска, Крумовградска околия, наброяващи 1386 души.

Към октомври 1948 г. началникът на гранични войски генерал-майор Йонко Панов, помощник-министър на МВР, подготвя информация за акцията по изселването на 2319 души, близки и ятаци на бегълци зад граница, наречени от него дезертьори. Той отбелязва, че къщите, в които са настанени изселените, не са ремонтирани и много от тях са без врати, без прозорци и с липсващи керемиди.

„Преселниците все още стоят въшлясали. Не са проявени никакви грижи по отношение на хигиена и здравеопазване, не са снабдени с крайно необходимите материали за долно облекло. Не е уредено правното положение на преселените“.

През 1950 г. министърът на МВР Руси Христозов дава предложение на Секретариата на ЦК на БКП чрез изселване на вражески елементи да се реши квартирният въпрос на 25 партийни работници и 1157 щатни оперативни служители на Дирекция „Държавна сигурност“ в София, идващи от провинцията:

„Да се освободят квартири чрез изселване на активни вражески елементи и на паразитни такива, чието присъствие в София не е свързано с производството и изпълнението на стопанския план. За такива имаме изготвени списъци с данни за няколкостотин… Да се проведе сгъстяване в София с помощта на кварталните ОФ организации, тъй както се провежда за семействата на военнослужещите“.

По същия начин и по места се решава жилищният въпрос на близките до ОФ семейства. Още в края на 1949 г. Градският народен съвет – Русе отправя предложение до МВР да разреши жилищния проблем на 300 работнически, 100 офицерски и 45 милиционерски семейства чрез изселване на вражески елементи от Русе, които:

„…не упражняват обществено-полезен труд. Политиканствуват в тесни среди, разпространяват измислиците на вражеските радиостанции, под най-различни форми смущават стопанския живот и въобще представляват опасност за държавния ред и общественото спокойствие, а живеят в удобни жилища, според установените норми от закона, когато работнически семейства живеят по 5-6 души в една стая“.

Приложен е списък за изселване на хора, които са обществено активни и предприемчиви, с авторитет и образование, немалка част от които са близки на убити или затворени след 9 септември 1944 г., хора с национализирани имущества и които са лишени от пенсии и от правото да упражняват професиите си, но задължително имат хубави домове. Тяхната вина е, че:

„…дразнят трудещите се и всички честни граждани и смущават тяхната увереност в социалната справедливост; от друга страна им дава възможност спокойно да се отдават на вражеска деятелност против народната власт и нейните мероприятия. За успокояване на русенските трудещи се и прогресивната общественост, за създаване на възможности на същите за спокойно творчество – необходимо е тези хора да бъдат изселени от града ни“.

Къщата на Жана и Иван Бурови в Русе, известна като двореца на Буров, е конфискувана и се превръща в Пионерски дом.

„Някои от собствениците на най-хубавите русенски къщи изчезнаха безследно преди да помиришат народния съд или благоразумно останаха в чужбина. Червената импозантна къща (бившият дом на българо-съветската дружба) загуби собственика си Кънчо Петров, аристократичният дом в началото на ул. „Борисова“ не дочака симпатичния си стопанин търговеца Щефи Недков. Народната власт заграби къщата на петролния магнат Йосиф Вешков, който предвидливо остава в Румъния. Стопанското училище, построено с парите на покойната дарителка Недка Ив. Лазарова (триетажна сграда на кея на Дунава), е наречено на името на партизанката Йорданка Николова“.

Показателен пример за репресия срещу близките на убитите от „народния съд“ е съдбата на Евдокия Петева-Филова, съпруга на бившия министър-председател и регент проф. Богдан Филов, както и на Анастасия Златарска-Русева, съпруга на генерал-майор Руси Христов Русев, военен министър до 1944 г.

Евдокия Филова е дъщеря на полковник Васил Петев и Неда Папазова (Папазоглу), произлизаща от заможна казанлъшка фамилия на индустриалци. Завършва история на изкуството и философия във Вюрцбург, Германия, и защитава докторат. След завръщането си в България е уредник в Етнографския музей. Автор е на научни статии и изследвания, посветени на българските народни песни и накити, на керамичното и текстилното изкуство.

След екзекуцията на нейния съпруг имуществото им е конфискувано, тя е изселена от София завинаги, без право на работа, и живее последователно в Дулово, Русе, Ловеч и Самоков. Прехранва се с преподаване на частни уроци по немски и френски. В техния дом на улица „Кракра“ в София се настанява другарката Победа, сестра на комунистката Лиляна Димитрова. Едва в края на живота си Евдокия Филова получава разрешение да се завърне в София.

Анастасия Златарска-Русева е учителка по пиано, с висше музикално образование, наследница на известния възрожденски род Златарски . „Народният съд“ постановява освен смъртната присъда на генерал Русев и конфискация на имотите му, но се оказва, че единственият имот на семейството е наследствен апартамент на съпругата на ул. „Оборище“ в София. В него се настанява семейството на героя на СССР ген. Захари Захариев, агент на Коминтерна, подвизавал се в СССР под името Волкан Семенович Горанов, а като интербригадист в Испания е с турска самоличност с име Халил Екрем. По-късно в апартамента живее 11-членното семейство на Милчо Петров, завърнал се също от емиграция от СССР.

Анастасия Златарска-Русева е изселена от София във Велико Търново, където живее в крайна бедност, в немебелирана таванска стая, без отопление през зимата, без право да работи, като се издържа от частни уроци по пиано. Едва на 80-годишна възраст, поради старост, комунистическата власт разрешава тя да се завърне в София.

През септември 1947 г. всички активисти на опозиционните партии са поставени под контрола на Държавна сигурност, през следващия месец започва изселване и въдворяване в провинцията на водачите им, които са заведени на активни разработки в Държавна сигурност, а до края на 1947 г. в концлагери са въдворени хиляди лидери от опозицията.

Изселванията се извършват по различни поводи, дори заради отказ за сътрудничество с ДС. Когато през 1949 г. Димитър Коларов от София е притиснат да сътрудничи, той отказва и е принуден писмено да заяви:

„…не приемам предложеното ми от Държавна сигурност сътрудничество, с което да се задължа да донасям за неща, интересуващи Държавна сигурност. Заявявам, че ще пазя в най-строга тайна всичко, за което сме говорили в Държавна сигурност, като в противен случай ще бъда най-строго наказан“.

Държавна сигурност не оставя без последствие този отказ и той е изселен от дома си в София на бул. „Толбухин“ във Велико Търново, където с решение „в името на народа“ жилищната комисия му отрежда да живее в една стая и кухня в местността Качица. През 1956 г., когато пожелава да бъде отменен изселническият му режим, той е известно, че:

„По поръчение на др. Началник на Софийско окръжно управление на МВР, Ви уведомяваме по повод молбата Ви, че нямате законно основание за пребиваване в София, въпреки че имате собствен дом“.

На подобна гавра са подложени хиляди семейства, а в същото време в домовете им се настаняват хора, близки до новата власт.

Произволът на комунистите по кварталите със съдействието на ДС и МВР достига дотам, че в края на 1949 г. Главна прокуратура изпраща писмо до Васил Коларов, председател на Министерския съвет, в което представя груби нарушения на законността при въдворяванията и изселванията, без заповеди, без обвинителен материал и своеволно от органите на ДС. Главна прокуратура издава заповеди за спиране на множество изселвания и въдворявания, които МВР – София не изпълнява:

„Така макар по отношение на лицата Любен Цонев Димитров, Стефан Ангелов Пандурски, Методи Димитров Петров, Стоянка Ванкова Георгиева, Харутюн Мави Хокоцян, Христо Л. Караминков, Кица Иванова Шулекова, Димитър Иванов Топалов, Янко Василев Кацаров, Павел Радев Босев и др. изселването да бе спряно от Главна прокуратура на републиката с писмени нареждания, но управителя на Столичното управление на МВР др. Веселин Георгиев не спря изселването им, не се подчини на нареждането на Главна прокуратура, а напротив, иззе ключовете от жилищните помещения и ги изсели от София“.

В домовете на посочените хора са настанени служители на милицията. Въпреки спирането от Главна прокуратура на изселването на семейството на 70-годишния Стефан Пандурски, милиционерският отговорник поручик Виденов изхвърля багажа му, изземва ключовете и в жилището се настанява някой си Ганчев.

Христо Л. Караминков, инспектор по спиртния монопол, живее със семейството си на ул. „Гладстон“ в София. Получава заповед за изселване, която е спряна като неоснователна от Главна прокуратура, но няколко дни по-късно жилищната комисия предоставя жилището му на Ангел Първанов и „на 2 ноември 1949 г. жената на Ангел Първанов заедно с милиционерския подпоручик Георгиева заплашват семейството на Караминков с репресии, ако не освободи апартамента до 5 часа вечерта на същия ден, вследствие на което той изнася багажа и затваря апартамента, а Ангел Първанов заедно със сътрудници на ДС го отваря, като изкъртва вратата и се настанява“.

Чрез прокурор Райновски на 3 ноември 1949 г. Главна прокуратура връща ключовете от жилището на Караминкови, но „на 4 ноември 1949 г. по нареждане на Мирчо Спасов, началник на градската ДС, Ангел Първанов и началникът на милицията на I РУ капитан Нанов отново отварят апартамента на Караминков и Ангел Първанов се настанява в жилището… В този случай всички длъжностни лица са извършили престъпление по чл. 104 и други членове от Наказателния закон“ .

„Още през първата седмица те изкъртиха паркета, за да се отопляват през зимата“, споделя Лазар Караминков, син на собственика на жилището.

Подобна е съдбата на много от наследниците на видни български политици, предприемачи, известни за времето общественици и личности, към които властта на Отечествения фронт е безпощадна.

Внукът на Александър Малинов, едва 21-годишен, без съд и присъда е интерниран със съпругата си в Своге, където живее 13 години. Работи като катранджия, компресорист и шофьор.

Дъщерята на дипломата Петър Нейков, Надежда Оббова, е изселена в Троян. Причината е, че е съпруга на врага на народа Жечо Евстатиев Оббов, завършил юридическото си образование в Париж и работил в българската постоянна делегация към Обществото на народите в Женева, секретар в консулско-стопанската дирекция и в протокола на МВнР, секретар на българската легация в Париж. През 1945 г. е изпратен в българската легация във Варшава като първи секретар. Към края на 1945 г. е отзован и уволнен за опозиционна дейност.

Офицерът от военното разузнаване Благой Петров, син на Султана и Рачо Петрови, е въдворен в концлагера „Куциян“ по нелепи обвинения. В деня на излизането от концлагера семейството му получава заповед в срок от 24 часа да замине за Белово, където притежават селскостопански имоти. Там пребивават шест години, а домът им на ул. „Хан Крум“ е напълнен със семействата на партизани, които превръщат кухните в складове за дърва и въглища.

1 2Следваща страница

OPERA OPEN