Евстрати Гешов (1883, Пловдив – 1959, София) е син на Иван Евстратиев Гешов – крупен дарител и директор на БНБ, председател на БАН и депутат в тринадесет народни събрания, министър-председател на България (1911–1913) и 25 години председател на БЧК. Евстрати Гешов завършва стопански и финансови науки в Париж, специализира в Лондон и води делата на банкерската къща на баща си в Букурещ (1912–1915), след което е директор на Българската търговска банка. Той дарява на БАН богатата бащина библиотека и архива на братята Евлоги и Христо Георгиеви. На името на рано починалата си съпруга Анка Губиделникова учредява през 1934 г. фондация и в квартал Красно село построява и обзавежда „Дом Анка Губиделникова“ за 24 бедни девойки с параклис и домашна църква „Св. Ана“. Предоставя стипендии на девойките, живеещи в дома и извън него, издържа дома и стола към него. Броят на девойките в дома нараства всяка година, а фондацията разполага със собствена стая в университетския град в Париж, която предоставя безплатно на българска студентка или специализантка в Париж, и поема разноските по пътуването и прехраната є. Фондацията е ликвидирана през 1951 г., средствата и имуществото са отнети от държавата, а Евстрати Гешов две години е концлагерист в ТВО „Белене“, след което е въдворен в Троян. Брат му Никола Евстратиев Гешов изчезва през 1944 г.
Дъщерята на Богдан (Теодор) Прошек, Милада Прошек-Пипева, е единствената останала в България от именитата фамилия. След национализацията тя заедно със съпруга си Стефан Пипев, възпитаник на Търговската академия във Виена и активен член на търговското съсловие в София, който ръководи от 1907 г. бирената фабрика на починалите вече братя Прошек, са изселени от София, а синът им Богдан Пипев е въдворен в лагера „Бобов дол“ .
Напускането на районите на въдворяване става само с разрешение от МВР, в противен случай изселниците са заплашени от въдворяване в ТВО. Изселените в Панагюрище подписват в МВР „Предупреждение“ под заплаха при нарушаването му семействата им да бъдат въдворени в концлагер.
На много от изселените се отказва медицинска помощ, принуждават ги да се разписват ежедневно в милицията, забраняват на студенти да продължат образованието си и пр. ограничения, непредвидени в заповедите за изселване. Произволно началниците на МВР по места преизселват хора и семейства; не им разрешават да заминат на лечение и операции при категорични доказателства за необходимостта от това; задържат изселените и въдворените в ТВО за по-дълги срокове от постановените, отказват им дори да се простят с близките си, които са на смъртно легло.
До края на 50-те години БКП и ДС продължават политиката на репресии чрез групови изселвания на враговете на комунистическия режим. Пример за това е циничното писмо на Мирчо Спасов до Начо Папазов от 14 март 1958 г.
„Др. Папазов,
Изпращам Ви само четири списъци по 50 бройки, от всичко подготвени за изселване 1240 броя. (…) Това са предимно бивши убийци, палачи и крупни престъпници – врагове, съдени, обаче останали живи и сега в болшинството си свободни и живущи в София. Една малка част от тях са още в затворите или в Белене, обаче семействата им са в София, а след излизането им от затворите и те ще бъдат тук. Добре е, именно тази бройка от 1240 души, съвсем незначителна за софийското население, да се очисти от столицата, още повече като се има предвид подготовката на империалистите за тази пролет да предизвикат в нашата страна бунтове и безредици. Вярно и безспорно е, че враговете отвън и отвътре не могат в нашата страна нищо да направят, но защо да не се възползваме от тия техни намерения и закани, за да изгоним от София малко сволоч и т.н. С поздрав Мирчо.“
Свидетелство на министър-председателя Никола Мушанов
Никола Мушанов е адвокат, един от лидерите на Демократическата партия. В периода 1931–1934 г. е министър-председател на три правителства. Участва в кампанията за спасяването на българските евреи и е министър без портфейл в правителството на Константин Муравиев от 2 до 9 септември 1944 г. След преврата е арестуван и осъден от „народния съд“ на една година затвор. След излизането от затвора през 1947 г. е изселен във Велико Търново, където е приет в дома на Дончо Смилов.
„На 3 юли 1949 г. вечерта, връщайки се в къщи към осем часа, намерих милиционер, който ме покани да отида до участъка да се разясни въпросът по неразписването ми в 6 часа следобед. Казах, че съм се разписал. Исках да донесат книгата, за да докажа, че съм се разписал, но доде друг милиционер, който ми каза, че трябва въпросът да се уясни в участъка. Вън дъжд из ведро. Отивам. С влизането си в участъка, I етаж, съобщиха ми, че съм арестуван. Защо, за какво – не ми се каза. С едно такси ме отведоха в Държавна сигурност. Там намерих доста граждани, между които и демократите Иван Пелтеков, Буковски и др. Оставиха ме да преспя в коридора. На другия ден вечерта по етапен ред ни закараха на гара Трапезица. За къде? Никой не знае. Стигнахме в Горна Оряховица. Закараха ни в етапното комендантство. Вече бяхме над сто души – имаше и от Южна България. Настаниха ни в малки стаи. Много горещо. Оттам ни натовариха в трикласни вагони за Русе. В Русе пак в етапното комендантство, което се помещава в IV-етажното здание на Иван Стоилов. Изкачиха ни на мансарда. Аз се спъвах на всеки етаж, додето се кача, при хоканията на милиционера, че съм се преструвал. Престояхме там над 150 души. На сутринта ни натовариха на параход „Георги Кирков“ за Тутракан. Стигнахме в Тутракан, дето с камиони ни отправиха за Ножарево.
В Ножарево стигнахме вечерта. Поставиха ни в едно помещение като за кинематограф. След един ден престой разпределиха ни по обекти. Аз попаднах с другари в Заград. Поместиха ни в една плевня, над яхър, в който имаше 15–20 говеда и толкова коча. Спахме на дъските. Бяхме над 120 души. Само вратите, входните, даваха осветление. Там престоях десетина дни. Групата, в която се числях, бе от около 20 души младежи, интелигентни и добри младежи. Тям отредиха работа да жънат. И аз ходих с тях два дни на близо един километър. Не жънех, но подавах ръкойки. Не можех да ходя. Дадоха ми служба помагач на готвача. След десетина дни намериха навярно, че съм на лека работа, преместиха ме в свиневъдното отделение. Там службата ми бе да бъда дневален и надзиравам десеттях майки на 81 свинчета, от един ден до един месец, да не би да смачкат някое. С пасенето на свине – 240, с прочистването на кочините и храненето на свинете се занимаваха моят началник Дими Димитров, адвокат от Павликени, и Мутев, студент от Севлиево, и доведеният свещеник Стефан от Св. Врач. Мене ме освободиха от тия дела…
Защо бях изпратен на лагер, не зная. Дали това изпитание бе последно – кой знае? Все таки на 78-годишна възраст бях изпратен в трудово общежитие. Много интересно ще бъде описанието на „едномесечното ми странстване“. Сега вече няма що да пиша. Преместих се от 1 септември в нова квартира, неудобна, но по-удобна от Заград. Тъжен край на една петдесетгодишна политическа дейност. Дали ще има още нещо да се пише? 10 октомври 1949 г.“
Настаняване в домовете на бившите хора
Ударът, който комунистите нанасят на класовите си врагове, се изразява не само в убийства, въдворявания, изселвания, уволнения, лишаване от пенсия и забрани от всякакъв тип. Той включва и отнемане на домовете на бившите хора и настаняване в тях на активистите на ОФ и БКП, натрапване на квартиранти, много от които съсипаха живота на хиляди семейства с ежедневни битови драми и доносничество в МВР и ДС, в партийните и отечественофронтовските комитети.
Още в първите години след „Девети“ много от красивите еднофамилни къщи в историческия център на София са отнети от новата власт. Някои от тях след време са приспособени за нежилищни нужди или се ползват от чуждестранни представителства. Архитектурни паметници на културата в София се раздават на КАТ, МВР и на търговски служби, които ги стопанисват по социалистически. Юзината към царския дворец на ул. „Московска“ става клуб на МВР, кафене „Средец“ на ул. „Иван Вазов“ – клуб на активните борци против капитализма и фашизма, в Инвалидния дом на ул. „Солунска“ се разполага Градското управление на МВР, а къщата на ген. Паприков на ул. „Кракра“ се ползва от КАТ – София.
Направената през 1977 г. оценка на състоянието на архитектурното наследство в София от комисия от експерти от Комитета за изкуство и култура, Националния комитет за паметниците на културата и СГНС достига до заключението, че повечето сгради – паметници на културата, са преустроени по вкуса на новите си собственици и обитатели:
„В интериора на сградите са унищожени уникални произведения на приложното изкуство. В къщата на Буров (сега проектантска организация) била изкъртена и изнесена мраморната настилка и мраморната камина; каменните орнаменти от входа на къщата на Гешев (сега административна сграда на СГНС) са откъртени, а стопанинът на къщата на дипломата Данев (сега „Нефтохим“) е заличил стенописите на хола, за да боядиса с блажна боя, унищожил е и дървения таван, за да го боядиса. Премахнал е рисуваните стъкла на зимната градина, за да я приспособи за канцелария.
Най-тежко е състоянието на жилищните сгради, чийто стопанин е „Софжилфонд“. Настанените в тях семейства поради техните жилищни нужди, собствен вкус и липса на отношение към архитектурата въобще, са допринесли също много за заличаване на значителните достойнства на тези сгради. На места рисуваните тавани прозират през мазилките…“
Хараламби Сърмаджиев завършва Сорбоната със златен медал и защитава докторат по право в Париж. По проект на архитект Фридрих Грюнангер той построява красивата къща на ъгъла на бул. „Цар Освободител“ и ул. „Кракра“ (днес резиденция на турския посланик), където живее с Елена Пулиева, роднина на Евлоги и Христо Георгиеви, дъщеря на богат търговец. След смъртта му Елена Пулиева продава къщата и закупува друга на ул. „Кракра“. Става председател на дружество „Княгиня Евдокия“ и се отдава на благотворителна дейност. За смелостта си да обиколи Македония като самарянка, със санитарен влак по време на Балканската война, получава орден на Червения кръст – първа степен.
След 9 септември 1944 г. семейството є е изгонено от собствения дом и живее по квартири, а по-късно са изселени в Луковит. Единият от синовете ѝ бяга в САЩ, другият, строителен инженер, е осъден от „народния съд“, впоследствие оправдан, а третият син работи като библиотекар и преводач. Къщата е дадена на ЦК на РМС.
„Пристигнаха младежи, събрани от цяла България, и започнаха да изнасят и горят книги. Край огъня извиваха кръшно хоро, което се точеше из цялата улица, играеха и пееха „Тодор, дърто магаре“. Цялата махала беше в потрес!“, разказват съседите.
По-късно там се настанява Окръжното управление на милицията.
„От мазетата на къщата започнаха да се носят страховити ревове и писъци… Години наред търпяхме този ужас. След това милицията се изнесе и на първия етаж се настани КАТ, а нагоре – тайните служби.“
След реституцията една от собствениците споделя:
„Имах чувството, че съм попаднала във филм на ужасите. Стаите бяха разделени на тесни килии. Мозайките са разкъртени, парапетите на стълбището – разбити…“.
Къщата на сестрата на министър Никола Мушанов на ул. „Московска“, характерна с красивия си интериор, с много елементи от българския бит, е одържавена след 1947 г. Тя се ползва последователно от земеделския началник Георги Трайков, от съветския военен аташе, по-късно и от Института по балканистика към БАН.
В дома на ул. „Московска“ на дипломата Петър Нейков, завършил право в Женевския университет, бивш редактор на вестник „Знаме“, втори секретар на легацията в Букурещ и пълномощен министър преди „Девети“ във Варшава, Атина, Виена и Прага, са настанени няколко семейства. Ежедневният тормоз от новите наематели принуждава семейството да продаде жилището и да се премести. Новата власт проявява щедрост и оставя възрастния вече бивш човек да доживява дните си в София. През 1984 г. (104 години след рождението му!) Държавна сигурност събира данни за него и семейството му и отбелязва в края на справката, че същият след уволнението му като неподходящ за Министерството на външните работи „до края на живота си остава неприобщен“.
Ресторант „Крим“ от времето на социализма на ул. „Славянска“ е в къщата, собственост на Теодор Теодоров, бивш министър-председател на България (1918–1919) и министър в няколко правителства, и на съпругата му Рада Теодорова, дъщеря на Найден Геров. След преврата там се настаняват съветски офицери, по-късно част от къщата е превърната в Клуб на съветските граждани, а в останалата част живеят собствениците, които плащат наем за това, че живеят в отчуждения си дом до 1965 г., когато и последният им дял е национализиран .
Синът на Теодор Теодоров, Иван Теодоров (1905–1997), след „Девети“ споделя участта на наследниците на авторитетните и състоятелни български родове. Независимо от високото образование (право в Софийския университет, финанси в Свободния университет и правни науки и финанси в Париж) и квалификация (съдия и юрисконсулт в Министерството на железниците и МВнР), той е непрекъснато уволняван, безработен или работи като суфльор и преводач. В един период е концлагерист в ТВО „Белене“. „Беше човек с огромна ерудиция, памет, голяма музикалност, желязна логика, математически ум и невероятна работоспособност“ – така го характеризира дъщеря му Надежда, която през 1972 г. напуска страната, установява се във Виена и е обявена за невъзвращенка.
След завръщането му от заточение в Диарбекир през 1878 г. Добри Минов е избран от първите хора на Сливен за председател на временната градска комисия (кмет) на Сливен. С годините той се утвърждава като почтен и уважаван гражданин, фабрикант, основател на командитно дружество „Минов – Долапчиев“, което през 1907 г. започва да разработва концесията на мина „Черно море“. Добри Минов е сред основателите през 1922 г. на дарителския фонд „Подземни богатства“ – по предложение на преподавателите по химия, физика и естествена история от Мъжката гимназия „Добри Чинтулов“ и Девическата гимназия „Царица Елеонора“ в Сливен фондът осигурява пари, дрехи, обувки, книги и други предмети на ученици, които показват знания по приложните науки, и особено относно подземните богатства на България.
Към 9 септември 1944 г. той живее в София, в сграда на бул. „Маршал Толбухин“ (бул. „Васил Левски“), която е построил преди години. Добри Минов е обявен за спекулант от новата власт без съдебна процедура. Арестуван е в Дирекцията на народната милиция на „Лъвов мост“, където е убит, след което е инсценирано самоубийство. Жилището му е одържавено и преминава в собственост на УБО. В същата сграда с решение на Политбюро на ЦК на БКП се настаняват представители на висшата номенклатура, а през 1969 г. в апартамента му трайно се настанява семейството на Людмила Живкова.
Славчо Гребенаров, нелегален преди 9 септември 1944 г., както и много други нелегални и криминални типове, решава по жесток начин жилищния си проблем.
„Със Славчо се познавах отпреди да започна работа в полицията. Гешев обяви награда (за залавянето му – б.а.) 500 хил. лв. Срещнах го на улицата точно в деня, когато видях снимката му във вестника. Пет дни се кри у дома, от нас избяга при партизаните. Дойде 9.IX.1944 г. – не го виждам. Една вечер, когато бях вече в английската легация, отидохме с приятели в ресторант „Балкански“, на мястото на днешния „Хемус“. Някой ме потупа по рамото. Обръщам се – Славчо. Ядохме, пихме, после ме покани у тях – живееше наблизо. Но не тръгнахме към тях, а в обратна посока, по днешния булевард „Трайчо Костов“. Стигнахме до една триетажна къща и Славчо вика: „Тук живея, сега е моя. Утрепах чорбаджията…“. За това ли се борихте вие, питам го. Гешев, дето е Гешев, живееше под наем, а той веднага триетажна къща иска“.
Жилищната зона около Докторския паметник в София е застроена в периода 1900–1925 г. предимно с жилищни кооперации и еднофамилни къщи, към които след „Девети“ апетитите на висшата комунистическа номенклатура са най-големи. В този район, в който има над 100 архитектурни паметника, са домовете на банкера Анджело Куюмджийски, на „шоколадовия крал“ Велизар Пеев, на Георги Семерджиев, главен акционер на фабрика „Изида“, които също са обект на плячкосване от комунистите.
В триетажния дом на семейството на индустриалеца Иван Балабанов на ул. „Оборище“ живеят Милко Тарабанов (зам.-председател на VI и VII Народно събрание, постоянен представител на България в ООН), Владимир Виденов (член на ЦК на БКП и на Държавния съвет, министър на архитектурата и благоустройството, посланик в Унгария и Чехословакия), дипломатът Любомир Ангелов и др. В „Кооперацията с катеричката“ на проф. Странски, на същата улица, се настаняват семействата на академик Жак Натан, децата на Боян Българанов и Васил Коларов. В достолепната къща на тютюнотърговеца Крум Чапрашиков на ул. „Оборище“ живеят различни хора от комунистическата върхушка, за кратко време и Тодор Живков.
Домът на създателя на тежката артилерия в България ген. Стефан Славчев, герой от Одринската епопея, използвал тактиката на „огнения вал“, е окупиран за години от комунисти . „Народният съд“ осъжда на смърт зетя на ген. Славчев, д-р Георги Липовански, юрист, депутат в XXV Народно събрание, който се обявява против депортацията на евреите и не е съгласен с присъединяването на България към Тристранния пакт, а семействата Славчеви и Липовански са изселени от София.
В края на този квартал се намират домовете близнаци на братята индустриалци Иван и Юлиан Парушеви. Временно в тях се настаняват посолство и Военно окръжие, което превръща къщата в едно от местата за инквизиции на противниците на комунистическия режим.
1 2
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение