Да не забравяме как се прегръща

Снимка: Личен архив - Да не забравяме как се прегръща

Снимка: Личен архив

„Стои човек. Животът си отива.
И той ще мине. Само да сме живи.“

Имала съм много поводи да се „опра“ на това стихотворение на Калина Ковачева, но днес (с опасенията за утре) думите ѝ ми изглеждат спешни и… някак великански значими. Защото знам, че „и това ще мине“.

Човек е инжектиран с необосновано, нахално даже, но – чувство за безсмъртие. При всички страхове и смърти, не само днешни, а вчерашни и допотопни. Навярно така и трябва, за да не умрем приживе. Не толкова физически, ясно е, че е неизбежно. Да не умрем приживе от страх, от „застраховка“, че животът е болезнено мероприятие. Моят утрешен страх, няма да го наричам прогноза, защото искам да си остана заклет оптимист, е да не забравим как се прегръща.

Да, и аз съм опиянена от тази внезапна солидарност, от избухналото добро, от човешките жестове, от жаждата ни да помагаме на по-слабия, на по-болния, на по-отчаяния. Това е добър начин да потушим собствените си страхове. Това навярно е проявата на неизбежната човечност, която в спокойни времена отлагаме за времето на… коронавируса. В случая. И тази „спестовност“ работи. Но преди да прекрача във времето след месец, месеци, година, за да си представя този свят, който „вече няма да е същият“, инстинктивно се вкопчвам в спомена. В личния спомен, защото обобщенията за човечеството подвеждат и някак ни изключват като индивидуални играчи в този живот.

Америка за България

Имах поизнервен съсед. Хората преработват по различен начин страховете си, но неговият страх от живота, не от смъртта, от живота, беше толкова ярък, че на повърхността изплуваше едно намръщено, направо ядосано същество, на което космосът му пречи, но най-вече – конкретният враг. Конкретният враг в случая беше болният ми от цироза любим, светло му небе. Няма да изпадам в подробности около проявлението на тази болест, само ще напомня, че наричат черния дроб „орган на гнева“. И така живееха, разминавайки се на едно стълбище, двама гневни. Не винаги без размяна на „любезности“, дори на ръкопашие… Случвало се е клетви да огласят входа. Веднъж обаче се случи моят любим да не успее да вземе завоя на стълбите, по-скоро да го вземе толкова остро, че буквално да си счупи главата. Петилетки след това търках петната от кръв на площадката и у дома. Но не това е важното. Важното е, че моят гневен съсед го е прегърнал, за да успее да го довлече до апартамента, оказал е първа помощ, като го е превързал… с чорапогащник (поради неналичие на бинт). Останалото е банално: обажда ми се, търча от работа, водя го в „Пирогов“.

Ярък ми е този спомен, заради прегръдката. Най-стерилният човек сред познатите ми, най-непрегръщащият – заради „застраховката“, че животът е опасно мероприятие – прегърна своя враг, защото физически това е била единствената възможност да помогне… С хепиенда – дотук. Останаха си врагове. Вече мисля, че е просто „за спорта“. Да, това е поредно доказателство, че внезапната човечност се проявява по време на криза, но я има. По-силно е доброто, но сме елементарно скроени и ни трябва илюстрация на бедствие – кръв по стълбището, маски на лицата, умиращи близки в „Пирогов“ или в друга болница, за да го пуснем на свобода това добро.

„И това ще мине. Само да сме живи.“ Само страховете ни да не ни превърнат в „човеци по време на криза“. Защото ще имаме нужда от прегръдка и когато трябва да споделим изгрев. Или залез. Или когато прочетем великолепно стихотворение и нямаме думи от рода на „Прекрасно!“, „Остави ме без дъх!“ и т.н. Когато ни остава единственото изразно средство – прегръдката. Да го прегърнеш в мислите си този гений, който те е улучил в сърцето с думи, с музика, с цветове. Няма нужда да го връхлиташ физически в израз на любов, все пак… нали не си е счупил главата по стълбите.

Човечеството след коронавируса?

Не искам друго човечество. Не искам променено човечество. Само го умолявам да не забрави как се прегръща.


„Фантастичният нов свят“ е рубрика, в която видни български писатели, поети и мислители говорят за света, който ни очаква след внезапното спиране. Техните прогнози, фантазии и наблюдения отразяват все още невидяното бъдеще и обобщават общите ни настроения. Рубриката се осъществява със спомоществователството на „Фантастико“.

МОЦАРТ – РЕКВИЕМ

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3