Да обичаш Вили Казасян, бохема и джентълмен

Откъс със спомените за него на Милчо Левиев, част от първата официална биография на маестрото

„Вили беше джентълмен в истинския смисъл на думата. Човек над всичко, бохем, но и много работлив. Отлично съчетаваше бохемския живот с работата. И винаги бе в настроение и усмихнат“, казва Милчо Левиев за Вили Казасян. Снимка: „Да обичаш Вили Казасян“ - Да обичаш Вили Казасян, бохема и джентълмен

„Вили беше джентълмен в истинския смисъл на думата. Човек над всичко, бохем, но и много работлив. Отлично съчетаваше бохемския живот с работата. И винаги бе в настроение и усмихнат“, казва Милчо Левиев за Вили Казасян. Снимка: „Да обичаш Вили Казасян“

Разказ за Вили Казасян и свидетелство за присъствието му в трите епохи, през които преминава животът му, представя книгата на Добромир Славчев „Да обичаш Вили Казасян”. Това е първата официална биография на маестрото, написана през погледа на някои от най-значимите български музиканти, чиито пътища са се пресичали с неговия.

 

Вили Казасян, отишъл си през 2008 г., дълги години е част от Естрадния оркестър към Комитета за телевизия и радио, днес Биг бенд на БНР – първо като пианист, после като втори диригент и след това 38 години като основен диригент. Композира музика за киното и телевизията („Ян Бибиян“, „Неочаквана ваканция“, „Горещи следи“, „Ленко“, „Една одисея из Делиормана“), за театрални спектакли и радиомюзикъли. Като музикант и композитор дебютира през 50-те години в „Джаза на младите“. Свирил е в Естрадния оркестър на Сатиричния театър, основава „Студио 5“. Има значителен принос за развитието на фестивала „Златният Орфей“ и телевизионния конкурс „Мелодия на годината“. Той е сред създателите на вокални състави като „До-ре-ми-фа“ и „Студио В“, в основата е на радиопредаването „Тромбата на Вили“ на редакция „Хумор, сатира и забава“ в БНР, на телевизионното предаване „Студио 1“. Негови песни се изпълняват от певци и актьори като Коста Цонев, Виолета Бахчеванова, Тодор Колев, Асен Кисимов. Като диригент е гостувал на радиооркестрите в Берлин, Москва, Лайпциг, участвал е на фестивали в Атина, Сопот (Полша) и Дрезден.

Биографичната книга представя спомени за Вили Казасян на редица личности, някои от тях днес покойници. Поместени са разказите на Милчо Левиев, Йълдъз Ибрахимова, Тончо Русев, Дечко Делчев, Александър Бръзицов, Димитър Симеонов-Мончо, Недко Трошанов, Стефан Славов, Иван Стайков, Катя Филипова, Джони Пенков, Лени Вълкова, Емануил Манолов-Бадема, Бисер Киров, Христо Кидиков, Константин Драгнев-Графа, Диян Тимнев, Камелия Тодорова, Орлин Горанов, Мими Николова, Александър Казасян, Йорданка Христова, Васил Петров, Петя Буюклиева, Ахинора Куманова, Любомир Оджаков, Надежда Ранджева, Михаил Белчев, Стефка Оникян, Димитър Йосифов, Асен Гаргов, Лиана Антонова, Кирил Йорданов-Киката, Бедрос Киркоров, Васил Найденов, Маргарита Хранова, Стефан Димитров, Нели Рангелова, Генчо Въртовски, Мими Иванова, Георги Христов, Светлозара Казасян, Румен Тосков-Рупето, Богдана Карадочева, Христо Йоцов, Татяна Лолова, Хилда Казасян, Филип Киркоров и др.

Предлагаме ви откъс от „Да обичаш Вили Казасян” (изд. „Сиела“).

Разговорът ми с Милчо Левиев е изключително увлекателен и тече леко и непринудено. Казвам му, че крайната ми цел е да напиша книга за Вили Казасян, лицето му светва и разказът му въодушевено тръгва в тази посока.

„Аз първо се запознах с Еди Казасян, брата на Вили. Това стана през шейсета година. Тъкмо бях завършил Българската държавна консерватория. Тогава се правеха концерти, които обединяваха най-различни неща. Имаше и джаз, разбира се. Често се включвах и свирех на пианото какво ли не – класически произведения, оперетни и прочие. Главната атракция на един от тези концерти, където участвах, беше Леа Иванова, а Еди Казасян, така да се каже, бе нейният импресарио. Така че първо се запознах с Еди, а после – с Вили. И двамата ми направиха голямо впечатление със своята музикалност.

По това време вече се бях изявил като професионалист и знаеха кой съм. Имах и много добра работа в Пловдив – бях музикален директор на Драматичния театър.

Когато постъпих като диригент в Биг бенда на БНР, Вили вече беше пианист там. Тогава общувах повече с него. Той бе много, много услужлив човек. Изключителен. От онези истинските, чудесните хора… Защото, както си казваме помежду си колегите, „музиканти има много големи, но само дотам“…

Вили беше джентълмен в истинския смисъл на думата. Човек над всичко, бохем, но и много работлив. Отлично съчетаваше бохемския живот с работата. И винаги бе в настроение и усмихнат. Невероятен познавач на музиката. Самият факт, че след мен успяваше дълго време да се справя с толкова труден институт като радиото, говори достатъчно. Това би било забележително постижение за всеки диригент.

Вили бе прекрасен човек. Дори аз не смятам себе си за такъв. Притежаваше уникални качества и това не го казвам, защото си отиде, а защото така си беше.

За мене е чест и много се радвам, че се прави нещо за Вили. Безспорният му музикален принос трябваше отдавна да бъде достойно признат и в други книги. Чудя се как той не можа да намери място в българската джаз енциклопедия само заради аргумента, че не е бил джаз музикант! Искам да кажа, че този, дето е писал това, е направил голяма грешка. Изглежда сам си е втълпил в главата, че Вили не е джаз музикант. Ама музиката не е като спорта – някой участвал в тая или оная дисциплина, скочил с яколко сантиметра повече… Музика как се мери?“

Наистина е доста тенденциозно да напишеш претенциозен и обемен труд за българския джаз, без да включиш името на Вили Казасян.

Явно и Йълдъз Ибрахимова споделя това мнение, защото по същия този повод ми каза буквално следното:

„Работих близо девет години като музикален редактор в Българското национално радио и имах достъп до всякакви музикални фондове. Да слушам, да анализирам всичко, което съдържаше фонотеката.
Ще повярваш ли, че Вили Казасян е навсякъде в нея! Особено в инструменталните пиеси… Говоря специално за джаз записите. Уверявам те, че името на Вили Казасян е едно от най-големите в българския джаз“ – завърши убедено тя.

Разговорът ни с Милчо Левиев продължава да бъде все така интересен.

„Постигнеш ли нещо обществено, първо постигаш нещо за себе си и после за останалите, които го оценяват. Но единствено онова, което си оставил, и времето показват кой си ти в действителност.

Не искам да говоря срещу никого, вече съм на възраст, но и това го има в живота. Не можеш да спреш хората да приказват и да вършат глупости. Ние двамата с Вили имахме перфектни отношения и уважение помежду си.

Има нещо, което не знам дали го знаеш, но до мен достигнаха слухове, че Вили Казасян бил направил така, че аз да се махна от радиото. Това бяха нещата, които се говореха. Нищо подобно. Пълни измишльотини! Точно обратното – хора като него бяха истинската причина аз да не си тръгна много по-рано. Вили изобщо не беше завистлив човек. При него дори отсъстваше какъвто и да било егоизъм. По принцип това е рядко изключение, защото се знае, че българският музикант си е самодостатъчен. Той не иска такива като мен да идват, да му развалят рахатлъка. А и никой не е пророк в собствената си страна.

Ние, българите, сме хора на крайностите. Велики сме в много хубави неща, велики сме и в много лоши. Нашата завист е умопомрачителна. Това трябва да го разберем и да се преборим с нея.

С Вили винаги сме били изключително близки и в прекрасни отношения. Сигурно и други са ти го казвали, но той имаше страхотно чувство за хумор и с него се работеше много добре. Беше много спокоен. А аз не съм като него. Аз съм друг човек – по-нервен, малко по-невъздържан и затова той всеки път се опитваше да ме успокоява. Оркестрантите много не ме обичаха и често се оплакваха от мен. Прекалено съм стриктен, прекалено изисквам, дразня се от всичко. В подобни моменти му казвах:

– Вили, аз не мога като тебе да ги приемам нещата.

А той ми вика:

– Трябва да ги приемеш, иначе ще се побъркаш.

И сега, като се замисля… Бил е адски прав.