Да видиш себе си през очите на боговете

„Пясъчният човек” (Sandman), дългоочакваната екранизация на едноименния комикс на Нийл Геймън, завладя и зрителите, и кинокритиците още в първата седмица след премиерата си. Всички отбелязват запазения дух на първообраза, интересния сюжет, брилянтната сценография и актьорската игра. Съгласен съм напълно с тях. Но още по-важни според мен са посланията на сериала, до които достигаме, докато пътешестваме в света на въображението. Сънищата, кошмарите, Адът и смъртта нямат особен смисъл, ако не разбираме връзката им с реалността, мечтите, желанията и виталността. Напълно разбираемо е защо на Нийл Геймън са му били нужни 33 години, за да стигне до екранизацията на тази своя творба.

За разлика от много други, този сериал е верен на философските и психоаналитични открития за човешката природа (ролята на несъзнаваното, времето, паметта и отговорността).

Историята е посветена на Краля на Сънищата Морфей, който заедно с безсмъртните си братя и сестри Смъртта, Съдбата, Отчаянието, Разрушението… управляват вселената. Морфей е отговорен за света на сънищата, мечтите и кошмарите, без които би настъпил хаос и човечеството не би оцеляло. Той е призован в света на смъртните, където е държан в плен в продължение на 100 години. След освобождаването си Кралят на сънищата се опитва да възстанови западналото си кралство и да си върне трите магически амулета, без които той не може да управлява силите си пълноценно – торбичка с пясък (оттук и името Пясъчен човек), шлем и червен рубин.

Усещането, докато гледаш сериала е, че си потопен в различен свят, който е хем познат, хем изцяло нов като среда и герои. Така и трябва да бъде – Фройд не случайно постулира, че „сънищата са кралския път към несъзнаваното“, а през по-голямата част от времето действието се развива точно там.

Няколко сцени се запечатаха в съзнанието ми с особена сила.

Първата е визуализацията на Ада и битката на съзнанието между Морфей и Луцифер. Всеки от тях трябваше да измисли представа за същество, пространство или идея, която да победи въображението на противника. В битката на асоциации се редуват вълк, змия, антиматерия. Морфей побеждава, противопоставяйки им надеждата. Надежда в Ада?!

Втората поредица от сцени бе възможността за пътуване в сънищата на другите – визуализация на способността на човека да се докосне до несъзнаваното на друг, позната ни от шаманските и религиозни практики на древността и психоанализата днес. Режисьорът успява да ни покаже не само факта, но и ефекта от  него върху друг човек.

И на трето място – йерархията и реда в света на Безсмъртните, голяма част от които бяха изоставили ролите си, за да преживеят това, което чувстват хората. Да осъзнаеш човешкото си страдание през погледа на боговете е отрезвяващо.

Действията на Морфей обаче, целта на който бе не само да оцелее и възстанови собствения си свят, но и да възстанови реда в цялата вселена, са показателни за посланията на Нийл Геймън. А те са много прости и в същото време изключително важни: етичните правила са абсолютни и важат не само в реалността, но и в света на въображението. Дори да си Безсмъртен.

Вижте още: МОРФЕЙ – ОТ ЛОНДОН, ПРЕЗ АМЕРИКА, ТА В САМИЯ АД НА НАЙ-ГЛЕДАНИТЕ СЕРИАЛИ